На 17 октомври пред Националния филхармоничен хор застана Емил Табаков – всъщност това бе неговият дебют като (само) хоров диригент. Не съм се съмнявала, че и в тази своя функция той ще вложи цялата си същност и огромното си знание, за да реализира желания от него прочит. Да формира, да извае търсения от него звук. Но не очаквах такова преобразяване на хора – до степен на неузнаваемост. Табаков не обича да говори за това какво и до каква степен знае. Предпочита другите да го констатират, когато е на пулта, когато споделя с тях музиката в себе си. Гледам да не пропусна негов концерт, но въпреки това не съм допускала до каква степен той би могъл да пренастрои звукоизвличането на един хор.
Два мотета от Шарл Гуно се чуха за първи път в България. Те рамкираха програмата и в техния контекст хорът изпя две произведения на Табаков – също премиерни. Вокализът за соло виола и смесен хор за първи път се изпълняваше в София, а Адажио-то за смесен хор и вибрафон получи своята световна премиера. Още с първите тактове на Miserere mei Deus (Смили се за мене,Боже – псалм 51, изд. 1924, това трябваше да е пояснено в програмния текст за концерта от Милена Божикова), творба, която Гуно пише за смесен хор, солисти и орган, звукът на хора изплува от тишината – толкова събран, толкова тих и същевременно интензивен, с фокусирана емисия, с брилянтна артикулация на текста. Мотетът е едно откровение, което бе дълбоко почувствано от певците, вперили поглед към Майстора. Четиримата солисти – Стефани Кръстева, Росица Павлова-Инджева, Емил Павлов и Валентин Ватев – проведоха своите разгърнати партии с великолепно изваяна фраза, с прочувствено смирение, но и със забележителна емоционална дисциплина. Така тази, отдадена духовно, творба получи своя изстрадан прочит, прочит, наситен с въздействащо молитвено послание, с деликатния, умело тембриран звук на органа в ръцете на Янко Маринов. Във Вокализа на Табаков солистка бе виолистката Демна Гигова. Тя реализира великолепно тоново приближение към емоционалните прозрения на хора с тихо, внимателно, заредено с впечатляваща чувствителност, потъване в глъбините на изразността, заложена в тази толкова лично звучаща пиеса. Като своеобразно нейно продължение чухме едно съкровено Адажио, създадено от Табаков през 2016 година. Това е пиеса, която изразява и внушава всеобхващащ драматизъм, катарзисно проникновение. Композиторът е съчетал хоровият звук с този на вибрафона – много сполучлив бе изборът на Румяна Михайлова да обгрижи хора с нежния, чувствително вибриращ в преобладаваща тишинност звук на вибрафона в нейните ръце. Ефектът от тази комбинация бе колкото очакван, толкова и изненадващ – вибрафонът разширяваше отзвучаването на гласовете, като отвеждаше вокалната емисия към купола на катедрала, сякаш. Много силна пиеса, пиеса-откровение – така бих определила тази, натежала от скръб, творба на Табаков. Финалната пиеса на концерта бе мотетът-ламентация на Гуно Gallia за сопран, хор и орган, в който освен преобразеният хор отново впечатление направи и сопранът Стефани Кръстева. Бе овладяла много трудната солова партия и допринесе съществено за драматичния характер на творбата, с която композиторът откликва на поражението на Франция във френско-пруската война.
За мен бе много интересна констатацията до каква степен църковната музика на Гуно и светските творби на Табаков се събраха, съчетаха и вдъхновиха артистичния прочит. Още по-интересно ми бе да констатирам, че е възможно Националният филхармоничен хор да звучи консистентно, тембристо, в една линия, със сериозно музикантско присъствие. Това явно винаги ще се случва, когато диригентът е избрал подходящата програма и, най-важното, знае “кои бутони да натисне”, за да разкрие изцяло реалните възможности на състава. И да го вдъхнови за музициране.