От 2014 година дамите от вокалния състав “Bella voce” удържат различен, не много типичен и, в някаква степен, рисков за концертната ни практика жанр на концерта-спектакъл. Те са подвижни в мисленето си, гъвкави в начина, по който реализират идеите си и смели в музикалните си решения. Нека да припомня кои са те: Мария Яковчева, Елена Механджийска, Росица Павлова-Инджева и Неда Атанасова. От години с тях е и Милена Гюрова. Не бях ги слушала от февруари, 2019, когато ми представиха “Влюбеният пилигрим”. Не знам дали оттогава са имали концерт, но своеобразният им спектакъл на 8 май носеше удобното, леко клиширано, но приятно заглавие-уловка La donna e mobile. Гюрова е автор на идеята, на музикалния подбор и на реализацията, а заедно с нея в сценария е участвала Людмила Нинова.
Преди да се съсредоточа върху този концерт ми се иска да припомня накъде клонят стиловите предпочитания на певиците от ансамбъла. Спомням си тяхното Кабаре модерн, което ме позиционира в края на 20-те години във Виена. Но там ми дадоха възможност да чуя на живо “Погребален блус” от Бритън, по стихове на Уистън Хю Одън – впрочем част от кабаретните песни на английския класик. А следващата година ми предложиха техен музикален вариант на “Влюбеният Шекспир” под заглавие Влюбеният пилигрим. Припомням това, за да въведа читателя в интересите на певиците, в техния кръгозор, в културата, която проповядват, в един доста по-широк хоризонт с изненадващи находки, с рядкости за родната концертна практика, които успяват да ме изкушат. Защото знам, че винаги имам шанса, в музиката, която са подбрали, да открия нещо, което не съм чула. Колкото и много да е това, което съм чула…С една дума уважавам бунта им към концертната инерция, уважавам труда им, защото той никак не е малко – нека припомня, че всяка от тях не е на свободна концертна практика. Този статус за класически музиканти в нашата скъпа родина е абсолютно неосъществим. Който реши да е свободен артист, просто умира от глад. Разбира се говоря само за класическите музиканти – не за представителите на поп-а, а изобщо не бих се сетила за попфолк-певиците, които се оказаха най-любими на много интелигентния ни и просветен народ. И на 90 процента от неговата представителна извадка – политиците. Да не пропусна бизнесменския “елит”.
Връщам се към концерта им от 8 май. В какво време и пространство ни отвеждат този път певиците от “Bellа voce”? За мен малко неочаквано – това е времето след Втората световна война, а пространството е чакалнята на не съвсем уютна гара, някъде в Европа. Фабулата е семпла – очаква се влак, който не тръгва поради открита заровена бомба в района на гарата. Те са малко – учителка, докторка, актриса, певица, поетеса и пианист – Стефан Врачев. Към тях периодично се присъединява и началник-гарата – в ролята е балетистът Росен Канев. Докато чакат разрешение да пътуват, дамите разказват своите епизоди от сюжета. Разказват ги със специално подбрана за целта музика – предимно от автори, чийто живот преминава през ХХ век. Отново прави впечатление изборът им на автори и на арии/песни, които не са всекидневие за концертния ни живот. Всъщност тъкмо репертоарният вкус на Bellа voce ме води в залата, когато представят поредната идея. Дори когато, както е имало случаи, музикалната материя е надскачала възможностите на прочита, пак не съм съжалявала за начина, по който съм преживяла концертното време. Интересната перспектива, която предлагат, никога не е за пренебрегване. И в тази програма прозренията на любознателността, съчетани с проявите на добрия вкус, ангажираха вниманието. Бяха съчетани композитори като Меноти и Бритън, Корнголд и Бърнстейн, Рейналдо Хан, Равел, Дебюси, Коул Портър и Гершуин. И Шостакович до Шолом Секунда и Вернер Хайман. Ариите и песните всъщност основно свързваха кратките изповедни моменти от всяка от героините, събрани в краткия сюжет. Като изключим телефонния звън в началото, който въвежда съобщението за бомбата в района, друг говорен текст почти нямаше. Музиката и начинът, по който бе подредена изградиха цялостната сюжетна линия – което, според мен, бе най-същностно в концерта. Леката, игрова пластика в отделни моменти, за която заслугата е на Росен Канев, беше като сполучлив, разведряващ брейк-пойнт в общата драматична картина.
Особен тип енергия идваше от сцената. В тази чудна амалгама от драма, трагика, ирония, автошарж, игра на флирт и леко кокетство се преплитаха сенките на различни жанрове. Някои от изпълненията устойчиво се придържаха към концертната сцена, други водеха към двусмислието на кабаре-културата със своеобразното преминаване от забавата към политическия слог, от драмата, към самоиронията, от позиционирането в миналото към днешни реалии. И целия този калейдоскоп всички на сцената поддържаха в подходящ темпоритъм – без излишно акцентиране или задържане на определен момент, но също така – с подходящото внимание върху същественото.
Този път всяка една от певиците бе намерила своята вокална и музикална линия в концерта. Означението на героините им с определени професии приех по-скоро като изискуемо за разпознаване в сюжета – но вокалният подход, който демонстрираха бе приятно обединяващ цялото, бе и на едно сериозно равнище по отношение на прочита и на съвместността в него. Най-напред по отношение на характерното. Милена Гюрова с прекрасно въплътената безгрижност в “Телефонът” от Меноти (Oh, Margaret, it’s you) със зашеметяващите каскади от прецизни щрихи и колоратури, и впечатляваща вокална лекота, съчетана с красива пластика. В популярната ария от “Кратък живот” на Мануел де Файа Vivan los que rien (Да живеят, тези, които се смеят) Неда Атанасова бе освободена, постигнала необходимото вокално и артистично излъчване в контекста на цялото. След това в сложната сфера на чувственото – с поредната вокална миниатюра на Бритън по текст на Уистън Х. Одън Underneath the Abject Willow (Под жалната върба – превод Ивайло Гюров) с Милена Гюрова и Росица Павлова-Инджева, която бе също откритие, още повече, че камерно-вокалният Бритън е твърде непознат у нас – особено с творбите си по Одън. Двете излъчиха ярко особеното съчетание между чувственост и дистанцираност. Тук трябва да добавя и поредният положителен белег в подредбата н репертоара – внимателното дозиране на контрастните и подобни пиеси. След тръпката от Бритъновата пиеса Елена Механджийска добави съзерцанието като възможно състояние с Романс от Дебюси, положено със събран, но интензивен звук. Трудната характерност на арията на старата дама от “Кандид” на Бърнстейн I am so easily assimilated (Така лесно се приспособявам) бе за Мария Яковчева като че ли мечтано предизвикателство, което преодоля доста успешно. В следващи издания на този концерт би могло темпото леко да се дръпне назад, за да се почувства специфичният характер на своеобразното танго-движение, който ще “задвижи” атрактивността на арията в по-интензивна, напрегната хармония с текста й. Не мога да пропусна и виталността в триото на Неда Атанасова, Елена Механджийска и Мария Яковчева из оперетата O mon bel inconnu на много рядко звучащия у нас френски композитор Рейналдо Хан. При това “гарнирана” с елегантния танц на Инджева и Канев. Последваха откъси от Гершуин, Коул Портър, пак Бритън…съвсем изненадващ, но на място, Шостакович с песен от филма “Първият ешелон” в контекста на спомена за преживени трагедии по време на войната, предшестван от Кадиш на Морис Равел. Цялата композиция има още едно качество – бяга от мелодраматизма, от сантименталния привкус, в който много лесно може да се срине. И това се дължи не само на избраната музика, а на внимателния подход на певиците, на пианиста Стефан Врачев, който им бе отзивчив и стилен партньор и на деликатната пластична работа на Росен Канев. Единствено епизодите с котката някак не можах да разбера в общо взето внимателно изградената драматургия, избягваща възможните капани на преекспонирана дамска емоция, в които целият концерт, ситуиран в избраното място и време би могъл да попадне. Събитието ще се повтори на 26 юни – отново в камерна зала “България”. Мисля, че този труд заслужава още по-активно разпространение. Рядко се случва подобно съчетание на познания, опит, свежест, вкус, хубава и, в много голяма степен, рядко изпълнявана музика и красив ползотворен ентусиазъм в прочита й.