Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.
Още в началото на 2020 г., преди спирането на целия културен живот поради епидемията, се очерта заплашително свитото пространство за музикална критика. Експертната рефлексия върху музикалното ставане почти изцяло (изключенията са в рамките на статистическата грешка) е изместена от рекламни анонси, информации и светска хроника. И пространни очерци, гарнирани със снимки, в които описанието измества критическия поглед. Поради ограничената лексика на съвременната българска журналистика в дадена област и особено в „тъмната зона” на класическата музика класификацията за композиторите и изпълнителите, които формират музикалния ни живот не минава без задължителните клишета „световноизвестен”, „изключителен, дори гениален”, „невероятен”, „уникален”. Заради печалния факт, че познанието ги е отминало с безразличие, тези „майстори” на перото и словото често съобщават на своя читател/слушател/зрител че дадено събитие се случва „за първи път в България” и няма друго подобно. Това формира много фалшива, вредна среда за всеки от нас. Тази среда е пропита от тежък провинциален манталитет, в който комплексът за малоценност и будещата недоумение самонадеяност съжителстват любовно. Няма нищо по-вредно за развитието на индивида, особено в изкуството от подобен контекст. В преценката на всяко изкуство, знаем, е необходим висок праг на критичност – тогава има полза от критичната рефлексия като завършваща процеса на музикалното ставане.
В този смисъл блогът, който направих, ще се стреми да запълва липсата на експертен критичен поглед върху родната музикална действителност, доколкото това ще е по силите на неговия автор. Мисля, че това е важно. Нашето музикантство, живеещо трийсет години с възможността да мисли и се изказва свободно, някак не пожела да използва, да изчерпва тази възможност. Смущаващо количество нашенски представители на това велико изкуство избраха да се съобразяват с всеки и всичко в името на кариерния просперитет, на финансовата сигурност, на по-лесния, по-удобния житейски път. Така че без да си правя илюзии, това, което мога да предложа на бъдещите читатели на блога и, надявам се, съюзници са текстове, които се стремят да изразяват професионалната гледна точка, основаваща се на стабилен критерий. На критерий, който реално ни поставя в европейски контекст.
Присъствието на нормален критически изказ е абсолютно необходимо, задължително дори. Особено в моята страна, където наблюденията ми не водят до много позитивни мисли. Занимавам се с музикална критика от 50 години. Следователно половин век установявам тук, в България, че когато критикът си върши работата, “ощетеният” от преценката му предпочита да си мисли и разправя, че той, критикът, е некомпетентен, щом не е в състояние да оцени високо изкуството му. За съжаление тази болест продължава да е много разпространена, най-вече поради погрешното разсъждение за критика само като за човек, който раздава оценки със знак плюс или знак минус. Критикът не е съдия, дейността му има за цел най-вече да завърши художествения процес – подготовка, реализация, рефлексия. Така процесът е завършен и артефактът е в нормална културна среда. Интерпретацията на професионалния слушател в никакъв случай не е последна инстанция, но винаги съм мислела, че тя може да е от полза – както на композитора или на изпълнителя, така и на потенциалния слушател, който е пропуснал концерта, но може да се информира за него през рецензията.
Разбира се идеалният вариант би бил, ако към моите текстове се добавят и текстове на други хора, чието мнение считам за меродавно и професионално издържано. Но засега тази възможност е въпрос на перспектива.
И още нещо като шега, но не съвсем: читателю, не мисли, че заглавието „декрешендо” идва да отбележи затихващите функции на критическото изразяване. Много често тишинността надвива агресивния крясък на средността в полето на изкуството, в случая на музиката. В това виждам смисъла да продължа, доколкото мога, личното си, доста самотно присъствие в музикалния живот.
Екатерина Дочева
