Цигуларят Джошуа Бел е за трети път в София за последните десет години. Най-напред (2013) заедно с оркестъра на Класик ФМ свири Чайковски-концерт, след това със Софийската филхармония – Дворжак (2019). Сега (9. 03.) бе предпочел цигулковия концерт на Самюел Барбър – отново със Софийската филхармония и Найден Тодоров. Тези партньори му допадат, както той разказа. А програмата на концерта бе мислена от диригента около музиката на Барбър през контраста, който създава след “Кандид”-увертюрата на Бърнстейн, а после с въвеждането на класическо за Америка симфо-джаз настроение със симфоничната картина “Порги и Бес” от Гершуин/Бенет.
Мислех, че познавам основните параметри в прочита на Барбъровия концерт от мистър Бел. Всъщност днес той е много желан нтерпретатор на този концерт. Свири го често. Но този изискан и търсещ цигулар отдавна е заявил възможностите на личната си мисловна импровизация, когато посяга отново към свирена вече пиеса. Софийското му изпълнение бе толкова натоварено с тишините, които звукът му създаваше, че нямаше как мисълта ми да не завие към един съвременник на Барбър – поета Уистън Хю Одън. Двамата са се познавали, разбира се, споделяли са творчество, изповядвали са в някаква степен обща естетика, въпреки че Барбър е по-консервативният творец. Но музиката му има свойството и силата да предизвика това блус-настроениие, което излъчват някои стихове на Одън. Тъга, тъма, самота, изповед, неосъшественост – ето състояния, които сближават, според мен, Одън и Барбър. Да спомена още, че в стиховете на Одън често намираме и думи като война, страдание, съчувствие… Има и друга причина за тази предизвикана аналогия – фактологическа. Барбър започва да пише своя концерт през 1939 година в Швейцария и смята да го завърши преди срока, който му е даден – 1 октомври. Написал е двете по-лирични части, когато се усеща, че войната наближава. През август композиторът тръгва за Париж, след това се завръща в Щатите. Фаталната дата 1 септември 1939 година го заварва в дома му в планините Поконо, недалеч от Ню Йорк. Там пише третата част на концерта си и не случайно тя е твърде различна по характер от първите две – носи усещането за някаква неизбежност, която няма как да не се свърже със събитията, колкото и по това време те да са все още далеч от Съединените щати. Пресечната точка с Одън ли? Поетът пише стихотворението 1 септември, 1939 година. И там има редове, които сякаш се крият в звуците на концерта, сякаш Барбър е имал тях пред вид. Въпреки че стихотворението може да е написано след концерта. Но това, в което съм убедена е, че Джошуа Бел познава поезията на Одън: “В нощта съвсем беззащитен,/нашият свят се спотайва,/но пръснати в тъмнината/ рой светлинки иронични/бляскат – така Справедливите/ разменят своите послания./Дано и аз, като тях/ от Ерос и прах съставен/ и обсаден като замък/ от отрицание, лумна/ с един утвърждаващ пламък.” (превод Александър Шурбанов). Разбира се, не считам, че е имал точно тези стихове пред вид, но съм сигурна, че през главата му неведнъж е минавало името Одън във връзка с концерта. Бел не случайно го свири често – творбата му лежи по особен начин, най-вече с лирическия си заряд и с тишинното пространство, с тази изострена чувствителност, което неговият невероятен звуков арсенал пресъздава с рядко въображение и по отношение на фразирането – всяка повтаряща се фраза се свири с различен тембър и динамика и с леки агогически премествания – така че цялостната мелодическа линия излиза с някакво деликатно стеснение, наистина спотаена, но и с ясно емоционално послание. Оркестърът му отговаряше с една мекота в израза, стремейки се да задържи тази атмосфера на споделена недоизказаност. В деликатен контрапункт влизаха и соловите реплики от оркестъра – примерно на кларинетиста Михаил Живков или на обоиста Ясен Енчев. И в сгъстяването на движението в първата част от сцената се излъчи, сякаш пробягна, много тревожно и категорично внушено усещане. С търсена напрегнатост прозвуча ажитато-епизода, влязоха с лекота в първоначалното темпо, но с продължаващото, сякаш натрапено предчувствие, концентрирано в остинатото на виолончели и тимпани, уплътнено от пианото на Стефан Врачев – много добре осъществен преход преди влизането на солиста. А това следващо негово встъпление – пианисимо-пиано с широко движение и после дълго държан тон, придружен от деликатна, пак ще кажа, оркестрова игра и романсовата намеса отново на пианиста възвърна светлата тъга, задушевната лирика. Бел е много проникновен, чувствен музикант и най-дълбоки прозрения в музиката му чуваме в моментите на разгърната мелодика, на дълги легати и, по възможност, наложени тишини. Чете концерта като много лична интимна изповед, въпреки че третата част е като незавършено перпетуум мобиле (в темповото указание в партитурата четем in moto perpetuo) и сякаш композиторът е искал в пасажната скорост да вложи собствените си представи за сила, която не може да се отклони. Но няма как да не отбележа и логиката на Бел в импровизационните моменти – там, където композиторът в тактове от пасажи е написал “liberamente” – там ясно прозира естетиката, мярката и именно логиката на големия интерпретатор. С една дума – той е в състояние да оголи сантиментален нерв, но с мярката на много добрия вкус и с ресурса на умния прочит. Към края на първата част няколкото солови такта всъщност като че ли събраха цялото фантастично умение на този забележителен музикант да изрази състояния в мигновени, но и неусетни звукови трансформации. Абсолютно играе със звука, знае какво иска да постигне, за да уплътни драматургията и да добави още смисъл. Знае как да пести звук и как да създаде впечатлението, че на моменти го раздава щедро. Когато соловият наратив го изисква, разбира се. Незабравимото събитие продължи във втората част, най-напред във великолепното начало, което въпреки не сложната фактура е комплицирано с търсения баланс между цигулки със сурдина, корни – в пиано, но маркато и на този фон едно меланхолично соло на обоя, изтръгнато с остра болезненост в съвършено легато от Ясен Енчев. Експресивният отговор на оркестъра и изрядната линия на щрайха подготвиха влизането на солиста. Цялата част бе забележителен, чувствен диалог между Бел и диригента Найден Тодоров, който очевидно бе приел драматургичната теза на прочутия си солист и приближи максимално оркестъра към този завладяващ, изповеден разказ, музикален разказ, в който солистът определено дефинираше невероятното настроение, постигнато от всички. В третата част Джошуа Бел промени драстично звука си и наложи, извиси шокиращия контраст между третата и първите две части на концерта – тук движението на солиста и оркестъра в прочита на солист и диригент бих могла да сравня с макабрен вихър – кратък, но застрашителен и дори разрушителен. Така ми прозвуча, така го възприемам. Нямаше как публиката да не поиска “бис”. Последва изненада: Джошуа Бел и Найден Тодоров (пиано) изпълниха “Съмъртайм” на Гершуин – приятелски разговор върху вечната тема. Всъщност през 2020 излезе поредният диск на Бел със заглавие “У дома с музика” (At Home With Music), в който беше включен и суперхитът на Гершуин.
С музика от операта “Порги и Бес” завърши концертът. В програмата бе обявена симфоничната сюита “Порги и Бес”, но всъщност чухме симфоничната картина “Порги и Бес”, в която музиката на Гершуин звучи в оркестровия аранжимент на Робърт Ръсел Бенет и включва всички по-известни песни, арии и оркестрови фрагменти от операта. Пиесата бе изпълнена с настроение, с демонстриране на приятен, с автентичното си присъствие, суинг-инстинкт от страна на оркестъра, с въздействащ вътрешен пулс и впечатляващ с образността си инструментализъм.