От вокалния рецитал на Дуо “Колаж” (Нона Кръстникова, сопран и Мария Русева, пиано), който се състоя на 25 септември в камерната зала “България”, вниманието ми привлякоха световните премиери на два вокални цикъла от Георги Арнаудов и от Стефан Драгостинов. Веднага трябва да направя уговорката, че ги чух на запис, защото в същата вечер, в голямата зала беше откриването на сезона на радиооркестъра. А не бих искала да отмина с мълчание новосъздаденото от композитори, чието творчество отваря индивидуални, специфични светове и безусловно ангажира съзнанието.
Никак не е чудно, че в цикъла си от четири поеми за сопран, виолончело (Атанас Кръстев) и пиано “Долината на басните” Георги Арнаудов този път посяга към стихове на Яна Букова. Познавам няколко много четящи български композитори, единият от тях е Арнаудов. Той действително успява да следи и поезийните събития у нас. И освен известната му близост с творчеството на Борхес и Карпентиер, е влизал по забележителен начин в много още, близки до същността му на композитор, литературни недра. Стилът на Яна Букова, по-точно спецификата на нейното слово, енигматизмът в подредбата на думите, които при нея сякаш са задължени да създадат някакъв особен смисъл, над който можеш да гадаеш, който можеш да тълкуваш всякак, е перфектна територия за тонореда на Георги Арнаудов. Самият той пише в програмата: “...става дума за текстове, които носят невероятен заряд, съдържат вплетени в себе си, звукови геноми, мелос и ритъм. Нещо повече, всяка една от четирите басни провокира по своему съзнанието ми, зададе му различни мисловни кодове и успя да го насочи в най-неочаквани посоки – към откриването на композиционни подходи, за които не се бях сещал никога досега; подходи, които ме накараха да търся нови начини на работа с гласа и нов тип изобразяване на един прекрасен поетичен свят, до какъвто не се бях докосвал досега.” Стихотворенията на Яна Букова, които инспирират звукова реакция у композитора са: “Русалките”, “Кентаврите”, “Сфинксът на прозореца” и “Ефиалт в градината ми”. Мелосната и тембровата същност на четирите звукови поеми някак насочват към идеята, че Арнаудов третира басните на Букова като митове в древния смисъл на понятието; съответно създава синкретична форма, в която гласовете на певицата и инструментите правят минимални, бавни движения, играят с вариантните залежи на тоновото повторение или на преобладаващата пестеливост в интерваловите последования. Композиторът “пипа” много внимателно, да не кажа, свещенодейства със звука около думите, дори може да се каже, че го криптира в поетичното слово, което не иска да пренапрегне, нито да укроти в смисловата му обсесивност. Действа като ювелир, който обработва откъртена от находище скъпоценност. За тази своя цел Арнаудов предписва икономично движение на вокала, повече в речитативен режим, но със съществени еруптивни излитания, според експресията на словесния текст, смисълът на който, повтарям, е доминантен за музикалния. За създаване на допълнително акустично пространство и на обем е прибавил клавирния и виолончеловия тембър. Челото често “лежи” върху един тон в различна динамика, в среден и нисък регистър в свободна диафонична конфигурация спрямо гласа (“Русалките”), в “Кентаврите” вокалът е контрастно експресивен, уталожва се в клавирното обертоново убежище. “Сфинксът….” и “Ефиалт…” сгъстяват още по-интензивно звука, който става откровено експресивен. Наистина ювелирна, също и хомогенна в строежа си работа, но изисква и ювелирен в емисията и движенията си глас. Проблематичен за мен бе прочитът на Кръстникова, която очевидно не може да напусне оперните си навици и дори и в т. нар. речитативни моменти разпяваше всеки тон повече от предполагаемото. Това е творба, която, мисля, предполага друг вид вокалност – по-малко вибрираща, по-отстранена от традиционната чувственост, но с повече лекота и с по-голям динамически диапазон. Не знам, дали да определя гласа, който си представям като ангелогласен или асексуален – глас, който описва, известява, предупреждава, констатира, но не изживява в емоционална баталия музикалния и словесния текст. Глас, който сам по себе си може да бъде идентифициран като мит или създаващ мит. Глас, който разказва така, че музикално-поетичната алегория се налага категорично.
Верен на собствените си творчески импулси от последните години Стефан Драгостинов насочва вниманието към своя цикъл “Арчарски песни”. Всъщност цикълът е създаден преди повече от десетина години. Посветен е на казахстанската оперна певица Бибигуль Тулегенова, която наскоро е навършила 90 години. Видинското село Арчар е изворът на тези фолклорни бисери, майсторски адаптирани от композитора към класическата формация- глас и пиано. И тук пиесите са четири – “Менците дрънкат”,” Какини Раткини дечица”, “Алма, ти моя любов” и “Дий, конче!”. В тях ври и кипи. Сенките на нашите прадеди оживяват с колосална атавистична енергия, в плът и кръв, пресъздадени с невероятната Драгостинова звуковоизобразителна фантазия. Цикълът е абсолютният контраст на този на Арнаудов – просто другия полюс на разговор с древността, изпълнен също от майстор, който предпочита различна изразност и може би затова се е отдал на премеждието да рисува толкова години разноцветни български звукови картини. Нотната картина е знак за безкрайно въображение, разбира се укротено в името на цялостното изливане на формата. Музикалният текст изисква сонорна фантазия не само във вокала, но и в клъстерното регистрово предписание в клавира. Създадените звуци са колкото налети с плът, толкова и излитащи в ефира, огласяйки го с клокочеща виталност. Тук въображението на Драгостинов отново предпоставя безкрайно поле на интерпретаторското, простор за ексцесивна вокална изразност. Но на определен тип вокалист. В този смисъл считам, че песните биха прозвучали в своята реална автентична самобитност, ако бяха поверени, например, на някоя от певиците му от Драгостин фолк – които звукообразуват различно, натурално, леко и естествено, за които няма проблеми с преминаването от форте към пиано през едно глисандо, които изговарят по различен начин текста – това се отнася дори и за бавната любовна балада “Алма…”- които фиксират според законите на стила края на определена фраза или мелодическа фигура… за които този език е матерен. Макар и шлифован от всезнаеща и можеща ръка.