И друг път съм писала, че гледам да не пропусна концерт на Лия Петрова. Няма да е пресилено да кажа, че всяко нейно изпълнение, всеки неин прочит ми дава материал за мислене, разсъждение, припомняне в продължение на дни, след като съм я чула. Нейната култура на звуково проникновение е абсолютно индивидуална. На концерта й със Софийската филхармония (23. 11) тя изсвири, прочете, разказа, пренаписа Втория цигулков концерт на Барток. Отдавна ме удивлява нейната музикантска зрялост, нейната убеденост в стойността и автентичността на прочита, предлага, на интерпретацията, която я интересува. Вглеждам се и в репертоарните й предпочитания – и стандартни, и не толкова. В този смисъл логично бе явяването й именно на конкурса “Карл Нилсен” през 2016 и още по-резонно бе да грабне първата награда. Тя има сензори за музиката на ХХ век, приближава я до себе си, укротява я, неусетно я обръща и пуска към залата, в ефира, заредена с нова, неподозирана енергия на смисъла. Това качество не се учи, според мен. Комбинацията от култура, знания, логика и интуиция не е дадена на всеки. Така тази млада дама, която е красива и изглежза заблуждаващо нежна и крехка действително променя представите за музиката, която свири – още повече за музиката на ХХ век. Това дете от самия край на века, още с появата си очевидно е привлечено от звука на този век – Нилсен, Прокофиев, Барток, Глазунов, Барбър, Бритън, Уолтън. Разбира се по-ранният класически репертоар също живее в музикантското й всекидневие – самата тя споделя в интервюта, че един любимите й концерти е Бетовеновия, в чието пресъздаване тя отново вгражда плътно своята оригиналност (писала съм в блога за този неин прочит, под палката на Георги Димитров). Разказвам за част от репертоарните й предпочитания за да маркирам не съвсем стандартното, в сравнение с връстниците й от международната сцена, предпочитание на Петрова да акцентира върху композиции, които изискват малко повече емоционално и интелектуално усилие от публиката, която е вторачена предимно в няколкото изконни класически цигулкови шлагери, които се чуват непрестанно в концертните зали.
Не знам откога Лия Петрова свири Втория концерт на Бела Барток, но в София, мисля, го свири за първи път. И този концерт, както, впрочем, много композиции на Барток са сред рядкостите в софийския музикален живот – някои дори още не са изпълнявани в България. Точно музиканти като Лия допринасят за излизането от репертоарните щампи, като предлагат на слушателите си да артикулират в съзнанието си музика, която не само ги предизвиква, но ги възпитава и с друга, не по-малко привлекателна, макар и по-непозната и заради това може би по-трудна лексика. Прочитът й разгъна, разкри многоликия характер на композицията, в чиято музика преобладава внушението за тревожност, което като умен и чувствителен музикант Петрова подчерта, разгърна великолепно, многопластово. Забележителен е маниерът й да играе много тънко с агогиката и с разположението на фразата; маркира ги през звука – много деликатно, но осезаемо и във вариационния модел, използван от композитора. Тя е от интерпретаторите, които разбират значенията в музикалния текст, уплътняват ги и ги поднасят релефни и ясни на слушателя. Продължавам да търся характеристиката на нейния действително единствен звук, който е определян като сребрист, звънлив, красив и т. н. Нейната емисия вибрира, излъчва светлина, която променя качеството, количеството и напрегнатостта си, цвета си, характера си – матов, сияещ, приглушен, бляскав, потискащо ярък, тъмен, загадъчен… в зависимост от субстанцията, която иска и трябва да предаде. Респектираща първа част, в която интонационното съвършенство и лекотата в протичането на музиката бяха зашеметяващи. Както и въображението и дисциплината в изтеглянето, в разпяването на фразите. Органични дъхове, естествен подем и спад в смяната на темпата, логичност и в най-емоционалните, еруптивни моменти. Мощно загребваше най-сериозните препятствия в соловата фактура, за да ги подчини на личната си драматична версия за характера на музиката. В този смисъл каденцата бе кулминацията в тази мощ, в която слухът трудно обхващаше, констатираше идеите на инструменталната игра, които Лия реализираше в кипящия от енергия импровизационен изказ. Втората част на концерта, в която цигулката сякаш трудно споделя, по-скоро изтръгва от себе си своята изповед, бе невероятна – не ти се налага структурата от тема и шест вариации, а ти се предлагат различни подходи към разказа, към обговарянето на една лична история. Подходи към нюансите на съкровеното. Лия някак скрива, притаява собственото си инструментално умение зад музиката, която свири в момента. Иска да я покаже цялата, така както я мисли и чувства без да налага, без да желае да демонстрира своя великолепен инструментализъм. Всеки инсрументален похват при нея, всеки щрих, всеки пасаж, всяка фраза са отдадени преди всичко на смисъла, на музикалното изражение, на философията, която цигуларката съзира в творбата. Тя е много по-нюансирана и не толкова праволинейна, както колегите й Щерн, Кавакос, че и Капюсон. И същевременно не се бои да търси и постига различния, изпълнен с лирична мекота, чувствен отзвук в монологичното споделяне, особено във втората част – с доста по-различен тип лирика от дамите Копачинска, Чунг или Фауст (поне сред тези прочити, които познавам). Тя артикулира много по-настойчиво определящите според нея слова в този изказ – и, тъй като е човек с вкус при нея не се получава сантиментално или разтегнато. Не! Получава се напрегнато, интензивно общение, което държи събеседника й в залата буден и съпреживяващ, защото много от това, което Лия му съобщава се отразява и напластява в него. В този ред на мисли бих искала пак да подчертая, че Лия Петрова е цигулар, който е впрегнал цялото си инструментално можене в единствената цел – то да обслужи нейния възможен разказ, във всяка от композициите, към които посяга. Тя е инструменталист-наратор. Разбира се всеки счита, че е такъв или може да е такъв, но много малко са артистите с инструмент, които могат по такъв начин да изковават съдържание. Страхотно музикално изживяване, в което емоционалната енерегия и интелектуалният заряд са в най-плодотворно и много рядко съглашение. Би било още по-страхотно, ако диригентът и в третата част бе овладял оркестъра така, както в предишните. Диригент бе румънецът Габриел Бебешеля (1987), който отскоро е главен ръководител на филхармонията “Джордже Енеску” в Букурещ – една позиция, която буди очаквания. Той съумя да бъде почти изцяло партньор на Лия Петрова в Бартоковия концерт, въпреки някои гафове във “финалната права”. Но партитурата на “Петрушка” бе на нивото на някакъв тип разчитане – жалко за идеите в нея, жалко за остроумните, цветни сола, които не се реализираха, жалко за спефичния темпоритъм и характерния чар на тематизма – просто не се получи. Оркестърът показа очевиден недостиг на знания по отношение на тази христоматийна пиеса, нещо, което е явно изненадало прекалено много диригента, защото той не успя да се справи с проблема.