За своя концерт със Софийската филхармония, на 24 септември, австрийският диригент Саша Гьотцел, който вече втори сезон е главен гост-диригент на оркестъра, бе подбрал комбинация от Адажието-то от Петата симфония на Малер и Четвъртата му симфония. Солистка в симфонията бе сопранът Стефани Кръстева.
Адажиетото, въпреки огромната си популярност и сериозен ефект на въздействие върху слушателя (не случайно Висконти избира точно тази музика за филма си “Смърт във Венеция”, а и не само той) изисква повишено внимание при прочита си. Темпото е много бавно (Sehr langsam е указал композиторът), но текстът в партитурата често напомня въпреки бавното темпо изпълнението да не се влачи, а самата фактура изисква екстензивна тишинност в инструменталната изява, с интензитет на звука и много тънко нюансиране в скалата на тихата динамика – в цялата част има две сравнително кратки динамични кулминации – до фортисимо, които са силно експресивни, разтърсващи чувствени ерупции. Но се получават тогава, когато звуковата картина преди тях създава усещането за шепотно промълвяне на нещо съкровено важно – и затова върви тихо, но непрекъснато. Като песен без думи. Гьотцел постигна динамично нюансиране, но в стремежа си да припомня на оркестъра, че трябва да сниши силата, но не интензивността на звука, разчленяваше чрез извънредни продължителни дъхове музикалния текст. И това създаде усещане за известно излишно разтягане, което очевидно Малер е допускал от колегите си диригенти, за да означава често нотите с ремарката fliessend (в случая – течащо, леещо се свободно), подчертавайки маниера на изпълнение. Балансът между вариантите на тихото и бавното в тази част проблематизира изпълнението й. Разбира се Гьотцел като диригент с опит и сериозна кариера работеше за постигането му в музикалния континуум, въпросът струва ми се опираше и до недостатъчната на места гъвкавост в рефлекса на оркестъра.
Четвъртата симфония бе представена в камерната версия от 2007 г., създадена от немския пианист и диригент Клаус Симон. Този много важен факт за инструменталната визия на симфонията не беше отбелязан в програмата. Ако някой от публиката за първи път е чул симфонията, изобщо не е разбрал, че в оригинала й има някои малки отлики в състава и че е мислена за цял симфоничен оркестър. През 2013 г. диригентът Драгомир Йосифов представи на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе версията на Симон, но стриктно бе спазил 15-членния състав на тази преработка. И това се оказва до голяма степен важно за реализирането на смисъла на този камерен вариант. В него всеки инструмент от щрайха е солистичен и това оказва влияние на интензивността на звука, която води на обострена релефност на звуковата картина, вследствие на което творбата звучи по различен начин, с допълнително натоварена изразност. За това, че оркестрацията на едно произведение се прави не за да се увеличават звуковите ефекти, а за по-ясна изразност, често говори/пише и Малер. На концерта тази версия бе “подсилена” с по-голям по численост щрайх – при което този “бонус на въздействие” не се състоя. Но въпреки това симфонията прозвуча до голяма степен в своята рядка цялост, без ирационалния пласт, който тя предполага и който други диригенти извеждат като дефиниращ. В прочита си Саша Гьотцел предпочете едно от Малеровите определения за симфонията като жизнерадостна, изпълнена с детска наивност и ведър хумор – така композиторът я описва в едно от писмата си до Алма Шиндлер през 1901 г. Симфонията протече безпроблемно, непринудено, повече с естествено изведени линии, с ефектни дъхове, с отново многозначителни (за щастие по-малко) наблягания на моменти от отделни фрази с цел да се фиксира вниманието на слушателя върху нещо специално, но често се постига друго – с тази маниерност се нарушава естествената логика на фразата. Интересно, че най-силна и лишена от подобни “пробивни” бе третата част на симфонията, която се слушаше с удоволствие, със сдържаната, но красива песенна изповедност, изтръгната сякаш, за да кулминира в страстно излияние. И с впечатляваща плътност на кулминацията със специфичен, много подходящ, респектиращ с многопластовост звук. Оркестърът реагира отзивчиво, с балансирани групи, с хубави сола, в които бе демонстриран прецизен и чувствителен инструментален подход. Тук не мога да не спомена валдхорниста Красимир Костадинов, концертмайстора Павел Златаров, кларинетиста Димитър Московски, обоиста Валентин Методиев, флейтистката Гергана Иванова, които бяха забележително стилни – с подходящо в щриха и оцветяването звукоизвличане. Във финала съвсем младата Стефани Кръстева изпя тази доста трудна с многозначното си, дори трансцедентно, звучене-значение партия. Тя е едва 26-годишна; преди 4 години не се поколеба да вземе участие в изпълнението на “Метаморфози” от Лазар Николов, под палката на Драгомир Йосифов на фестивала “Мартенски музикални дни”. А миналата година имах възможността да я чуя като Християния в “Зографът Захари” на Марин Големинов, една трудна драматична роля, която Кръстева пресъздаде цялостно – и вокално, и музикално, и сценично. Очевидно е, че младата певица търси задачи извън клиширания италиански стандарт, което неминуемо и неизбежно ще разшири нейния интерпретаторски ресурс, както и нейния културен диапазон. Тук, в Малеровата симфония тембърът на гласа й обогати подхода й към партията, с идеята за детския разказ за рая. Не съм виждала партитурата на транскрипцията на Клаус Симон, но предполагам, че и в нея, в четвъртата част в началото, е положено указанието на Малер: “От най-голяма важност е певицата да бъде съпровождана изключително дискретно” – нещо, което в съпровода на Гьотцел не се случи и на места Кръстева просто потъна в желанието си за повече деликатност, но и бистрота и целенасоченост в динамиката и фразирането, което тя общо взето постигна. От време навреме се усещаше известна плахост и несигурност в дишането, което се отрази във високия регистър и в артикулацията на нотния и словесния текст, не съвсем ясна и заради несъобразения в силата си съпровод, при това от толкова намален състав. Към края на творбата се получи по-изискано поведение на оркестъра спрямо солиращия глас, което бе, разбира се, от полза за музиката и идеята, заложена в нея. И за общия ефект от прочита на творбата.