Разделям се с гласа си

April 25, 2024

A A

Не друг, а самият Минчо Минчев формулира това кратко изречение в разговора ни, в който той, както винаги беше пределно откровен, споделящ, с чувството си за хумор и с неизчезващата виталност, която е излъчвал през целия си огромен, респектиращ път на концертиращ музикант, на знаещ и мъдър преподавател, на човек, с рядък инстинкт в хилядите жестове, които е правил за хора, за малки и големи цигулари, за колеги, за приятели… Път, който се случва и е предначертан за избраници. Много съм писала за Минчо, разговаряла съм с него през годините, но сега, когато той приключва много важен етап от живота си, реших да го помоля за поредна среща. Ден, преди да върне в Министерството на културата Страдивариуса, купен за него от българската държава, с който свири почти 50 години, той се отзова на молбата ми да поговорим за пътя, за музиката, за усещането от една раздяла. Преди да включа моя Олимпус започна да ми разказва, с широка усмивка, как Ифра Нийман е предпоставил със съвет неговото поведение с критиците.

– … та Ифра ми каза веднъж: „Не си позволявай тази грешка да се обадиш на критика, който е написал хубави думи за концерта ти, за да му благодариш. Също не се обаждай на критика, когато е написал негативна рецензия, за да го питаш: „Защо, бе?“ (смях). Ти си свършил работата – добре, зле, но дотук..“
– Да, ама не всички са били при Нийман, т.е. това е въпрос на възпитание. Но аз бих искала да се върнем към скорошните събития. Съвсем неотдавна ти съобщи, че приключваш с концертната си дейност. Това беше в Русе, на 28 март, на пресконференцията за концерта ти с Николай, със „Софийски солисти“ и Добройков. Как се чувстваш след взимането на това решение?
– Първоначално мислех: решението е взето. После си казах, че аз всъщност започнах в Русе, с Русенската филхармония и Илия Темков. И това беше като че ли официалното начало на концертната ми дейност..
– На колко години беше?
– Мисля, на почти 15. Може и на 14 да съм бил. И ето, завършвам след 60 години, а 10 години преди този концерт съм започнал да свиря на цигулка. Вече стават 70. Навършват се 60 години и откакто съм започнал да свиря в зала „България“. Като се завъртят такива кръгли числа в съзнанието ми, това стряска: „Кога се навъртяха, кога се случи всичко това?“ Но също си казвам: „Добре. На крака съм. Още мога да свиря. Но дотук.“ Когато отмених концертите, които си бях наумил, че ще изсвиря до края на годината, на следващия ден почувствах облекчение. И си мисля, че толкова много неща не са ми се случили и не са били изживени от мен, че ако Господ ми разреши с Валя да изживеем онова, което сме пропуснали, ще бъда много щастлив.
– Някога давал ли си си сметка, колко много талант ти е дал Господ? Това не са празни думи – знае се, че и тези, които те харесват и тези, които не те харесват не отричат, че си рядко надарен за цигулка човек.
– Аз съм си давал сметка, че съм попаднал на верния инструмент. Това е безусловно! Вкъщи имаше роял, може би единствения в частна къща в Габрово, но аз никога не проявих интерес мъничко да се понауча да свиря на пиано. Давах си „ла“, настройвах си цигулката и…дотам. Страшно важно нещо е да попаднеш на верния инструмент. Вярно е, има хора, които са много сръчни и които могат да свирят на доста инструменти. Имам великолепна колежка, която свири на съвременна цигулка, на барокова цигулка, на чембало, на пиано и на орган. Бях я поканил във Варна, да свири на всичките тези инструменти. Беше нещо изумително. Но аз съм не съм такъв. Аз съм имал щастието да имам баща, който беше лекар и свиреше много, много прилично на цигулка. Като съвсем, съвсем малък съм го имитирал с каквото имам под ръка. Дядо ми е направил първата цигулка – като играчка.
– Той я прави, когато си двегодишен.
– Точно така – август 1952 година. Месец преди да навърша втория си рожден ден. Играл съм си непрекъснато с нея. Тя се оказа много здрава до ден днешен – ето там съм я сложил (зад една витрина в библиотеката си). Като си помисли човек, всъщност оттам е тръгнало всичко. Дядо ми, Бог да го прости, е учител, разностранно надарен човек. Свиреше на китара, мандолина, цигулка, направи плановете за къщата ни в Габрово, рисуваше много добре, играел е и в драматичен театър. Можеше всичко. С баба ми, неговата жена, когато са се запознавали, са се надсвирвали с китара. Тя ме гонеше по двора: „Ела да те науча да свириш на китара.“ Но аз упорито отказвах. Не се оказах далновиден. Тя пък има родство с Васил Априлов. Тъй че като погледна – затваря се един кръг на можещи хора.
– Към тази колосална кариера на концертиращ артист, която имаш, прибави и кариерата си на педагог. И това започна не във Фолкванг-университета в Есен, а много по-рано, с майсторските класове. Много преди да се явиш на конкурса в Германия. Мислиш ли да продължиш да работиш с цигулари или искаш да се занимаваш с нещо друго, с нещо, което досега не си имал възможност да правиш?
– Когато получих тази професура в Германия реших, че ще се облекча от интензивната концертна дейност. Мислех, че ще сведа времето за нея наполовина, а другата половина ще преподавам. Погледнах го така, защото всъщност в Германия между семестрите ваканциите са огромни – по два, по три месеца, две седмици около Коледа и Нова година, след това Великден – стават почти пълни шест месеца. Но се оказа, че много съм се лъгал, защото заетостта с концертите ми остана непроменена, а отговорността към студентите ми се увеличаваше непрекъснато. Аз знам, какво значи да си дадеш сметка, че талантливи хора са дошли при теб да се учат, а не да чакат кога ще можеш да ги чуеш. В тази педагогическа дейност трябва да има ритъм. Ако няма ритъм, ако в семестрите е имало по-дълги отсъствия, когато се връщаш, всичко се гради на нова сметка. Да, приключих концертите, но се надявам да съм в състояние да помагам колкото мога повече на хора, които имат желание за контакт с мен.
– Сред всичките ти ученици, цигулари, които в момента са в активна дейност и свирят навън, заемат престижни позиции в големи оркестри и концертират, и са минали и през университета в Есен, и през твоите майсторски класове, имаш ли избрани от тях един-двама любимци? Ако искаш може да не отговаряш.
– Не, мога да отговоря – имаш много деца, кое ти е любимото? Така ли? Сега, това да научиш някого да свири по-добре и да стане по-добър музикант, това е задължение на педагога. Казвал съм го многократно – и на студентите си, защото се събираме от време на време, също и на майсторските класове, които бяха в Аркутино, след това в Приморско, а започнаха от Габрово. И това също бе изживяване, защото винаги съм мислил, че за да се получи успешен майсторски клас всички трябва да са под един покрив. Заедно. Да се чува от всяка стая свирене. И като чуваш свирене, ти няма как да не свириш. Това е атмосфера не точно на надпревара, но създава мисълта: „Да не изоставам“. Аз съм го изпитал като дойдох в музикалната гимназия в София, бях единственият ученик на Емил Камиларов и на Дина Шнайдерман, Бог да ги прости и двамата. Всички други бяха студенти. Ходех на уроци в Консерваторията тогава, бил съм 14-15 годишен, имаше хора, които бяха 24-25 годишни. И ставаше едно съревнование. Всички седяхме в една стая – седиш там от началото до края. И чуваш другите как свирят. На моите ученици съм казвал: „Вие сте конкуренти, не казвам, че трябва да сте първи приятели, но приятелството, колегиалността трябва да остане при всички случаи.“ Ако погледнем какво е в големите университети, там контактите остават за цял живот. Как си помагат, как са в непрекъсната колаборация, всъщност от една дейност в друга, всеки научава нещо. Виждам при по-малкия ми син как се поддържат. А за мен винаги е било страшно важно да ги науча да има едно уважение между тях и една етичност между тези хора. Толкоз.
– Засегна въпроса за етиката и почтеността. Според мен ти си бил винаги много почтен към това, което правиш, най-напред, а и етиката ти спрямо колегите ти е прочута. Имало ли е случай, когато си помислил, че не е трябвало да бъдеш толкова етичен? Когато човек е толкова надарен, успешен с такава кариера около него винаги не само хипотетично има и друга вълна от настроения. Обръщаш ли внимание на това?
– Неминуемо. Аз не знам дали обръщам внимание, на този въпрос Валя трябва да отговори. Но аз знам какво ще отговори – че идвам, да речем много ядосан, на моменти вбесен, следва едно словоизлияние, което изтича съвсем спонтанно от мен, след което след един час се звъни по телефона и личността е там и аз говоря, все едно че нищо не е било. Не съм злопаметен човек. И съм човек, който страшно много се радва на успехите на другите. Знам, че никой не излиза на сцена за да направи недобър концерт, това се случва както на мен, така и на всеки един. И имаш едно разбиране, че така е станало. Просто така е станало. И не защото отиваш неподготвен, а защото има ред обстоятелства. Дина Шнайдерман, от която съм научавал много неща казваше: „Концертът ти свършва, когато се прибираш в хотелската си стая или у вас. Никакви приказки, като „ама не бях добре“ и така нататък. Както не можеш да излезеш на сцената и да кажеш: „Уважаема публика, цяла седмица не се чувствах добре и не можах да направя онова, което да ви докара до някакво различно състояние, така че прощавайте, няма да чуете онова, което и на мен, и на вас ни се иска.“ Абсолютно забранено е говоренето в тази посока. Спомням си, във Варна беше, имах един направо лош концерт, просто главата ми не беше там. И си затворих цигулката, и се прибрах в хотела и се разревах. Беше може би преди 10 години. Да! Така стават някои работи. От това, че ти просто си допуснал нещо, което по никакъв начин не е трябвало да стане. И аз съм бил смазан от самия себе си. Това е.
– Чувстваш ли се безсилен в такива моменти?
– Сега, не съм говорил с боксьори, когато са ги нокаутирали, не съм говорил с футболисти, които са си вкарали решаващ автогол, но според мен, то е същото. Смазващо.
– Кога разбра, че ставаш за сцена, че можеш да се изправиш на концерт, пред публика?
– Просто работиш, защото обичаш да свириш на цигулка, обичаш да правиш това, което правиш. Знам, че на сцена съм правил неща, които вкъщи и по репетиции не съм правил. Това е просто друго изживяване – самата сцена. То е много рисково, непредвидимо, топката в стомаха е почти винаги там. Като си помислим какви гениални, грамадни, огромни цигулари, музиканти, личности буквално са ги избутвали на сцената, за да излязат. Например Йозеф Сигети… и колко други. Но като стъпиш на сцената – вече няма мърдане. Край! Трябва да преминеш от първата до последната нота, без да знаеш точно как ще се случи. Примерно, няма да забравя, имаше един фестивал в Ямбол, „Златната Диана“, ако не се лъжа. И с моята сестра имаме рецитал. Обикновено става нещо, което не трябва да стане и тогава ти спада напрежението. Тук какво се случи?
– Колко годишен беше?
– Малко преди да отида в Англия, 20-21-годишен. В първата част на концерта свирихме две сонати от Бетовен. Във втората – вече не си спомням. Но и двете сонати – и „Пролетна“, и сол мажорната започват с двата инструмента. В съвършено различни тоналности. И Божана започва едната соната, а аз започвам другата. Челен сблъсък! Слисък отвсякъде! И аз казвам „Извинявайте, сега ще се разберем с коя соната ще започнем.“ Започнахме. След което скъсах струна. Отидох, смених я, върнах се, продължихме. Скъса се втора струна.
– Дяволът е бил там.
– Не знам, доста дяволи се бяха събрали. (смях) Накрая, като за капак, лъкът ми изтропа долу на пода на сцената. Имам рефлекса, ако се изплъзне да го хвана. Този път не стана. Не се счупи, а аз се засмях и казах: „Това е по-добрият вариант, лъкът да падне, не цигулката.“ Всичко това в една вечер. Спомням си на турне в Украйна с Константин Илиев – Чайковски-концерт. Скъсах струна и…бурни аплодисменти. И аз се обърнах и го питам: „Трябва ли да свирим по-нататък?“ (смях) Не е приятно, да, но се случва и като се случи… отиваш и по най-бързия начин сменяш, продължаваш. Но! Излизаш на сцената, готвил си се, репетирал си, а трябва и таймингът да е перфектен – не по-рано да излезеш, но и не по-късно. Просто да е така нагласен, че …да излезеш и да започнеш. Така е било за мен. Сега, има хора, които, най-вероятно са психически по-стабилни, но аз трябва да изживея докрай онова, което свиря и там, в колаборацията с пианиста, с когото свириш или с колеги от ансамбъл или оркестър с диригент стават неща, които на репетиция не са се случвали. Аз имам, нека да го кажа, оголени нервни окончания. И тези изживявания, които имаш, когато си на сцена те по никакъв начин не се репетират, човек не ги подготвя. Да, ти трябва да си готов, но там е самото изживяване, което може и да те изненада. Тъй че… това че излизаш с намерението, с идеята, с готовността да направиш онова, което трябва да бъде направено по възможно най-въздействащия начин, много често почти се случва, но цялостно – много, много рядко. Ицхак Пърлман има едно интервю и журналистът го пита: „Мистър Пърлман, roughly (грубо,приблизително) колко концерта правите на сезон?“ Той казва: „ Roughly 80-90, smoothly (гладко в смисъл на хубаво, добре) – два, а ако съм мно-о-го щастлив – три. Значи това е оня концерт, от ония изживени вечери, които са се излели, които са се случили без капчица нещо нежелано. И аз съм се чувствал най-добре на големи, на дълги турнета. Тогава, когато ставаш сутринта, взимаш един душ, взимаш нещо за закуска и тръгваш (особено с филхармонията, когато имахме огромни турнета, по 5-6 концерта на седмица). Първите един-два концерта са, така да се каже, такива, в които контролът те похлупва. Важното е да минеш, да останеш сух. След това контролът го има, но той вече не е толкова видим и постепенно това отпада и започва изживяването. И на мен ми трябваше, когато не съм в турнета, да имам колкото е възможно по-често концерти и колкото е възможно с по-различни програми, за да си фит във всеки един момент.
– Това сигурно стимулира бързия рефлекс. Обаче как се владее, как се удържа концентрацията?
– Главата ти трябва да е в състояние да изпраща онези сигнали до върховете на пръстите ти мълниеносно – по най-късия път. За да можеш да владееш всяко положение. Например има моменти, в които може да се разминете с оркестъра, има и моменти, в които, ако главата ти не е наред, не стават добре нещата. Тогава би могло да се очаква да се включи един автоматизъм, който се очаква да те извади от ситуацията.
– Тръгваш на автопилот.
– Буквално! Имах един майсторски клас в Охрид и рецитал. И един от моите студенти там ми каза: „Искам да ви поздравя, за това и това, но аз получих едно леко разочарование. Питам го: „Кажи ми точно какво?“ И той ми казва: „Когато очаквах, че Интродукция и Рондо капричиозо от Сен Санс, ще бъде нещо, което съм чувал с вас, вие включихте на автопилот.“ Аз не си дадох сметка, а той го усети и беше абсолютно прав. Същият този имаше абсолвентски концерт, с огромна програма и в нея Цезар Франк – соната. След концерта, взех нотите му, разлиствам ги до едно определено място и му казвам: „Тази малка фраза беше нещо, което аз винаги ще помня. Страхотно! Браво!“ А той казва: „Как можахте от една цяла соната да изберете четири такта? Толкоз лошо ли свирих?“ (смях) Да, ставаше въпрос как съм разбрал, че съм за сцена. Нищо не съм разбрал. Хубавите концерти бяха дрогата за мен. Никога не съм си помислял за каквото и да било в тази посока, но онова, което получавах от много, много добрия концерт исках отново да го получа и отново, но то е на сцена, не вкъщи. Вкъщи всички свирим много хубаво. (смях)
– Разбрах, че там, на сцената ти е хубаво, колкото и да е страшно. И да продължа малко с публичния живот. Как се опази от славата да не те поквари? Познавам доста хора, покварени от слава, а за теб нямам впечатление, че това те е разглезило, че плуваш в нея с огромно удоволствие, че очакваш видима реакция някъде където се появиш. Това нормално приемане на известността за мен е много ценно качество, което го имаш още от младостта си. Зрелият човек може да си даде сметка и да се предпазва поне външно, но ти беше двайсет и няколко годишен, когато те познаваха навсякъде – като попзвезда.
– Когато човек много интензивно е на сцена, на различни места, когато се явява по радиото, по телевизията, когато е в пресата и за него се говори, шуми, тогава е нормално когато вървиш по улиците някой да каже: „Ето го!“. Приемал съм го като нещо, което е неизбежно. Не казвам, че ми е било неприятно, но това е, което е. Заради тази популярност всъщност…просто знаеха кой съм. Катаджиите – също. Е, много съм минавал метър (смях)
– Възползвал си се.
– Така се оказва.
– Дори и милиционерите те знаеха.
– Е, знаеха ме. Спомням си един случай, след „Варненско лято“ винаги отивахме на палатка с Валя, със сестра ми, със зет ми. Веднага след последната вечер, напълва се колата, моментално се качваме и… на поляната. Валя казва: „Внимавай, тук има къмпинги и ще има катаджии при всички случаи.“ А мен ме дърпа нагоре и аз карам бързичко. А беше жестока жега, и един ни спира: „Документи!“ И Валя излиза и казва: „Сега – една дупка в талона и да му напишете акт, защото съм го предупредила, че тук има хора.“ И се обръща съм мен и казва: „И да знаеш тази вечер няма да ти сипя нито грам ракия.“ (смях) И той поглежда книжката и вика: „Каква е тая люта жена, бе, как няма да му дадеш на момчето довечера ракия да пие!“ (смях) Мъжка солидарност – и това го има. Тя го направи съвсем спонтанно, но свърши страхотна работа. А един път пътуваме с Наско Кареев, Бог да го прости и с Янг Чанг Чо, отиваме в Плевен да свирим Тройния от Бетовен. Карам малко по-бързо, защото самолетът им закъсня, а и аз искам по-бързо да стигнем до Плевен. Естествено, спират ни. И така се случи, че на снимката в моята шофьорска книжка бях с бял смокинг и папионка. Такава снимка съм имал, такава съм дал. Катаджията поглежда снимката, поглежда ме и вика: „Къде е цигулката?“ Казвам: „Там отзад.“ „Е добре де, недей да бързаш толкоз.“ Да, много пъти бях разпознаван. От тази гледна точка профитираш (употребява немска дума, която означава „извличам полза“), но не съм разчитал, че ще бъда разпознат и ще ми се размине. Това – не.
– Да сменим малко посоката – понеже спомена имената на няколко големи цигулари имаш ли кумири от големите?
– Ще кажа двама – Ойстрах и Хайфец.
– А от твоето поколение?
– В един момент съм се възхищавал много на Гидон Кремер – по много причини. Онова, което той извърши с музиката, която беше писана за него, с представянето й по света. Което в един момент е много важно за композитора – кой те представя и къде те представя. Пърлман беше за мен човекът с най-красивия звук. Ще бъде много нечестно да се огранича с един или двама, но винаги съм бил възхитен и щастлив да попадна на концерт, на който да изживея нещо много стойностно, много искрено и разтърсващо. Аз си спомням, когато отидох на специализация в Лондон, бях по някаква причина в посолството и ме попитаха: „След няколко дни има рецитал Борис Христов, искаш ли да дойдеш?“ „Естествено“, казах. В Роял Фестивал Хол, която е 3000 души, на тази грамадна сцена имаше един роял, един пианист и един певец. Направиха изумителен рецитал с циклите от Мусоргски. Аз забравих с кого съм дошъл, излязох от залата и не знам къде съм ходил и как съм се оправил да се прибера. Не си на себе си, няма те. Той те е взел и те е качил горе, няма нищо земно… Изкуство, което попива в тебе и те разтърсва. Това е голямото сценично изживяване за мен.
– А имал ли си случай да чуеш някое произведение което си свирил от някой свой колега, и което той обръща по начин, който ти не си подозирал дори.
– Е, в едно изпълнение винаги има нещо, което е друго, което е различно и за което аз ще кажа: „Аз не бих го изсвирил така, но е интересно.“ Това е вече въпрос на естетика, на влизане в едни стилистични рамки, норми, колко аз лично ще мога да си позволя да се движа в тези рамки, има други, които ще могат да ме изведат от там. Да речем. Но мога да го констатирам, без да искам да го опитвам.
– Реши да върнеш цигулката, с която си заедно от 1977 г. Предполагам, че когато човек се разделя с такава скъпоценност, с която е бил най-най-близък почти 50 години…
– Разделям се с гласа си.
– Ти го каза най-искрено и точно. Сигурно те интересува в какви ръце ще попадне този инструмент. Да те попитам, имаш ли някой предпочитан субект, който да получи този любим обект?
– (смях) Разбира се аз мога да имам идея, да имам виждане по въпроса. Аз утре (9 април, разговорът се води на 8 април) ще отида в Министерството на културата, ще си я прегърна и ще й пожелая много щастлива да е по пътя, който й предстои. Стъпвайки върху едно цяло поколение много можещи цигулари, стъпвайки също и върху идеята, че това е инструмент за концертна дейност, за интензивна концертна дейност, значи „Баронът“ (името на цигулката е Страдивариус – Барон Витгенщайн) трябва да попадне в ръцете на активно концертиращ цигулар. За мен това са двама човека, не искам да влияя на никого, имам мнение и мога да го изкажа – това са Светлин Русев и Лия Петрова. С огромна преднина и разлика от всичко останало. Албена Данаилова не я споменавам, защото тя е със Страдивариус от виенска институция, всички други са с инструменти за тези престижни места, те си ги имат. Но тия двамата са, които концертират непрекъснато, Лия все по-активно и все по-успешно. Тези инструменти дойдоха в България, благодарение на виждането на Людмила Живкова, Бог да я прости, че културата на територията на България, която се прави и която я е имало и я има трябва да стане достояние на света. Стъпвайки върху успехите на Стойка Миланова, моите, на Венци Николов, на Евгения-Мария Попова, купиха тези четири инструмента, които направиха една малка колекция. Тя е безценна, абсолютно безценна. И това е отношението на държавата. А и виждането за това, по какъв начин тази държава, тази страна може да бъде възприемана бе причината да се купи тази колекция. Евгения-Мария си върна цигулката преди известно време, моята е следващата, остават инструментите на Стойка (също бе върнат на 9 април) и на Венци. Всеки решава от своя гледна точка. Вярно, тези инструменти – за Стойка и за мен бяха купени до живот или дотогава, докато ние успешно можем да ги използваме за концертната си дейност. Сега, разбира се, апетитите към подобни съкровища са огромни, колко са основателни е друг въпрос. Как ще се процедира, кои ще бъдат поканени да направят селекцията сред възможните кандидатури – не знам. Но това, което мога да кажа е, че ще бъде грешно инструментите да се предоставят за много кратък срок. Може да не се дават до живот, както беше при нас, не знам за Венцислав Николов как е, но да не е за година. По никакъв начин. Да не се дават за явяване на конкурс, например. Не бива. Докато се разберем с моята цигулка мина година и половина. Тя си има характер, тя си беше свикнала на едно боравене с нея, аз исках други неща. Научил съм се какво й е приятно, какво очаква от човека, който свири с нея и постепенно, постепенно, много търпеливо да я накараш, да я пренастроиш да прави онова, което искаш. Това е дълъг процес. Според мен договорите трябва да бъдат за 5 години. Минимум. И всеки един от колегите, които ще получат инструментите, като види че не се получава с тази цигулка, не си пасват, да я върне. Всеки инструмент е като друг човек, с друг характер. Преди Страдивариуса, на който почти цял живот свиря, получих една фантастична Гуарнери, една от цигулките на Йозеф Сигети. Тя беше точно като едно диво животно, само като я погледнеш – като тигър. Страдивариусът е катo sophisticated lady изисква грижа, нежност… Но когато искаш да изсвириш един Шостакович-концерт вече става малко по-друго. Така че да се върна към първоначалното си твърдение – да, това са двамата цигулари – Светлин и Лия, които заслужават да получат инструменти от тази колекция.
– Разбра ли вече, кое е най-важното нещо за теб в живота?
– То няма да е само едно, но все пак ще кажа – да си добър човек.
– Кратко и ясно. Нещо би ли променил в досегашния си житейски път, ако можеше?
– Да, трябваше да се науча да създавам контакти. Аз решавах, че да свириш добре и концертите ти да минават добре е достатъчно. А то съвършено не е достатъчно. Моите импресарии винаги са ме питали – от Харолд Холт: „Как ти мина концерта?“ казвам „добре“ „Да, това вече го зная, но какви контакти направи?“ В UK (Обединеното кралство) като свириш с оркестър има нещо като коктейл преди концерта. Това е пълен абсурд. Идват спонсорите, с шефовете и не знам още кой. И ти трябва да си там, те очакват да те видят, да си говорите… Никога не съм стъпвал. Аз съм там, забит в гримьорната си и си мисля за концерта. Питат Хайфец, което сигурно абсолютно не е вярно, на какво се дължи неговата кариера. Един от отговорите му е „О, много е просто, осем часа свирене и осем часа писане на писма.“ Той, да пише писма! (смях) Той самият също е казвал, че много обича да чете писмата, които му пишат. (смях)
– Как, според теб се промени светът на класическата цигулка за последните 50 години? И един подвъпрос – имал ли си случай в кариерата си да подготвиш концерт за 24 часа – с други хора или сам?
– Не, това никога не може да стигне. 24 часа е просто… Това е едно скачане от третия етаж в тъмното без да знаеш къде ще паднеш и какво ще си натрошиш. Това е пълен абсурд. При мен това не може, няма да стане. Много неща се промениха, разбира се, желанието на много хора, които се занимават с тази професия е да стигнат, да развълнуват повече публика, много повече публика. Потърсиха се различни способи, един от тях беше на Найджъл Кенеди, който свири на БИБИСИ-Промс в Лондон Барток-концерт. И понеже той е един от тези провокативни личности, излезе с различни чорапи. Всъщност знаем как излиза, а в контракта му пише „фрак“. Той излиза в Роял Албърт Хол пред 8000 души, може и повече, защото се махат столовете в партера и всички са прави, един до друг…
– Това съм го виждала по телевизията, не съм била там…
– Аз съм свирил там и знам (смях). Та, Найджъл излиза пред публиката във фрак и отсреща идва едно разочаровано „О-о-о-!“ Пълно разочарование. Той си дава цигулката на диригента, сваля фрака, обръща го наопаки и разноцветни парцали започват да висят отвсякъде. Но той, с Барток, пълни зала с осем хиляди души. Говоря за това, че много хора се опитват да намерят начин да бъдат успешни. Относно кросоувъра – има класици, има и други, които сменят подхода за въздействие. Спомням си, бях младо момче, още в академията, Панайот Славчев, един химик, който свиреше прекрасно на пиано, приказваме си с него един ден и той ми казва: „Знаеш ли, ще ти напиша нещо, да го изсвирим заедно. Той написа аранжименти на рагтайми, които изсвирих с Вили Казасян и биг бенда на радиото и също – на 24-и каприз от Паганини. Аранжиментът започваше с цигулка, която свири темата на каприза и след това влиза целият биг бенд, като шок. Беше направил вариациите така, че и с него да имаме общо свирене, и с биг бенда. После беше аранжирал и песни на Бийтълс като малка сюита. Питали са ме: “А бе ти това за пари ли го правиш?“ По този повод се сещам нещо друго. Долу съм, в Неапол и съм на спектакъл на „Веселата вдовица“ с Райна Кабаиванска. Страхотно беше. Отивам при нея след спектакъла, едва ме пуснаха. И я питам, защо го прави. Тя ми казва: „Минчо, аз не мога да си позволя да спра. Но ми трябва тази оперета, защото ме разтоварва.“ Мисълта ми е, че всеки си намира някакъв начин да се разтовари от онзи гигантски репертоар, защото той просто те мачка. Това бяха първите опити. Но аз видях, че не ставам, просто нямам тази гъвкавост, за да мога да го правя. Но Панайот Славчев беше прозрял, че това е една страхотна ниша. След това видяхме, колко народ се набута вътре, влезе и какво се случи.
– Много повече, отколкото трябва.
– Е, дозировката е трудна работа.
– Последен въпрос, въпреки че той мина някак покрай нас. Освен риболова, с какво друго мислиш да се занимаваш? Да не ми кажеш сега, че ще започнеш да рисуваш или нещо друго, може би мислиш пак по някакъв начин да си с музиката. А може би ще решиш да си почиваш. Въпреки че съм сигурна, че ти без работа няма да можеш да останеш.
– Мисля, че с тебе сме приказвали, че Дзино Франческати, една легенда, на последния си концерт в Карнеги Хол, завършва рецитала си и се обръща към публиката и казва: „Приятели, в този момент излизам от клетката, в която цял живот съм бил. И който иска да ме види, да ме посети, е добре дошъл. Аз ще бъда в Швейцария и ще отглеждам рози. Валя има 40 стръка с рози, ще й помагам. Ще кося, примерно, ще ловя риба когато може. Винаги ще намеря време за хора, които искат да ми посвирят, които имат нужда от контакт с мен. Ви-на-ги! Тъй че без работа няма как да бъда. Искам много неща да прочета, защото… Виждаш ли, в живота ни с Валя стана така, че влязохме много в изобразителното изкуство. Приятелският ни кръг беше от художници и скулптори. Чувстваме се страхотно добре точно в тази атмосфера. Тия приятелства, които имахме със Светлин Русев, със Слона, със Стоян Цанев, с Митьо Киров, с кого ли не! Страшно много хора! За съжаление тях ги няма вече, но останаха приятели – много сме близки с Милко Божков, Атанас Атанасов … човек няма как да не пропусне някого… с Ангел Станев, с Емил Попов… Никога няма да ни омръзне да сме заедно с тия хора и когато вече няма да бъда затормозен от подготовка на концертен сезон, примерно, много се надявам да намерят Резово толкова привлекателно колкото е за нас с Вали и за децата ни и да ни посещават, и да сме заедно.
– Току виж някой решил да ти стане учител по рисуване.
– Мисля че го грози голяма опасност. Защото и там не ме бива. Ама съвсем не ме бива. Кокиче мога да нарисувам.
– При мен е абсолютно същото. Само кокиче.
– Ама страхотно кокиче, нали? (смях)