На 25 септември Радиооркестърът откри сезона със своя шеф-диригент Марк Кадин и с украинския солист, пианиста Дмитро Чони. Преди концерта, на публиката бе поднесена книжка, информираща за концертите на оркестъра до края на сезона. За самия концерт-откриване обаче програми нямаше. Едно хвърчащо листче със снимки и биографии на солиста и диригента бе утешителната награда за публиката. Този дребен наглед факт ми дава добър повод за кратко отклонение. В радиото е имало не малко периоди, през които директори на музикалната къща са били небрежни към важни детайли от нормалната концертна практика. Според принципа: това, което не знам, го няма или няма нужда да го има. Това се отнася не само за концертните програми, за много други неща – също. Например къде виждаш себе си като директор съизмеримо с фигурата на главния диригент. Имаше една такава директорка, която бе решила, че е много по-голяма и значима от Емил Табаков. С отвратителната си, болна амбиция тя съумя да предизвика пенсионирането на Табаков – в България това не е трудно. Сега музикалната къща е оглавена от Явор Димитров. Назначи го бързо приключилият мандата си Светослав Костов. Очевидно Димитров прави всичко възможно да се задържи при Балтаков. Той е печално известен с годините, които прекара като директор на филхармонията – където трябваше все пак нещо да е усвоил, да е разбрал какво е задължително за облика на един концерт, на един сезон, за публиката…Явно не е успял, счита, че си е самодостатъчен. Не знам защо съдбата (в лицето на поредния политически играч?) е решила, че този човек, с много скромни възможности и нескромни амбиции, все трябва да е някъде директор. Този път късата клечка изтеглиха музикалните състави и продукцията в БНР – колосален сегмент от общата радио дейност, който не бива да бъде оставен да се търкаля надолу с директори като Хелия Чавдарова, а сега и Явор Димитров. Който няма ни най-малка представа от същността на работата в отделните направления, обединени под шапката на музикалната къща. Незабравимото му началническо присъствие във филхармонията се запомни с непрекъснати празни хвалби, със средна, в общи линии, концертна дейност (за нея реши да отговаря той, защото близо 10 години не назначи главен диригент) и с некоректни действия спрямо колегите му от други институти (на първо място СОБНР с шеф-диригент Емил Табаков, за когото тъкмо Явор Димитров писа, че имал тоталитарна власт във филхармонията). Публична тайна в радиото е, че новият директор, по стар навик, отново се е самооценил като световноизвестен композитор и пианист – особено пред началника си, генералния директор на БНР, който не е бил в България доста време и естествено не знае кой, кой е в българската музикална действителност. Очаквам следващите му хвалби – че е поет, преводач, юрист, мениджър, педагог, политик, обществен деец. Може списъкът да се е разширил, минаха години. Човек се развива…Изглежда Балтаков не се тревожи, че този негов директор не е съвсем в час със службата си, че се бърка там, където не му е работа, че не създава например на главния диригент на оркестъра условия за нормална работа, че се изказва по репертоарните му идеи, че отменя поканени вече артисти, че се опитва да се налага не по най-възпитания начин, че си позволява и квалификации пред оркестъра – все деяния, несъвместими със служебния кодекс. Освен ако дружно не са решили да го накарат да си тръгне. Вече година Явор Димитров е на този пост, но досега от него и от служителите, които се явяват негови подчинени (там няма нито един човек, който ще се осмели да му каже, че нещо е в грешка, всички са се хванали за службата си) не се забелязват добри идеи, които могат да ме впечатлят – затова от двете страни на този публичен вече, (в радиото работят хора-журналисти) конфликт избирам по-професионалната, в случая главния диригент.
Сега разглеждам и брошурата за 72-я сезон на радиооркестъра. И откривам нещо уникално за програми на радиосъстав – наименованията на циклите: “Христо Ботев” и “Хоризонт”, очевидно кръстени на двете най-известни програми на БНР. Нововъведение, като че взето от текст на Нушич – “Кафе със салата”! Смехотворно е да зашиеш името на радиопрограма в заглавие на симфоничен цикъл. Както се казва – всеки с нивото на своя принос.. Защо ли се сетих за “Перфектният звук без конкуренция” – този шедьовър стана “марка” на безсмислията на господин Явор Димитров във филхармоничния му период.
Естествено същественото от сезона са програмите, които Кадин е съставил. По-внимателният поглед върху тях подсказва, че е търсил репертоар, който по-рядко се свири, често тематично аргументиран, с интересни млади солисти като виолончелиста Златомир Фунг, цигуларката Лия Петрова, отново Константин Емелянов. За първи път ще срещне публиката с диригентката Деляна Лазарова, която спечели конкурс в Англия и работи като асистент на Марк Елдър. Български композиции от Марин Големинов, Веселин Стоянов, Красимир Кюркчийски, Георги Арнаудов и др. също са включени в сезона на радиооркестъра.
А концертът-откриване започна с Третия клавирен на Бетовен, в който се представи 27-годишният украински пианист Дмитро Чони. В биографията му фигурират 12 конкурса, ако правилно съм ги преброила, толкова много, че чак стряскат. Конкурсните маратони не са най-сигурната гаранция за оригиналност, за индивидуалност в изпълнителския почерк на инструменталиста. Съобразяването с вкуса на конкурсното жури често се отразява на възможните провокации в прочита поради стремежа на младия изпълнител да вземе награда, спазвайки общо традиционните представи за интерпретацията на конкурсния материал. В Третия концерт на Бетовен Чони за съжаление представи тъкмо такъв прочит – стандартен, за да не кажа клиширан, в парадигмата на дълголетната клавирна практика, в позната христоматийна стилова представа. В него не се долавяше стремеж към заявяване на личен почерк в музикалното ставане, а по-скоро демонстриране на сериозна инструментална сръчност по отношение на скорост, но не и на съвременна звукова драматургия, която прави един прочит отличим от останалите. Към критичните си бележки не мога да пропусна и фактът, че младият солист не се вслушваше достатъчно концентрирано и активно в иначе стройния и внимателно партниращ оркестър, поради което нямаше как да не се стигне до известни разклащания във вертикала.
Артикулирано и с много настроение прозвуча Хайдновата “Военна” симфония – № 100, в сол мажор. Лекота, баланс и бистрота на звука в първата част характеризираха изявата на оркестъра, който бе концентриран, с деликатни реакции – особено в многократното провеждане на втората тема, близка до характера на серенадата. Приятно е, когато слушаш да разчиташ простата наглед, но изискваща абсолютна интонационна прецизност, подходящ щрих и динамичен баланс от всяка група, фактура. Във втората част осемтактовата маршообразна тема елегантно “пътуваше” от инструмент в инструмент; тя се свири седем пъти и тук Кадин бе потърсил малки, но съществени отлики – в щриха и динамиката, които да фиксират различни елементи от нея, до кратичкото избухване в до минорното й провеждане, което също не бе прекалено. Бяхме свидетели на дисциплинираното, овладяно фразиране на състава, при което музикалната субстанция се разгъна в цялата си красота. Както и контролираните тутти-провеждания. Така логично се открои и напрегнатият сигнал на тромпета, който поведе и прононсира артикулирано, с необходимия интензитет общия глас на оркестъра, прецизно изведен до края на частта. Хайдн е оставил тази симфония без класическа бавна част. В последвалия менует се наложи стилният лаконизъм на изказа, с контрастно изпетите сола на дървените духови. Триото репликира сякаш главната тема на менуета с прелестна шеговитост, “изиграна” звуково с удоволствие от диригент и оркестър. Финалната част на симфонията излъчи необходимата енергия – в някаква степен за сметка на издържаната до този момент артикулация на тоновото произношение. Приятно ми беше да констатирам стилното разбиране в прочита за това какво е Хайдново форте, което не допуска екстреми, а обединява всички в обща благородна звукова сплав.
С ново за България произведение се представи Добринка Табакова, която близо 30 години живее в Лондон. От 2 години тя е резидентен композитор на БиБиСи. И именно по негова поръчка създава пиесата си за оркестър Дърво и стомана (Timber & Steel), по случай 150-годишнината от рождението на сър Хенри Ууд, съосновател на фестивала Промс в Англия. “Заглавието включва прякора, с който оркестрантите са се обръщали към сър Хенри – Тимбър (дървесина, от презимето му Ууд, означаващо дърво). Докато събирах материали за поръчката си представях, какво ли би помислил сър Хенри за света, в който живеем днес, в сравнение с Англия през 1869 г. , когато той се е родил. Една мисъл не ме напускаше и това беше индустриализацията, която е била в разгара си в края на ХIХ век….Исках да пресъздам чувството за динамика, развитие, пулс през цялото произведение. Все пак, в последния век човечеството е претърпяло най-динамичното развитие, използвах го като мотивация. Заглавието също включва и два от основните елементи в индустриализацията, които имат в най-общ смисъл еквиваленти в оркестровите инструменти – дърво и метал. Тези два звукови свята са постоянно в разговор по време на пиесата – от дървените маримби в самото начало до медните “светкавици” на тромпетите и тромбоните по-късно. Музикалният материал е съставен от нотни клетки, някои от които са музикалният еквивалент или криптограма на името на сър Хенри и неговия прякор…” Цитирам този откъс, защото считам, че винаги е важна достоверната информация за ново съвременно произведение. Която не можах да получа от разнородната информация по програма “Христо Ботев”. Деветминутната пиеса на Табакова “работи” в бързо, интензивно минимал-движение, чиято мелодическа формула преминава през различните оркестрови групи, с кратки “стопове”-пресечки в движението. Слухът регистрира три дяла – естествено вторият с противоположна, близка до хоралната, звукова картина, в коятосе нанасят “дървени” звуци. Те подсказват завръщането към минималистичната конфигурация, този път с ефектни, приковаващи вниманието, глисандиращи провиквания на медните инструменти и металофонните ударни, които надделяват за разлика от първия дял, където думата е дадена повече на дървените. Към края оркестърът “клокочи”, а динамичната кулминация бе възможност за музикантите да демонстрират гръмовен екстаз до финала. Ефектна пиеса на опитен в оркестровата материя, много информиран творец!
Марк Кадин обича оркестровите бисове и тук, не случайно допускам, предложи на публиката антракта из операта “Нос” на Шостакович, в който протагонист е магическият разговор между ударните инструменти. Този три минутен шемет от творението на 22-годишния гений напомни на публиката за друг тип експлозия на ударните- този път в полето на абсурда, родена преди близо век. Напомни и колко много страници от музиката са изнесени от тоновия живот в сегашното българско време.