Повече от половин век сме приятели, което, сега осъзнавам, освен всичко друго е и някакъв вид признание и за мен самата. Защото Пламен Джуров – пианистът, диригентът, композиторът, професорът и човекът, който никога не е бил безразличен към това, което се случва със света, с България, с културата ни и в частност, с музиката, тъй както е един от най-възпитаните мъже, които познавам, не допуска всеки близо до себе си. Не знам и аз колко съм близо, но е имало много, много случаи, когато съвсем естествено, безшумно и с усмивка ми е показвал страхотно мъжко приятелство.
Но човек, както и да живее, когато съдбата е решила, става на 75 години.
Днес Пламен Джуров (1949) има рожден ден. През десетилетията много сме се шегували, че тези априлски дни около 21-во число са лидерски: на 20 април се е родил Хитлер, на 21 – кралица Елизабет Втора, а на 22 април – Ленин. Е, утешавахме се, разбира се на майтап, че на рождената дата на Пламен се е родил възможно най-добрият от трите варианта лидери.
Шегите са си шеги, но Пламен Джуров, освен с всичките си музикантски занимания, които изброих е също така и никак не на последно място обществена фигура, която направи доста неща за и в българската култура. С една дума през целия си досегашен живот, а и сега, защото мнението му още се търси, е бил лидер. Лидер с мъжки характер, който не повишава тон, но знае как тихо да внуши това, което иска. И как, пак тихо, спокойно, с много малко и точни думи, да те постави на място. Да те накара да се замислиш. Лидер (пак ще подчертая) с възпитание, с много добро възпитание. Възпитание в труд и почтеност, в култура на поведението и етика. Отдавна има мъдростта да знае кои са важните неща в живота, да разпознава фалша, да бяга от суетата, характерна за много артисти с неговата популярност, да не се взима много на сериозно, въпреки огромната и важна работа, която е свършил и продължава да върши. Върши я по неговия начин – спокойно, неусетно, някак тихо, но със забележими резултати. И поема отговорност. Продължава да е човек на днешния ден, запазил обаче силата, мащаба, мощното присъствие на мъж, на личност, отгледана през ХХ век.
Често съм го упреквала, разбира се безрезултатно, че си губи времето в безрадостни занимания около музикалното всекидневие, около организационната музикантска проза и не композира достатъчно. Защото Пламен е много добър композитор, с идеи и това се забеляза още от съвсем ранната му възраст. Забеляза го и професорът му по дирижиране Константин Илиев, който с удоволствие му предложи да изпълни негови работи. Направи го неведнъж – например в Пловдив, през 1975 година, когато реализира световната премиера на Вариациите му за голям оркестър. Или когато включи емоционално изваяната, наситена с дълбоко съдържание Елегия за оркестър (към нея бе добавена и една забележителна Токата) за фестивалния си концерт със Софийската филхармония на “Мартенски музикални дни” – Русе през 1983 г. Учителят по дирижиране бе прозрял значението на идеите в музиката на своя ученик и колега-композитор. Идеи в музиката на Пламен има колкото щеш и знам, че сега няма да ги изброявам, но не мога да отмина изключително органичното съчетание между глас на народна певица и симфоничен оркестър в неговите „Песни без думи“ – това се случи за първи път в българската музика, а дали не и в по-широк обхват (Voci на Лучано Берио излизат малко след тях, все през 80-те години – тенденцията е обща) – съобщавам го за всички, които напълниха ефира с подобни съчетания, скалъпени по много елементарен начин. Не мога да не спомена за деликатното инструментално съприкосновение, за тембровата игра в баладите му за квартет „Еолина“ или зададената нова перспектива на тембрите в съчетанието саксофон-цигулка в една излята Каденца за двата инструмента. До тях седи контрастната значимост на неговата Оратория-Реквием по текст на Георги Константинов (ако не се лъжа в началото Пламен беше определил състава й така – “за поет, солисти, хор и оркестър). Тя излъчва важни послания, без каквато и да е плакатност. По-късно Джуров написа и страхотния си концерт за саксофон – това стана в началото на новия вече век. Беше изпълнен през 2013 година с радиооркестъра и Борис Петров под диригентството на автора. За съжаление Борис вече го няма, сега концертът очаква други талантливи музиканти да посегнат към него.
Не е голямо творчеството на Пламен Джуров, но като негов слушател спокойно мога да заявя, че няма една нота в музиката му, която би накарала автора да се чувства неудобно. Това е музика, която те хваща съвсем неусетно, с уж близки средства, които не би трябвало до те изненадват, но го правят мигновено. Защото винаги е важно в какво са впрегнати тези средства, на какви мисли служат, какви емоции изразяват. Това е музика, която говори, приобщава, приближава, вълнува, ангажира своя слушател. Той, слава Богу, продължава да пише – в последните години няколко великолепни камерни произведения, силно се надявам, че скоро ще чуя пак интересна негова работа. Не го питам, а и той неохотно говори за себе си.
Всекидневната и трудоемка част от живота на Пламен Джуров бяха „Софийски солисти“ и Музикалната академия. Често съм го писала, но и сега няма да пропусна (това трябва да се напомня), че на него дължим съществуването до днес на „Софийски солисти“. Само човек с неговия опит, такт, наблюдателност, психологическа зрялост и издръжливост можеше да се справи с цялото административно войнство на демокрацията, на което много му се искаше да премести едни пари от едно място на друго, съкращавайки ансамбъла, чието изкуство най-малко познаваше. Самият ансамбъл, благодарение на Пламен се запозна с важни композитори. Освен традиционния им репертоар Джуров вгради в концертната им дейност имената на Шнитке, Губайдулина, Пендерецки, Канчели, Плакидис, Копитман, Месиен, Тъпков, Веберн, Арнаудов… Завеща им (дано да го запомнят и задържат), че и в ХХ и в ХХI век има още много музика за откриване и тя трябва да се свири.
Така работеше и със студентите си – с една устойчива убеденост, която уплътняваше и надграждаше и нямаше как да бъде отмината, защото бе сериозно аргументирана.
Винаги е желан събеседник и съучастник в организационния музикален живот не само на София, на България – също. Умните глави в музикалното ни съсловие не са чак толкова много. Още по-малко са личностите със завършен, цялостен мироглед. С изградени житейска философия и морален кодекс. Този кодекс, мисля е и в основата на интереса на Пламен от съвсем млад да приобщава младите неофити към музиката. Още като диригент на филхармонията в Плевен изнасяше с удоволствие образователни концерти, на които говореше по своя умен, интелигентен и непреднамерен маниер. Направи преди десетилетия серия чудесни лекции по телевизията – говореше, свиреше, дирижираше – всичко това с една непривична за балканската ни грапава приповдигнатост, лекота, с органика. Естествено, за разлика от лекциите на Бърнстейн с Нюйоркската филхармония или в Харвард, или от лекциите на Саймън Ратъл, които и днес можеш да видиш, да чуеш, да си купиш, предаванията на Пламен Джуров отдавна са изтрити от неизвестен герой в Българската национална телевизия. А те можеха да се повтарят периодично, така както това се случва и в момента даже с отдавнашни шоу-програми.
Често, когато съм наблюдавала Пламен съм си мислила за това, че наистина е възможно един човек, когато има подобен личностен, професионален, обществен капацитет, „да покрие“ определена област в културата. Правил го е, много е ларж по отношение на личното си време, раздавал го е щедро за реализирани, но и нереализирани каузи. Не знам той самият какво мисли за делата си. Но никога не съм го чула да се хвали. В нашите разговори по-скоро се вглежда в това, което не само той, но и нашето поколение не успя да свърши. „Ние не можахме да пренесем завещаното от учителите ни“, ми бе казал веднъж. Но не се отказва. Защото също така изповядва максимата, че всяко движение, всяко направено нещо във вярната посока, колкото и малко да е, може да има значение. Този латентен негов оптимизъм също, според мен, е плод на мирогледа му, в който не съм открила нито една пробойна, нито една шупла. Неговата цялостност, завършеност винаги ме е удивлявала, възхищавала и изпълвала с респект. И с обич.
Спирам дотук. Сега е време да му кажа само колко ми е важно неговото приятелство, колко неща съм научила от него и колко още се надявам да науча в следващите, поне още 25 години. На многая лета, Майсторе!