Да се пише обзорен текст за състоянието на класическия сектор от професионалната музика в България е занимание, което ме изпълва с противоречиви мисли. Правила съм го и поради липсата на съществени промени в картината, която наблюдавам, престанах. Не бих го правила и сега, ако колеги от четения от мен вестник „Сега” не ме бяха поканили да го сторя. Много рядко в последните 30 години се случва някое издание от българската преса да прояви интерес към темата. (Този тип текстове се пишеха и поместваха само във вестник „Култура”.) Медиите продължават да отчитат класическата музика предимно през рекламни анонси или с кратки, задължително повърхностни, пълни с клишета интервюта с участници в предстоящи концертни форми. Целта е да се привлече публика, да се продадат билети, да се реализира приход.
Какво все пак е движението на класическата музикална практика у нас в последно време. Има ли движение? Отговорът на този въпрос не е еднозначен; може да се разглежда също и в ковид-контекст.Но и това би било леко неточно. Защото сега стана удобно всичко, което (не) се случва да се пришие на ковид-кризата. Да, вярно е, че имаше много паднали концерти – в различни сегменти от този близо двугодишен период. Само че често тяхното „падане” зависеше не само от реалната епидемична обстановка, а най-вече от някой началник – от това какви са съображенията му, страховете му с оглед на бъдещото му развитие като такъв, фрустрациите му, защо да не кажа и настроението му. Един само пример бе петмесечната концертна пауза на радиооркестъра, наложена от тогавашния директор на радиото Балтаков. Логиката на този тип анулирания на концерти често отсъстваше или може би аз трудно я схващах. Сигурно поради липса на здравна култура и съвест.
Затова бягам от ковид-клопката; тя не е променила особено качеството в предлагането на музикална класика у нас, освен че размести фестивални периоди, и отложи/отмени концерти. Но реалните параметри на домашната музикална действителност съществуват и те, за съжаление, не мърдат. И когато говоря за нея имам пред вид условията на съществуване, които й се отреждат и които са такива, че в повечето случаи радващите слуха музикални събития се случват въпреки тях. Тези заключения не се дължат на типичната българска склонност към неодобрение на всичко родно, както често се говори.Те се дължат на реални факти. Някои от тях се случиха отдавна и вече се приемат като непреодолима действителност.
Започвам от там, че култура се прави с пари. Преди да решим, че тя трябва да носи пари, трябва да инвестираме в нея. Въпросът за това как държавата инвестира в българската култура е твърде проблематичен, двойствен, не винаги ясен. Ясно е обаче, че 30 години след официалното закриване на социализма процентът за българска култура от държавния бюджет продължава да не може да се отбележи с цифра, пред която да не седи нула и десетична запетая. Дори ако надеждите и исканията са за един процент само.
Когато парите са толкова малко обединените усилия на тези, които правят култура спират да съществуват и всеки тръгва да спасява ресора си. По най-различни начини. В това отношение класическите музиканти не са изключение. Тихата паника, която съществува и до днес както в солови изпълнители и в камерни състави, така и в оркестровите формации, се усеща в търсенето на сцени, на изяви, за да поддържат интереса към себе си у организаторите на събития. Продължава правенето на проекти, търсенето на грантове, ухажването на фондации. Тук, в повечето случаи, все още продължава да важи правилото: който може да свири няма време да прави проекти, да търси грантове, да убеждава неправителствения сектор. Просто работи – т.е. свири. Често му се случва – срещу нелепо заплащане. Да не кажа обидно. Който може доста по-малко – търчи из общини и министерства, пише проекти и съответно получава пари. Никой не се интересува по-късно какъв продукт представя срещу тези пари. И няма капацитет да разбере. Различните фондове разпределят парите така, че да не им се създават главоболия; т.е. по малко на повече. Има и фондации, някои с много пари, но там критериите са доста специфични, да не кажа странни. И никой никъде не поема риска да е отговорен за това парите да се дават на по-талантливата, по-креативната и поради това по-перспективната част от музикантите. Поради съществуващата страхлива практика в София, а и в много български градове, концертни събития има доста. И се създава абсолютно лъжливото впечатление, че животът на класическата музика в България кипи, с една дума прекрасен.
Сега трябва да припомня баналната истина, че в музиката, а и не само, количеството не прави качество. Правят го интересният, нов, смислен и разнообразен репертоар, индивидуалният прочит. За което много рядко става дума, тъй като пост-концертният резонанс в практиката ни е слаб от много години. А и в много издания и това, което наричат критическа рефлексия прилича на закъсняла нескопосна реклама. И съответно никой няма реална представа какво точно се случва в това поле на културата. Нямат представа и тези, които са поели ангажимента да я управляват. В държавната културна администрация дефицитът на професионални музиканти е очевиден и отдавнашен. Имаше по-рано един министерски човек, който се наричаше композитор, той обикаляше оркестрите с чантичка като амбулантен търговец и им предлагаше своите творби. Свиреха му ги, разбира се.
Хората, които имат някаква професионална преценка за равнището на целокупния ни концертен живот днес са пренебрежимо малък процент, нещо като статистическа грешка. И аз съм такава статистическа грешка, когато всеки ден ми се съобщава от всички медии (фейсбук не ползвам) за поредните гениални, световни, изключителни и невероятни родни явления. Банални и безпомощни епитети от този род се ръсят и в тяхно присъствие – не си спомням някой да е възразил.
Такова е равнището, такава е средата. По-точно така изглежда липсата на по-плътна професионална среда. Тя е толкова рехава, шуплеста, че позволява в нея да се наместват много измислени величини. Обикалят, говорят, омайват, лъжат, хвалят се. Лесно е човек да бъде оплетен в този лабиринт от хвалби, особено ако интересите му (и опитът му) в класическата територия на музиката се захранват от медиите.
Смисълът и необходимото високо равнище в класическата концертна практика у нас се създава от неколцина български композитори, интерпретатори – диригенти и инструменталисти, ансамбли, както и от сполучливия внос на музиканти, който напоследък се реализира най-вече в Софийската филхармония. Сред българските изпълнители, които продължават да поддържат собственото и концертното ниво в София и някои градове на България (най-вече там, където има възможност оркестрите да свирят по-обемен репертоар), до познатите големи имена от по-старата генерация (към която принадлежа и аз), като Минчо Минчев, Емил Табаков, Георги Димитров, Пламен Джуров, Анатоли Кръстев, възпитани да практикуват музикалното изкуство отговорно, задълбочено и самовзискателно, мога да прибавя няколко имена, които продължават да изповядват нормалната музикантска традиция и да отделят достатъчно енергия, сили и време за интересен и задълбочен прочит на музикалните текстове, които представят на публиката. Не може да се правят листи в подобен текст, но все пак ми се иска да спомена няколко имена (освен гореспоменатите), чиито концерти и спектакли гледам да не пропусна – на диригентите Павел Балев и Драгомир Йосифов, на цигуларите Албена Данаилова, Светлин Русев и Лия Петрова, на пианистите Евгени Божанов и Людмил Ангелов, на певците Красимира Стоянова, Кирил Манолов, Александрина Пендачанска (само Драгомир живее постоянно в България). Това са музиканти, които не спират да искат да се развиват, да учат репертоар, да търсят. Както се вижда, сред тях има артисти с реално световно признание. Не такова, което се формулира непрестанно в медиите поради липса на лексикална култура.
Както вече споменах, оптимистични са и последните два-три сезона на Софийската филхармония. Нейният директор Найден Тодоров е намерил финансовата формула и подходящото партньорство да кани много известни на световната сцена артисти, които съвсем сериозно вече слагат Софийската филхармония в собствените си планове. Тук две мнения по въпроса не може да има. Всъщност, аз имам второ мнение, но то се отнася до репертоара, а сега говорим за равнището на гастролиращите артисти.
Интересни са тенденциите и в Пловдивската държавна опера и фестивала „Opera Open”. Там работят смислени хора. От другите фестивали, които съм следила, избирам международния фестивал „Мартенски музикални дни” в Русе. Бе отложен с година и половина, но се проведе без никакви компромиси в равнището си и сега гледа към следващото си, вече нормално, мартенско издание през 2022.
Сред много малкото радетели на провокативния и по-нов репертоар, на идеята съвременното музикално творчество да не заобикаля съвсем границите на България е композиторът, диригентът, пианистът и публицистът Драгомир Йосифов, заедно с ансамбъла „Музика нова”, който той създаде и продължава да дирижира. Композиторът и пианистът Михаил Големинов и пианистките Анжела Тошева и Маргарита Илиева, струнният квартет „Фрош” или кларинетистът Росен Идеалов също са фактори в това отношение. Пламен Джуров и камерният ансамбъл „Софийски солисти” много често, наред с по-традиционния репертоар, показват на публиката си нови, непознати композиции. Страхувам се, че ако Джуров реши да се оттегли от ансамбъла, гласът на съвременния композитор в изявите му ще затихне много. Разбира се, мога да напиша още няколко имена, но това не променя изключителната изостаналост на музикалния звук в България. Тъжно е да констатирам за пореден път, че за разлика от литературата, театъра, киното и, в различна степен, пластичните изкуства, класическата музикална практика в България генерално избягва съвременните автори. Така, както всичко е пулверизирано, понякога замръзналият репертоар се раздвижва от отделни личности (предимно сред имената, които посочих) Не приемам оправданията, че авторските и издателските права са много скъпи. Впрочем тук все още съществува Съюз на композиторите, който би могъл да бъде сериозен фактор точно в разпространението на актуални партитури – български и чужди, чрез връзките, които му бяха дадени. Но там положението е като в приказката за спящата красавица – всеки е заспал там, където е бил, когато се случва предсказанието на лошата орисница. Най-вече неговият председател! Мисля, че доминиращият стремеж да се докара публика в залите вече е изиграл своята покваряваща роля по две причини: първата е зловещата реформа, която Вежди Рашидов направи през 2010 г., а втората е инертното мислене на музикантите, които в момента определят състоянието на музикалния живот в България, а в него се върти едно и също. Леността и лесността станаха основен сподвижник в репертоарните „въжделения” на изпълнителите. И възприемането на концертната дейност и кариерата единствено като бизнес! Изключенията само потвърждават печалната тенденция в родната музикална практика. Енергията да се отстоява съвременен репертоар – и пред институциите (за повече финанси), и пред публиката (за провокация на любознателността й и за някакъв тип възпитание в съвременния звук и в опознаване на днешната световна музикална култура), отдавна е напуснала територията на България. Процесът води своето печално начало от всички видове образователни институти и завършва в концертната зала.
В заключение ми се иска да припомня, че консерватизмът, инертността, липсата на елементарна музикална култура у всички овластени, които имат инструментите да определят финансите, а оттам и равнището на музикалния живот на България през третото десетилетие на ХХI век, всъщност го връщат назад. Което не определя, не формира някаква по-сериозна перспектива за следващите години, дори десетилетия. Скорошният избор на културен министър не ме кара да мисля, че нещо ще се промени в обозримото бъдеще. Едно е да оправяш читалището в дядовото си село и да си изиграл няколко роли в чужбина, съвсем друго е да знаеш кой кой е и какъв е в българската култура, в частност в класическата музика. Преди да оглавиш управлението на една национална култура е добре да се „отъркаш” малко в нея. Опитът е важен, за да си способен да формулираш собствена преценка. Съветниците са необходимо, но недостатъчно условие.
И още: българското музикантство се примири, определи си една малко стимулираща среда на съществуване. Тя не изненадва, не провокира нито него, нито тези, които все още имат потребност да слушат музика. Така родният потребител на класическа музика все повече ще предпочита да се омайва от познатото, което определя фалшивата представа за самия него като за информиран меломан, вместо да пожелае да го шокират, да го стреснат, да го просветят, да го изтръгнат от провинциалното му самочувствие, че с няколкото „любими мелодии”, които слуша, откакто се помни, познава нещо от музикалното изкуство. Предимно този тренд определя характера на концертната практика в днешния ден. Боя се, че ще бъде произведен в традиция и занапред. По-трайно е от вирус. И по-опасно.
Текстът е поръчан от вестник “Сега” и е отпечатан в броя му от 7 .01. т.г.