Международните “Мартенски музикални дни” вече започнаха. Всъщност тази година откриването на фестивала се разположи в два дни – 16 и 17 март, посветени на композиционното творчество и изпълнителското изкуство на една личност – в два дни, с два оркестъра. Емил Табаков бе диригентът-обединител. Първият ден бе отреден на световната премиера на музиката към неговия балет “Калиопа”. Самият балет като спектакъл се очаква в бъдеще. Сега, на тържествената откриваща вечер, публиката проследи музиката спрямо действието, което бе разказвано с помощта на субтитри по време на изпълнението. Сюжетът – в две действия шест картини и интермедия – е посветен на легендата за любовта между Мидхат паша, валията на Туна вилает в 60-те години на деветнайсети век и съпругата на пруския посланик в България по това време Калиопа. Автор на либретото е Александър Малчев, с когото Табаков е създал два балета в най-ранната си младост – 18- и 20-годишев. Сега тандемът е проработил отново, за да се подчини на императива на мита за тази любов, да го припомни, да го прогласи и овеществи чрез музиката и танца. Танцовият прочит ще се реализира в следващия сезон, но музикалният вече е факт за всички, които бяха изпълнили концертната зала на Доходното здание в Русе.
Емил Табаков подхожда към този свой опус, съобразявайки се, разбира се, с условията на либретото, както и със спецификата на танца. Затова не е чудно, че предлага нетипичен за почерка си колажен подход като знак за определени фази от сюжета – най-вече в първото действие, когато, според легендата, с кораба “Радецки” в Русе пристига Лист за да изнесе концерт пред Мидхат паша и дипломатически лица в града. Като знаци са използвани мотиви от най-познати пиеси на Лист, Бах, Чайковски, Дебюси, Теодоракис, Копланд, Йохан Щраус – баща и син, ди Капуа и др. Този подход се съчетава майсторски с очакваните в негова композиция стилови елементи – като кратки мелодии-мотиви, репетативност на мелодичния материал в различни оркестрови конфигурации, контрастни темпа, на реплики между отделни инструменти и оркестъра, сгъстяване и разреждане на оркестровата плътност върху общ тематичен материал. Темите са кратки и много изразителни – като поетичната, експресивна, силно внушаваща тема на Калиопа, която е сред основните в музикалното развитие. Впрочем в тази композиция доминират великолепни лирични епизоди. Много красив е валсът на Мидхат и Калиопа, с приплъзващите се септоли, които създават атмосфера на някакво очакване. Авторът влага богатото си оркестрово въображение за темброво уплътняване, за изобразяване на конкретни моменти от музикалния разказ – нещо, което по-рядко се среща при симфоника Табаков, който обикновено предпочита да пише по-абстрактна музика, способна да предизвика различни, понякога разнопосочни асоциации у слушателя. Във всички конфликтни, изпълнени с драматизъм моменти се проявява интензивният оркестров почерк на композитора, който допуска определени предположения за танцовата специфика, за визията на балета. Един пример за това е пета картина, в сцената с организирания лов на гълъби и инсценираната от Мидхат сполучлива стрелба на Калиопа, която му дава основание да й подари построената от него къща (тя и до днес съществува в Русе и е известна като Къщата на Калиопа). Финалът на балета, свързан с раздялата между Мидхат и Калиопа, припомня маниера на тематично и темброво музикално описание на протагонистите. Съвсем логично композицията завършва в тишина. Времетраенето на музиката към “Калиопа” е 75 минути. Пиесата не е лека, изисква оркестър с качества, с вкус към музикално-сценичната специфика, с музиканти, които са отзивчиви към идеите на съвременния композитор и разбират привилегията да са първите, които показват току що написана творба. При това под палката на нейния създател. Така го и изпълниха музикантите от Оркестъра на Държавна опера-Русе – концентрирано, безпрепятствено, с чувствителна експресия, със забележителна енергия, демонстрирайки безкрайното си уважение към своя диригент и съгражданин.
Да, Русе почита Емил Табаков. Почитат го и младите музиканти, членове на Русенския фестивален оркестър – бивши възпитаници на Националното училище по изкуствата Проф. Веселин Стоянов – Русе. Стичат се от цял свят – тази година от 4 континента – 12 държави. Идват и за да се срещнат и да свирят заедно, и заради на възможността да работят с този диригент. Чувството е абсолютно взаимно, подчертавам го, защото подобен феномен е огромна рядкост за нашата родна музикална действителност.
И така, на 17 март протагонисти на концерта на РФО бяха още Светлин Русев, който е постоянен солист на оркестъра, откакто съществува (2010) и френският цигулар Амори Което (1984). Няколко думи за французина – концертира интензивно, като солист, диригент и камерен музикант. Години наред бе член и на прочутия квартет “Модиляни”, свири с оркестъра на Радио Франс и с редица френски и испански състави. Качествен цигулар, на когото Светлин Русев партнира като виолист в Моцартовата Симфония-концертанте за цигулка и виола. На Моцарт бе отредена първата част от програмата – започнаха брилянтно с увертюрата “Отвличане от сарая” – фантастично форматирана с желязна агогика, впечатляващо изпипана фраза, с точен в съвместността си щрих – и благородно инструментално присъствие, що се отнася до групов звук, до балансирано съчетание и забележителни сола. С този състав няма как да не се свири с настроение – дуото Амори Което и Светлин Русев проведе своя инструментален диалог, демонстрирайки редките си качества на изпълнители в общ, единен почерк с диригент и оркестър.
Сюитата Гогол на Алфред Шнитке, знае се, се ражда от музиката към спектакъла “Ревизорска приказка” на театър Таганка, която Шнитке пише по молба на големия режисьор Юрий Любимов. По-късно, с помощта на Генадий Рождественски, през 1983 се ражда сюитата. Табаков не случайно избира тази пиеса в програмата заедно с Моцарт – два типа театрална драматургия (припомням много вярната, за мен, теза за театралния характер на Моцартовата симфонична музика, за нейната пластична природа), които са и контрастни, и сходни в някои свои белези. Към това добавям афинитета на диригента към тази пиеса – в последно време я дирижира с удоволствие. Удоволствие бе и да се преживее с Русенския фестивален оркестър – тези хора сякаш левитират, докато свирят. Цялата инструментална фантасмагория, този тонов фарс, който Шнитке и Рождественски са сътворили, за да представят абсурдния свят на Гогол бе реализирана с невероятна енергия, с толкова осезаем музикантски ентусиазъм, че чак ти се струва нереално. Сцената вреше и кипеше, всеки детайл се показваше със своята специална същност, не само изсвирен, но и изигран от оркестрантите, поведени от своя Маестро. Иска ми се да спомена поне някои от солистите в този Гоголев сюжет, като концертмайсторката Яна Готхайл, като тромпетиста Мариус Сучиу, като тромбониста Минчо Томанов или фантастичната група клавишни Евгени Желязков, Мая Тодорова и Божена Петрова, перкусионистите Сава Бояджиев, Лазар Бенов, Иво Стоянов и Цветелин Балтов, китаристите Антон Йовчев и Радослав Михайлов, също фаготиста Любомир Минков и тубиста Георги Щерев. Бе фантастична демонстрация и на ансамблово единомислие, и на удовлетворение от участието в един вдъхновен, зареден с идеи, диригентски прочит. Велико нещо е осъществената, осмислената, станалата музика!
Вместо заключение цитирам дочута реплика на една дама, която казваше на човека, с когото излизаше от залата: “Жалко, че не е възможно Табаков да дирижира всяка вечер!”