В далечната 1994 г. трябваше да правя коледен концерт в Българското национално радио. Знаех, че Гена Димитрова е в София. Обадих й се да я питам ще бъде ли в града по това време, за да пее на този концерт, да поздрави хората за Коледа. „Няма да съм тук, жалко!”, каза тя. „Ще дойдеш ли да те запишем – 1-2 арии, които предпочиташ и да кажеш няколко думи на слушателите, концертът ще се излъчва директно.” „Да, това мога”, реагира веднага тя. Същата година Милен Начев бе назначен за диригент на радиооркестъра. Гена не го познаваше, посетихме я, запознах ги и уточнихме възможните дати. Направихме записите. Тя предложи първата ария на Леонора, “Tacea la notte placida” от „Трубадур”. „Пълна е с надежда, с очаквания, нали концертът е коледен”, каза с усмивка Гена. Посочи и арията на Мини из „Момичето от Златния запад”. Дойде на запис, както винаги абсолютно точна, леко загрижена за това как ще се получи записът, дали „тя ще е добре”. Бе коректна, вслушваща се, изпълнена с доверие…и търпелива – впрочем тя така работеше. Спомням си, че след Леонора ме попита, дали е звучала достатъчно светло. Записа и своето приветствие към хората. Направи всичко, за което я бях помолила – дисциплинирано, като че ли е задължена. Всъщност, тя така го разбираше, бе задължена, защото бе дала дума. Направи го безвъзмездно – каза, че няма да вземе пари от българското радио.
Тръгнахме към дома й в Мусагеница, тогава тя живееше там. Бяхме уговорили разговор след записа. Домът й ме порази, сумрачен като в църква. В полутъмата просветваха снимките на нейния покоен съпруг. Гена запали няколко свещи, седна, някак се отпусна след успешния сеанс, пренесе се в някакъв свой свят. Сподели съкровени неща за своята кариера, за професията си, за ангажиментите си, за колебанията, за преодоляванията. Тази силна жена, която непрекъснато се бореше със здравословни проблеми, излъчваше мощна обреченост, знаеше, че в някакъв смисъл не принадлежи на себе си, че е длъжна да продължи. Няма как да забравя тази късна вечер, в която разговорът се превърна в изстрадана изповед. Считам тези нейни откровения за най-ценно свидетелство за това, каква душа носеше Гена Димитрова, какъв ум владееше и колко мъдрост съхраняваше.
Само по моя път
…И все пак имах щастливи години, в които пеех много добре, гласът ми беше по-лиричен…Беше във време, когато бях набрала достатъчно опит, а и знания, за да правя цялостен вокален образ. С вкус, с изискванията на самия автор. Но за голямо съжаление пазарът е зависим от певците, в които е инвестирано в самото начало на пътя им. И това бяха предимно западните певци. Моят запис на „Набуко”, например, е случаен. Въпреки че и до днес признават, че е един от най-хубавите записи за „Дойче грамофон”. Но след това „Дойче грамофон” повече за нищо не ме взе. Защото аз нямам акции в „Дойче грамофон”, а другите имаха. Фактически моето „Набуко” трябваше да го запише Монсерат Кабайе, която никога не е пяла „Набуко”. Т.е. аз записах нейното „Набуко”. Когато трябваше да запиша „Силата на съдбата”, аз вече имах име с „Турандот”, защото бях направила триумфа в Скалата. Обаче и това не задължи дискографските къщи да ме вземат, за да запиша „Турандот” – то повече е бизнес, то не е изкуство. И аз до ден днешен нямам студиен запис на „Турандот”. И до ден днешен съм първата, която канят за премиера на „Турандот”, но за запис не става дума. Била непрекъснато записвана. Даже плочата, която направих с EMI на Пучини (тя замести „Силата на съдбата”, защото имах договор), беше правена за три дена набързо, така – неща, четени от ноти, които никога не съм пяла, които работих с маестро Гуаданьо за десетина дена, без да ми се даде възможност да почивам между ариите, без да може човек да си вземе дъх, да проконтролира това, което иска. Там е бизнес, там те имат думата, те казват, коя фраза ще сложат, а не коя на теб ти харесва и за която мислиш, че най-добре ти звучи гласът и въобще не можеш да налагаш своята дума. Може би други певци да могат. Аз не можах да вляза в тоя бизнес, защото в началото, когато бях млада, тръгнах „на изхълцвания” – пуснат ме, не ме пуснат, пуснат ме, не ме пуснат от България. И аз не бях един сигурен глас, в който може да се инвестира, следователно останах много назад.
Започнах голямата си кариера в Скалата на 42 години. На тази възраст хората свършват да пеят. Сега съм на 53 години, а продължавам да пея в най-големите театри. Аз съм доволна от тая си кариера, защото има хора пък, които записват само плочи, а нямат никаква сценична кариера. Моят живот е на сцената и за публиката. И аз не съм видяла досега някой да ми каже: „Слез!”. Всички все още ме викат и аз все още получавам много аплаузи. Особено сега, след последните три спектакъла на „Тоска” с Павароти в Метрополитън мислех, че то няма край това пеене и тия овации. Накрая стоях и гледах публиката, и си казвах: „Щастлив е „Метрополитън”, че има такава публика!” Може би ние не сме толкова и добри, но чисто и просто те имат една прекрасна публика. И това за нас е добре дошло! След като можем да задоволим публика от 4500 души всяка вечер…Нямаше нито един билет, защото беше много добър „каст” и защото те обичат опера. Те обичат опера!
„Метрополитън” е театър, който държи да развива талантите, да дава престиж на талантите, които са по света. Например аз тази година имах единайсет спектакъла, разделени на две – половината на „Турандот”, половината на „Тоска”. После ги намалиха – дадоха ми три „Тоска” и четири „Турандот”, за да могат да дадат на една рускиня другите три, за да държим по едно и също време и да знаем, че ние сме престижни певици и пеем в „Метрополитън”. А не на мен да дадат шестте спектакъла, а тя да остане без спектакли тази година. Това за нея е важно. Докато Скалата не го прави това нещо. Тя ти дава тая година девет спектакъла и след това три-четири години те няма никакъв. След това пак се сеща да те вземе. Голям театър, за да поддържа системата на звездите, би трябвало на всички да дава, както правят немските театри. Немските театри дават винаги по няколко спектакъла в годината. Въпреки че казват, че скъпо струваме, отделят пари и го правят. (Днес вече никой не струва скъпо, ние се върнахме на хонорарите отпреди десет години). Така се държи на ниво „стар-системата”, а Скалата не го прави. Тя взе много щатни млади певци, дори тази година правят ремонт на театъра и пеят по различни дворци, дават концерти….А Скалата, например, дава, както на мен, няколко поредни сезона и след това…се смениха нещата, сега маестро Мути започна да вика нови певци, непознати певци, започна да прави „Травиата”, измени се целият репертоар. И много от големите имена, които бяхме навремето, не ги виждам там. Но нещата вървят така – на цикли, на вкусове, на кръгове от хора, които се наместват, искат да направят нови идеи, изпробват ги…после отново се завръщат нещата.
През 80-а година, когато започнах да работя с американския си импресарио, му казах, че много искам да пея „Тоска”. А той ми разправя, че те предпочитали много по-фини Тоски. Представете си, тогава съм била много по-слаба, отколкото съм сега – не съм била никога дебела, както някакъв наш вестник пише, че съм била дебела като Павароти. Едра съм била, но дебела никога не съм била, аз никога не съм била нито като Джеси Норман, нито като Монсерат Кабайе. Аз съм била винаги тоя пропорционален тип едра жена. Сега като се гледам на тия години с Павароти – вече няколко сезона пея с него там заедно, си казвам: „Значи това не е вярно, това е просто въпрос на съдба.” Даже аз, когато за първи път пях „Тоска” с Павароти, то беше с маестро Ливайн, който дойде и каза, че за пръв път от години този театър има такава драматична Тоска. И това за мен беше много голямо признание. Не че не вярвах в това нещо, но все пак триумфът на нея вечер ми го показа, че е така.
В Метрополитън пях след двайсет години кариера, през 87-ма година в „Турандот”, след боледуването си, когато не отидох да пея със Скалата „Набуко” и Реквием с маестро Мути. Бях болна тук и лежах в болницата, след това отидох и дебютирах. Това са игри на съдбата. И трябва да ви кажа, че беше много странно, защото там заварих една хористка от Неапол, която беше станала ученичка на Карло Бергонци и пееше с него. Той я беше наложил, тя пееше в някаква опера от Верди. Викам си: „Гледай, какво нещо, тя започва от „Метрополитън”, защото я води той. А аз пея в „Метрополитън” след двайсет години, след пет откривания на сезони в Скалата. Какви странни неща!” Оттогава не съм престанала да пея там. Докато в Скалата вече пет години не пея. Но това са кръговете на живота. Така е.
Убеждавам се, че нещата в живота идват по съдба. Когато нещо се сменя, казваш: „Борих се, борих се – смени се”. Така е казала съдбата – да се смени. Можеше да се бориш, бориш и да не се смени. И да кажеш: „Борих се, борих се, но нищо не се получи”. Ние нищо не правим в живота си, освен да вървим по стъпките, които са ни написали в първия ден, когато сме се родили. И затова аз посрещам всичко, което животът ми поднася и упорито го преглъщам. Но понякога човек няма сили, оставя се така, малко на течението, да го влачи. Кога е било това в по-предни периоди, когато съм била по-силна, по-щастлива, по-решителна… И колкото повече вървя напред, толкова повече се убеждавам, че когато сме млади, можем, пък не знаем, когато сме на тая възраст, знаем, пък не винаги можем. Много пъти искам, знам как трябва да го направя, а нямам сили да го направя, просто не ми стигат силите.
Чисто и просто някой път чувствам, че не намирам целия блясък на гласа си и това е, защото винаги съм имала проблематичен преход. Аз почнах като мецосопрано, станах сопрано, но винаги съм си играла на тоя преход и с толкова много пеене на „Турандот” съм го натъртила. И това е един нервен момент между фа диез и сол – най-важното нещо, за да можеш да изпееш височините. Този тон „сол” на мен ми е нервно набит – това са нервни енергии, нервни центрове и аз не винаги мога сега със свободна съвест и без страх да се впусна в една авантюра като „Норма”, „Трубадур”, даже „Набуко”. Аз трябва да седна предварително да го уча и да го повтарям, за да знам, че то ще ми излезе.
Макар че съм била един изключително лесен талант, лесен глас. Представете си аз научих навремето Джоконда за 18 дни. Хората я учат за еднн-два месеца и поне един-два месеца я слагат в глас. Бях един щастлив талант. Но на тия години вече не може. Защото пък от друга страна съм много отговорен човек за себе си и ако не го получа в момента, аз не излизам да го изпея. Но бяха години, в които отварях устата и излизаше всичко. Широко гърло, опрян въздух, всичко излизаше както трябва.
Пеенето, да ви кажа е едно много трудно нещо. То най-напред е желание. Като дойде някоя майка и каже: „Моето дете обича да пее.” В момента, в който го накараш да пее само вокализи, да спазва режим, то започва да не идва. Започва да идва два пъти в седмицата. Аз напоследък имах щастието да общувам с Франко Корели и съпругата му, които преподават пеене. Те го потвърждават – в момента, в който намериш един красив глас, на който държиш – да го хванеш и да го научиш, той започва да ти идва два пъти на десет дни. Защото това е тормоз за тях – да го мачкаш всеки ден, да му казваш, че то не знае да пее, а то си мисли, че може да пее. Когато дойде една майка и ме попита: „Кажете, от това дете ще стане ли певец?” – това е най-наивният въпрос. То е все едно сега да попиташ едно дете: „Две и две колко са?” и то да ти отговори: „Четири” и да зададеш въпрос: „Ще стане ли професор по математика?” Няма такова нещо. Ръцете, когато свирят на един инструмент, краката, когато играят балет или ритат футбол, са свързани с талант, командват се от мозъка. Има нещо друго, което се казва дарба и то няма нищо общо с инструмента ръка, с инструмента глас, с инструмента крака – въобще – нашите инструменти, които ни служат. Дарбата дава изкуството, талантът прави магията. Както казва Верди: „Не учете много певеца, нека да се учи на солфеж и ако той има дявола на гърба си, ако той го държи, ще направи изкуство, ако не – ще излязат някакви тонове, може и да има добър акъл да учи добре”. Ние, певците, много често не знаем какво да правим, защото ние сме инструмент. Ако не се намери един добър маестро, който да те омеси добре, да те направи на певческа фигура и не само един маестро, ами много маестри, много кладенци, от които да пиеш вода, тогава можеш да станеш нещо. Но ако се оставиш така да казваш: „Аз видях, аз слушах, аз чух как” – не може. Не се става месар само с гледане – така ли беше?
Силата – от кого съм я наследила ли? Това е въпрос на възпитание, дума да не става. И от майка ми, и от баща ми, повече от майка ми. Тя е такъв упорит човек, но аз мисля, че на мен самата природата ми е дала много в това отношение – страхотна упоритост. Не само това, но и последователност, отговорност. За голямо съжаление, когато аз ги разказвам тия неща, хората си мислят, че всички, които искат да дойдат при мен, аз би трябвало да съм длъжна да ги посрещна, да ме натоварят с всичките си проблеми. Аз едвам мога да преодолявам моите напоследък. Става въпрос, че не се отказвам от най-главното. А в тия години, които бяха толкова тежки за мен, за мен най-главното беше спектакълът. Да продължа живота си на артистка. Всичко друго беше на последно място. Всичко друго можех да го уредя по друг начин. Но понякога, когато става дума за прослушване на певци, нещо, което ме уморява, тогава аз се затварям, защото не е този моментът, в този момент аз не мога да дам, даже не мога да приема някого. След като се познавам, че като го приема, ще трябва действително да го прослушам и след това два дена трябва да почивам заради това прослушване. Но това, което беше най-главното, е било пеенето и за него всичко съм отделяла, и за него всичко съм плащала, и за уроци за поддържане съм намирала време, и да отговарям на импресариите с телеграми. Нещо, което по-напред никога не го правех, правеше го винаги Жоро – всичкото това нещо, което се струпа върху мене, го направих за да мога да продължа напред. Това беше най-важното. Това, което винаги съм имала в живота и което съм го оценявала и което Жоро най-много оценяваше в мен и ми се възхищаваше, защото той беше най-близо до мен, а също и Атанас Атанасов, който ме познава – няма трудност, пред която да се откажа, но която заслужава и която аз съм преценила. Не обичам да ме предизвикват други хора, защото не вярвам на добрите намерения на другите хора. Има хора, които искат да се наслаждават на твоята мъка. И тогава аз ставам абсолютно безразлична и ставам и арогантна. Това е начинът да се защитиш. Въобще намирам, че природата ми е дала достатъчно, за да мога да образувам щит, за да мога да знам, когато се раздавам – до каква степен и това научих, защото аз по-напред се раздавах с цялата си душа, но срещнах много хора и доста млади хора, които са много меркантилни. Които не желаят да научат от тебе, не проявяват търпение, даже да не казвам имена, една колежка моя млада се обажда и казва: „Няма така да ми помагаш, да ми даваш съвети, ще ме хванеш за ръка, ще ми платиш пътя до Мюнхен, ще ми направят прослушване и ще ми направиш контракт.”
Че да беше мой театърът и аз щях да си правя всяка година контракти, да, ама не е така. И аз на много майки, които си мислят, че техните деца са много талантливи и трябва да им се помогне, казвам: „Вижте какво, аз имам слава, но аз нямам власт. Аз мога да им помогна със съвети, да им кажа какъв е пътят да отидат да се прослушват, това е помощта, която един певец може да даде.”
Задължението на всяко семейство е да си отгледа децата, нали, да ги възпита, когато влязат във възраст след 16 години да поемат отговорността върху себе си и да вземат решения след 21 години. Дотогава родителите взимат решения – това е по цял свят. Да знае, че ако той има талант, но няма възможност, първото нещо е да намери работа, за да изкарва пари да развива тоя талант. Ако той намери стипендия, ако издържи конкурс, има такива стипендии, тогава добре дошло! Но ако… Не на всеки се усмихва съдбата. Много са и случаите в живота – тези, които са имали стипендии, не са постигнали нищо в живота си, а тоз, който се е борил сам, е постигнал. Но няма правила, всеки трябва да се бори, да върви напред и да развива себе си.
Напоследък не мога да взимам всички спектакли. Три спектакъла на месец, четири максимум. По-напред пеех по девет, имаше време, в което пътувах, пеех, пътувах, пеех или стоях в един театър – през ден ще изкарам шест спектакъла, през два дена – девет. Сега през три, през четири дена – три спектакъла мога да изкарам. Чисто и просто нямам физическа издръжливост. Не е въпросът дори за гласова, а за мисловна нагласа. Защото съм сигурна, че ако ме пуснат всяка вечер, ще намеря сили да направя всичко, но след това ми трябват седмици да не участвам. Изменила съм се, затворила съм се, а всички хора искат да разговарят с мен. По-напред бях много отворена. Сега това ме уморява. Не мога да разговарям. Гласът ми пада много бързо и не мога дълго време да търпя разговори. И за да не бъда нелюбезна, съм се изолирала и стоя сама. Аз даже, когато ми искат нещо и ми слагат часове, не обещавам твърдо, че мога да отида – например за един прием, за среща с приятели на музиката, любезно намирам начин да кажа, че може и да не отида. Оставям си винаги една вратичка. Защото, казвам ви, в момента може действително да ми е невъзможно да изляза. Някои казват: „Защо трябва да продължаваш?” Мирела Френи е на 60 години, Райна Кабаиванска – също, Павароти е връстник на Мирела – и двамата са трийсет и пета година – и пеят. Моят глас е все още в много хубава форма, но последните години бяха много тежки години за мене и аз всяко нещо съм го правила със зъби и нокти. И в същото време не престанах да пея. За цялото време съм отказала само два концерта в Бразилия, защото не можех да отида – всичко друго съм изпълнила, което съм поела. Но напоследък имах не само този успех, за който ви разказах… През лятото имах два „Турандот”-а – концертно изпълнение – през пролетта в Берлин и в Лайпциг. Просто бях щастлива, че още пея. Хората бяха щастливи и аз бях щастлива, че можех да направя вечер, за каквато съм мечтала. Никой не знае по кое време ще го стигне едно щастие. Чувстваш се точно така, както жените, които над петдесет години имат дете за първи път. Е, такива вечери имам. И си заслужава човек да продължи за една такава вечер… Ние живяхме в един щастлив период на възход до 90-а година и оттогава започна рецесията, продължава да се прави, но пазарът за плочи е задръстен, навсякъде певците, където сега ги взимат, гледат да изкарат някой лев, да влязат, но не се работи така, както се работеше. В Италия, където най-сериозно се работи – и там вече се прави спектакъл по друг начин, не се правят репетициите, както навремето. Ний работехме в зала с пиано, ансамбловите репетиции – с пълен глас, за да види диригентът, докъде са ти възможностите, как може да направи някакъв баланс, баланс в гласовете, да изкара най-хубавото. Едно време се правеше много. Сега не се прави толкова. Сега е много по-близко до едно производство. Днес много диригенти искат готови певци, защото те самите не знаят какво да изискват от певеца, на какво да го научат. Докато ний сме се учили от диригенти – на фраза сме се учили, на всичко сме се учили в часовете на репетициите с пиано.
Работният ми ден… По-рано той минаваше с учене на репертоар, с поддържането му, сега – с борбата за здраве. Борба за човешко оцеляване. Това е. И гледам най-важното да мога да смогна. Навремето страшно много четях, бях жадна да знам абсолютно всичко. Сега – не! Почти не слушам радио, почти не слушам музика, почти не гледам телевизия. Чета от време на време нещо, но съм много бавна, много бавна, много бавна. Мисля, че тоя период тук е един период, който трябва да се стече, един период на тиня, която ме задържа, която не ми дава да вървя напред, като че ли съм оплетена в нещо и не мога да изляза. Но имам и някои по-щастливи моменти, когато изведнъж чувствам, може би в ден, в който съм добре със здравето, че се връща моето минало „аз”. И си казвам: „Може би всичко мина!” А на другия ден пак падам в същото. Но аз мисля, че ще се преборя, че всичко това ще отмине.
Много пъти съм го казвала, занимавам се с астрология, ама не да правя хороскопи, а като философия, като точна наука. Много хора не вярват. Когато кажеш на детето: „Две и две са четири” то, ако разбира, ще ти каже: „Теб пък кой ти е казал, че две и две са четири?” Нали? Всичко, което изучих и съм следила в моя живот е съвпадало с това нещо. И така си мисля, че в най-скоро време ще настане някаква промяна в моя живот – за добро или за зло. Не знам със здравето дали ще се оправя, но ще дойде нещо по-хубаво и то със следващата година нещо ще се олекоти. Даже със самото излизане от февруари месец нататък на Плутон от Скорпиона, който петнайсет години стои в Скорпиона и е опозиция на Телеца. Аз съм Телец и през цялото време ми е изпращал неблагоприятни енергии. Въпреки че аз в тия петнайсет години съм имала много успехи, най-големите си успехи, но те са със страхотна борба, страхотна борба. Аз си спомням моя щастлив период на 1983, 1984, 1985, 1986 – годините, които бях в Скалата, годините, в които направих големите турнета в Америка, годините на моя голям възход. Мене ме носеше нагоре само радостта от това, че победих, но нищо не беше лесно, всичко беше с оловни крака. Страшно трудно, със страшна борба, със страшно много лекарства, със страшно борене с тая моя обмяна на веществата, с тая щитовидна жлеза, с тоя ревматизъм, със страхотна сила. Стоя на сцената, но никога нямам големи крила, само знам, че имам сила да отида до края. Страхотна сила! Нищо не е било леко. И затова си мисля, че с излизането на Плутон, а тая година имах до Плутон и Юпитер, символът на голямото щастие, той също ми беше в опозиция, аз си мисля, че нататък нещо ще се измени в моя живот.
Това, което получих от живота беше много, но и ударът, който получих, беше върхът. Сигурно животът искаше да ми даде равновесието на големия успех с голямата трагедия. Може би за да ме обогати. Но чувството, че си осъден от самия живот да живееш сам или не точно това, да живееш, лишен от най-скъпото, което си имал, е едно ужасно чувство. То ти създава комплекс преди всичко не към хората, а към самото съществуване. И тогава започваш да си мислиш, че върху тая изгоряла гора, която е била израснала в твоя живот, върху пепелта ще израсне нов храст, но оная гора никога няма да я има. И това чувство трябва да премине само. Да го изживееш, то не може да премине нито с воля, нито с мисъл, нито с желание може да се махне. То се изживява на талази. Защото нещастието идва като една буря, а си отива капка по капка.
Щастлива и горда бях, когато гледах възхода на нашите футболисти. И в същото време ме беше страх. Бях щастлива, че ние можахме да покажем нашата силна кръв, защото много ме боли, когато ни слагат и зад Албания – някъде до Бангладеш, много ме боли. В него момент, когато разбрах, че нашите вървят много силно и че ние можем да си отваряме силите докрай, че е дошъл моментът, когато тези хора, работейки навън, се чувстват реализирани не само защото имат пари, но защото се състезават и се виждат наравно с другите хора, и Лечков, и Костадинов, и Стоичков, и Трифон Иванов, и Сираков, и Балъков, всичките момчета, на които искам да им запомня имената, защото ги обичам, защото са в душата ми. Аз им бях направила едно пожелание миналата година по радиото, защото успяха да открият силите си, да покажат, че могат. Поддържах връзка с България и знаех, че всички са излезли щастливи на улиците. Гордостта, радостта, че сме стигнали до там – и че се гордеем с нашата кръв. Но искам много хора, от тия дето са били на улиците, да се запитат: „Господин Стоичков, аз се гордея с вас, ама вие дали можете да се гордеете с мен?” Нашият народ, нашата нация, защото ний под народ винаги разбираме положителната част, тая, която не е направила престъпление, но може би не е направила и много от себе си. „Аз не съм обидил никого, не съм окрал никого, но мен са ме окрали, не можах да се боря. Аз се гордея с теб, но ти дали можеш да се гордееш с мен?” Нека нашият народ си зададе този въпрос. И аз искам да се гордея с моя народ, но напоследък малко остана и всеки път, когато някой вън ми каже нещо против моя народ, си замълчавам, защото има аргументи, че е прав. Защото малко се борим срещу крадеца, който ни разбива вратата, срещу корумпираната полиция, срещу кривия политик – трябва да излезем с остри приказки, без прощаване и без страх. Искам да се гордея с моя народ. Не само той да се гордее с мен. И не само ний да се гордеем със Стоичков, с всичките като Стоичков, дето стигнаха до там, а можеха и по-нататък да стигнат…И аз си задавам въпроса, дали доказахме още един път, че сме добри, но непоследователни и не отиваме до края или още един път се уплашихме, че ще ни смачкат, защото влязохме в голяма игра. Аз много пъти съм изживявал на гърба си какво е тая голяма игра с големия глас, когато пречех на всички, за да не бъда в големите премиери, защото не се чуват другите, за да не разтурим пазара…Защото…един път победихме едни във Франция и френската публика не отиде в Америка. Втори път – мексиканците, трети път – германците. Стигнахме много далече и съм се питала сама за себе си: „Дали пък не се примирихме и не направихме нещото до края, за да не сме трън в очите на другите?” И това също ме е боляло и е минало през душата ми с чувствителността, която имам аз за всеки аргумент, който се отнася до България. И ви казвам: „Гордейте се с големите българи и не ни плюйте, ами се попитайте: „Всичко ли направих за да заслужа една такава силна кръв? Силен ли съм аз, след като всички сме българи?”
Искам да дойда да пея не един спектакъл, много спектакли, ако има колеги да работим както трябва. Аз даже съм обещала на Емил Табаков концертно изпълнение на „Манон Леско” за края на април. А мисля и за месец юни, тогава искам да се върна, да направя нещо. Искам да направя и заради колегите си, и заради България. Да чувстват хората, че не сме се отказали от тях. Никой не се отказва от никого, но на всеки животът върви… Аз не мога да вървя в пътя на другия, аз трябва да вървя само по моя път и на мойто ниво да се боря.Трябва да се договорим точно, да дойдем да работим без напрежение, без неприятности. Ще дойда и както винаги ще дам това, което мога. Всичко, което мога.
Вестник „Култура”, брой 8, от 24 февруари, 1995 г.