Със закъснение пиша този отзив. Но между двете възможности – да го напиша късно или да не го напиша, все пак избирам първата. Не трябва да се подчиняваме на събитията, които пресичат живота ни, а и концертът, рефлексията за който така се разпростря във времето си заслужава – и като музика, и като знание, и като прочит. Анжела Тошева и Иван Керековски поканиха своята публика в концертното студио на Националното радио (29. 11.) на поредна среща със съвременния, с новосъздадения клавирен звук. Тяхното посвещение на новото в музиката е действително впечатляващо като се има пред вид колко слушателите в България се боят от звукосъчетание, което може да наруши целостта и хубостта на мелодичните залежи, събрали вследствие на личния си ограничен опит с музиката. Това е феноменално рисково у нас, що се отнася до популярност, медии, публика… за пари изобщо няма да говорим. Заради това много малко качествени музиканти в България решават да направят своето приношение, да се отдадат на предпочитаното от тях Ново. Концертът на Анжела и Иван бе озаглавен “В един ясен ден” като клавирната пиеса на германеца Матиас Пинчер (1971) – много важна фигура в музиката на днешна Германия, творец с огромно творчество и много добър диригент. Освен неговата творба на концерта се чу музика от Васил Казанджиев (1934), Михаил Големинов (1956-2022), Й. С. Бах (1685-1750) – Дьорд Куртаг (1926), Алексей Ретински (1986) и Хибики Мукаи (1993). Пътешествието на Анжела продължава. Продължава и нейната неутолима страст да вкарва нови имена в българския концертен свят, благодарение на което любопитният български слушател съумява да разшири кръгозора си, да прибави още тоново знание към опита, който си е изградил. Точно такива като Анжела са орисани да бъдат будители на съзнания, на интереси, щедро да откриват, да показват хоризонти. Тя го прави отдавна – първо сама, после с Михаил Големинов, сега неин партньор очевидно е синът й Иван.
Наскоро чух Теодор Куренцис, един музикант от голямо значение за мен, да разсъждава върху тишината в музиката. Или тишините. Сонатата за две пиана на Васил Казанджиев, написана през 2016 година, чиято световна премиера реализираха Анжела и Иван категорично ме въведе в полето на необходимите, неусетните тишини. “След една по-продължителна тишина един единствен звук може да означи целия свят”, пише небезизвестният диригент Инго Мецмахер в своята книга “Без страх от новите тонове”. Към това добавя още ефектни сравнения и метафори, отнасящи се до вибрираща повърхност и спокойни звукови глъбини или до отлагащата се енергия на една вълна. Музиката на Казанджиев създава поле на подобна образност, със задължителното си сонорно въображение и спецификата на собственото си движение. Със спокойното отлагане на фразата, с оголените импулси в нейното конструиране. “Сгъстени и разредени епизоди” – пише Анжела в програмата. Музиката е съсредоточила в себе си необходимото напрежение, играе със скоростни отсечки в импровизационен режим. Но също, в мисленето на изпълнителите, брънка от променливото движение стават именно дъховете-пресечки, отвоюваните тишини, които напрягат още по-силно слуха. В този свой късен период Казанджиев е блажено свободен, подчинен само на себе си, на екзистентната си автентичност, проявена в събирането на колосалния музикантски опит. Тъкмо тази надвремева насоченост на творбата бе изваяна от дуото.
Съвсем различен е клавирният език на Михаил Големинов. Сравнително ранните му клавирни пиеси от 1982 г., които също бяха изпълнени за първи път, разговарят със Скрябин, точно така, както Мишо разговаряше и с хората – понякога енигматично, понякога изненадващо директно, понякога – с многозначително мълчание. И още – великолепният му пианизъм също е белязал тези чудесни творби, в които се открояват и цялата неочакваност в идеите на търсещия композитор, и плътността на заряда в уж подхвърлените идеи. Анжела Тошева разкри сърцевината, цялостната звукова същност на този музикален текст – с много сериозно съучастие. В този контекст петминутната пиеса на Матиас Пинчер “В един ясен ден” се откроява самотно като изобретателна в регистровото си изображение импресия – много ефектна, интригуваща.
Великолепна драматургическа находка бе в центъра на програмата да се постави хорала “О, невинен Божи агнец” (O Lamm Gottes unschuldig), от Бах-Куртаг – среща на епохи, която бе невероятно темброво реализирана, най-вече от Иван Керековски, в чийто ръце пианото звучеше като харпсихорд – изковаваше тембър в определени регистри, с една техника на звукоизвличане, която бе впечатляваща за мен.
Към края – не случайно в текста ми влезе името на Куренцис. Композиторът Алексей Ретински, който също бе “поканен” в програмата на Анжела и Иван ( руско-украински произход – роден в Симферопол), от 10 години австриец, е сред предпочитаните от Куренцис автори. Преди няколко години бе поканен за резидентен композитор на оркестъра на SWR, който се ръководи от Куренцис. Не се учудвам, че музиката му привлича необикновения диригент и музикант. Преди десет години е създадена и клавирната пиеса “…и пътят ставаше широк”, вдъхновена от последния стих на стихотворението “Сретение” от Йосиф Бродски, написано през 1972 и посветено на Ахматова. Това е великолепна пиеса с покоряваща, подчиняваща трансцеденталност, предадена съкровено със силно метаморфозиращ звук, с разтърсващо проникновение от Анжела Тошева. Като докосване на отвъдното… След нея творбата на японеца Хибики Мукаи “Токио Седми район” за пиано и електроника някак прекалено приземи съзнанието – въпреки естетската си цялост, впечатляващата техника и постигнатата звукова атмосфера. Може би трябваше да прозвучи преди откровението на Ретински, след което някак всичко е обречено да избледнее. Но във всички случаи това бе една много смислена вечер, изпълнена с проницателност по отношение на съвременната, самостойна неизбежност в проблематизирането на клавирния звук.