Минчо Минчев в темпо и динамика

•   За публиката си символ на щастливост. Като че от рождение си белязан със знака на успеха. За теб това така ли е?
• /Анданте-мецопиано/ Които виждат крайния резултат, може да мислят така. Въпреки че той често далеч, далеч не е това, което бих могъл да нарека успех. Това не е скромничене, нито кокетство – /сфорцато/ ни най-малко. Може би е имало неща, които бих определил като успешни. Най-простичко казано, ако концертът за мен означава успех, ще бъда действително като новороден, щастлив и като че ли неизчерпаем. /Декрешендо/ Ако не е, умората и напрежението могат да ме смажат.
• Нямах предвид успешния концерт, а изобщо животът ти, кариерата ти. Създаваш впечатление, поне у мен, че реализиращ всичките си проекти. Така ли е?
• /Кон фуоко/ В последно време да. Абсолютно. Именно в тия трудни времена…Ето, преди час бяхме с Емил Табаков. Един човек, който днес е на върха на моженето си и е нормално да си гледа работата спокойно, казва: „Смазан съм още преди да съм започнал сезона. Не мога да спя, защото не знам как да помогна на тия музиканти, които просто не заслужават мизерната заплата от 1600 лв.” Казвам го, защото на много хора това не е известно. Ние се връщаме към уравниловката. Животът на всички ни показа, че е абсолютна глупост приравняване към едно сиво средно. За всеки талант с енергия това е убийствено. Ако ние се гордеем със Софийска филхармония, да се разбере и чрез заплащането, че те са първият оркестър в тая страна. За толкоз време са достигнали равнище на артистично и художествено изпълнение, което ги изравнява с най-добри оркестри. И те получават някаква троха, което само насъсква всички други състави срещу тях. Така ще си изгоним и малкото хора, които са останали /телефонен звън – пианджендо! Извинявай, че продължавам без да зачитам следващия ти въпрос. Доколкото знам Анна Томова-Синтова е имала идеи да направи няколко благотворителни концерта и да се подпомогне изгорялата Старозагорска опера. А тия средства пак някъде са потънали. На самата нея не е ясно какво става.

• Най-малкото не са в Стара Загора.
• …и няма никакъв резултат. Когато даваме пари за нещо искаме да разберем точно на кого помагат и за какво отиват. Нали помниш всички средства, които се събираха за земетресението в Стражица? /Фуриозо форте/ Пълен абсурд е тия хора още да са на тия условия: те трябваше да имат вече по една къща построена, че и по една кола, ако всичко, което се събра бе стопанисвано и използвано, както трябва /Телефонен звън – ад либитум/ Сега пак ще се върна към това, че напоследък съм от хората, които виждат как идеите и плановете им стават факт. Да, стават ! /Аморозо/ Във всичките тия години съм си вършил работата и съм се опитвал концертите ми да отразяват максималното ми можене за дадения момент. Не съм се пестил нито за миг – предполагам, че и за организаторите, и за публиката това не е останало скрито. Аз живея и продължавам да живея чрез тия концерти. Правенето на музика по време на самия концерт – то ти доставя друг вид наслада. По някой път то дори не е наслада /ачелерандо/, то е просто…Попадаш в лабиринти, изневиделица нещо ще прелети, трябва да имаш мълниеносни реакции, за да можеш да бъдеш с партньорите си, за да можеш една реплика не само да я обработиш, но и за броени секунди да я върнеш по такъв начин, че да се продължи диалога. Това, мисля, е докарало нещата дотам, че когато един Петър Ступел се обади: „Какви са ти плановете за догодина?” и му кажа, чувам: „Да, готово!” Така е и със Софийска филхармония, Варненския фестивал. Канят те съвсем свободно да присъстваш, да донесеш идеите си и да ги осъществиш. /Стринджендо/ Независимо колко е трудно всъщност да се намират днес пари.

• Все пак какво те отблъсна от София и те заведе в Есен? Или нещо в Есен те привлече?

• /Виво/ Не е имало отблъскване. В това не трябва да има никакво съмнение. /телефонен звън – долче/ Знам, прокрадва се подобен нюанс. /Пенсиерозо/. В интерес на истината още преди проф. Боян Лечев да се пенсионира, имахме дълъг разговор. Той ме покани у тях и седнахме да говорим, че всъщност сега, като шеф на цигулковата катедра, той има задължението да се погрижи в чии ръце ще я остави. Каза: „Крайно време е да дойдеш при нас” И аз почнах да се смея – това беше преди пет-шест години. А той попита: „Какво толкова смешно съм казал?” „Това е, казах, че всъщност не си представях, че на мен ще ми се даде възможност да работя в консерваторията, когато аз нямам още завършено висше образование” /Сфорцато/ „Как нямаш завършено висше образоване?” „Просто нямам диплома!” Лечев не загуби самообладание: „Какво не си вземал?” „Дори и това не помня.” – наистина аз просто го бях забравил този факт. Та се наложи да отида в консерваторията да проверя какво не съм взема – имаше и някои политически дисциплини…
• А, ти не си си бил взел диамата?
• /Кон аморе/ Не, по диамат имах шестица /рубато/, много моля! А, така! И история на БКП си бях взел. Ние имахме и маркс-ленинска естетика – заедно с цигулка и камерна музика на държавен изпит /пауза за отзвучаване…/ На финала, в ректорския кабинет, Димо Димов, който беше ректор, събра цялата комисия по политическите дисциплини. Тъкмо ми се беше родил Гого. (Гого е вторият син – Георги Минчев, първият е Николай – Е.Д.) – значи е било преди 5 години. Аз бях занесъл една бутилка…

• Подкупил си комисията…
• /Виваче-кантабиле/ Не-е-е. Димо обяви, че черпя за сина си. И дипломата ми бе дадена.
• От Гого!
• Чрез Гого! /сериозо/ Оттам вече стана въпрос, дали мога да имам тоя клас. Казах, че при положение, че човек има 70-80 концерта в годината трудно студентите могат да получават ритмично това, което трябва. /Звън на вратата – пицикато/. По-късно спечелих конкурса в Германия.
• Вярно ли е, че си надсвирил евреин?
• Не един – трима бяха, защо?
• Ами когато печелиш конкурс по цигулка с евреин – те се раждат с цигулките – то е страхотен факт.
• /Престо-форте/ Виж какво, ако някой трябва да бъде много горд от подобна история, то това трябва да е Стойка Миланова, която на „Кралица Елизабет” в Белгия взе място преди Гидон Кремер. Филип Хиршхорн взе първа премия, Стойка – втора, а Кремер – трета. Та Хиршхорн дойде да се явява за същото това място, както и Григорий Жислин. Още едно голямо име, което не се знае. Там беше Брон, прославеният Захар Брон. Само че той просто чакаше да му дадат професорското звание на тепсия, пък никой не реши да го направи…/Анданте еспресиво/. Интересното беше, че всеки трябваше да даде рецитал в зала, препълнена с публика. Имаше огромен интерес. Даже в един от вестниците пишеше: „Дали това не е начин за провеждане на фестивал под формата на конкурс за най-добрия преподавател.” От 40 човека, които кандидатстваха за мястото – една комисия много щателно се занимаваше с тези кандидати, от тях останахме седем. Всеки направи един рецитал – двучасов. Трябваше да бъде с композиции от различни автори и епохи. След което преподаваш пред същата комисия – на отворени врати – едни и същи произведения с едни и същи студенти.
• Беше ли преподавал дотогава?
• /Кон пасионе/ Ти забравяш, че имах най-доброто в България – вярно неофициално. Имах и двама официални ученици. Именно чрез тях видях, че мога да бъда полезен, че ме търсят заради това. И Мила Георгиева, и Яна Дешкова, и Светлин Русев идваха на моите майсторски класове…
• Ти организира прослушването тогава чрез „Всяка неделя”.
• Да, в камерна зала „България”, на което и Ифра Нийман дойде за малко. Тогава аз не знаех как да го направя, защото ми се стори много идиотско да седя зад някакво бюро или маса, а децата да свирят. И да казвам: „Ти – да, ти – не!” Реших, че трябва с всяко от тях да поработя малко. /Престиссимо-суаве/ Напипваше се един път, който после ми се стори верен, оптимален.
• Отново си бил уверен в успеха. Редица големи цигулари за момент не се хванаха да преподават. Сега в Аркутино ми се стори, че на теб този черен труд ти доставя едва ли не върховно удоволствие.
• Удоволствие е да видиш как мълниеносно изпълнението добива друг цвят, друга форма…/модерато-кантабиле/ зазвучава всъщност по съвсе-е-ем различен начин. Стига то вярно да е уловено. /Пиано./ По някой път става един ад, защото ти опитваш едно, опитваш друго. Имало е моменти, в които до такава степен блокираш ученика си, колкото си блокирал и себе си. И се стига всъщност /крешендо/ до такова емоционално претоварване, изнервеност до скъсване, че даже да налучкаш нещо вярно, ти го отминаваш. Защото в момента те е обхванала идеята за максимално верния резултат. А то така не става. С вълшебна пръчица. Но колкото в крайна сметка един ученик е по-талантлив и по-бързи реакции има, по-лесно се работи.
• Защо толкова много преподаваш, повече преподаваш?
• Повече отколкото на теб ти се е искало или какво?
• На мен ми се иска повече да свириш, аз съм егоист човек.
• Знаеш ли, питали веднъж Пинкас Цукерман за какво е започнал да свири на виола. И той мълниеносно, може би малко по американски, казал: „Цигулката нищо повече не може да ми даде.” Ти даваш ли си сметка, колко солисти хванаха диригентската палка, така – на средата на кариерата си.
• Това предупреждение ли е?
• Не, не. Но факт е, че изведнъж става едно пренасищане. Аз работех като луд, защото така съм свикнал. /Ачелерандо/ Когато върша нещо се натоварвам максимално. Правех по 70-80, че и 90 концерта на година. Връщах се като убит, имаше моменти, в които направо лазех от умора. Междувременно семейството ми се увеличи, майка ми живееше с мен – нямаше къде да свиря. Питах се, докога може да се издържи така…Значи аз абсолютно се пренаситих, дори една пролет ми се подгънаха краката от работа. Просто не успявах. Пепа, на Георги Бадев жена му, ми е   разправяла, че докато пътуват с колата, той й казва: „Ако обичаш, четиридесет минути да мълчим.” Толкова трае Бетовен-концерт – той просто си го минава през главата, докато кара. Някои хора го могат. Аз трябва да го пипна с пръсти, на инструмента, като съпротивление, като пластичност на звука – да го моделирам, да го правя. Звука трябва да го усещам в пръстите си. И като започна да става много тежко, си казах: „Трябва да вземеш мерки, да редуцираш концертите, да се прави нещо друго.”

• Гидон Кремер в едно свое интервю казва: „Светът се е напълнил с един вид интерпретатори, които не правят нищо друго освен да възпроизвеждат, да имитират някаква интерпретация, но пък имат голям комерсиален успех.” Нали интерпретаторското изкуство във всички случаи си е едно възпроизводство на текст?

• /Ленто-пенсиерозо/ Всъщност какво е текстът? Ако е театрална пиеса, някой режисьор може да го направи така, че да не можеш да го познаеш. Имам едно друго схващане, което дължа на Нийман. Той казва така: „Нека всъщност да видим какво става днес. Отиваш в магазин за грамофонни плочи и взимаш двайсет изпълнения на Чайковски-концерт. И казваш: „Ето сега започвам да ги слушам – по някой път с партитура, по някой път само с щим.” Започваш да харесваш оттук нещо – оттам нещо, отбелязваш на щима, на партитурата – това е вече кражба на идеи /ачелерандо/, но ти си избираш това, което ти харесва. И какво става: слушаш Куленкампф, след това Ойстрах, после Щерн, Шеринг, Ицхак Пърлман – всеки от тях всъщност си позволява някакво отклонение /телефонен звън – сенца аморе/. И ти казваш: „Значи аз мога всичкото това да го подсиля, да стане още по-силно, още по-интересно и следователно – още по-невярно. Това е значи успехът.” Някои записват този концерт, прибавя се още една интерпретация. В края на краищата става една карикатура. Текстът трябва да се вземе – чист текст и да се прочете. Авторът е бил достатъчно интелигентен и знаещ, за да прецени какво да изпише, за да прозвучи. Интелигентният интерпретатор, талантливият човек ще го направи както трябва. И всички ще кажат: „Ах, това е изумително!” А то просто е близко до текста.
• Това значи ли, че не слушаш плочи?
• Да.
• В едно свое интервю казваш, че слушаш Хайфец.
• /Престо-вигорозо/ Това беше отдавна, като една юношеска любов – само той и никой друг. По-нататък видях какво може да получи човек като въздействие от големите цигулари. Това е все едно да си на диета, а аз не съм диетик. От любопитство някой път се случва…

/Дълга сериозна пластична пауза – пристигна художникът Светлин Русев с прекрасния свой портрет на Минчо. Бързо и делово го закачи на стената и размести някои картини по желание на домакина. Следователно – смяна на декора./

• /Да капо…/ Чувам плочата, все едно че съм на концерт, просто за информация. Искам да остана непреднамерен по отношение на текста – така както моят инстинкт и моето знание вече биха ми позволили или помогнали да го направя. Рядко ходя и на концерти. Обичам да ходя, но все по-малко време ми остава. Нормално е, ако работиш 6-7 часа дневно с ученици, а после свириш, да искаш тишина. Да си видиш близките.
• Разбирам, че си разделил годината на периоди – педагогически и концертен.
• /Скерцандо-мецофорте/ То е като връщането на един артист към театъра след киното. Някой артист снима в Холивуд месеци в някакъв непрекъснат водовъртеж – ден и нощ снимки, натоварване. И след това решава изведнъж да изиграе някаква пиеса в някой лондонски театър – десерт на съществуването, истинското артистично реализиране. Сега аз приемам, че годината е по този начин разпределена – имам шест месеца, които са много активно преподавателски, един-два месеца по-разтоварващи и всъщност остатъкът от времето е съвсем активно концертиране. Концертите ме зареждат, активизират. Чрез тях получавам възможност за пълноценно горене.
• Последните ти концерти с Блох и Янг Чанг Чо те поставиха в ново амплоа – в триото на Шуберт ти си преодолял много по отношение на баланс, пасване, покриване на собственото аз в услуга на другия, влизане в неговото мислене. Някаква нова земя за теб, сякаш…
• /Алегро-долорозо/ Кате, не може да не ми стане близка, аз съм създаван за да бъда член на трио. Моят баща е искал да има три деца и те да направят клавирно трио. И между Божана, сестра ми, която е един чудесен пианист, и мен е имало един друг Минчо, починал е като бебе. Това беше и болката на баща ми като лекар, който всъщност не е могъл да спаси собственото си дете. От него имам две заръки: какъвто искаш стани в тоя живот, само лекар не ставай. И какъвто и да станеш, гледай да го правиш много добре или най-добре. Но ако всичко е било според неговия план, аз е трябвало да бъда челистът. Та за мен това не е непозната земя. /Ралентандо/ Аз съм имал тази земя пред себе си, знаел съм какво чудо е, даже не е и като Атлантида. Още преди години тръгнах към по-малката концертна форма. Свирих с Любчо Георгиев – челиста, с Николай Чочев, с Венци Николов, с Енчо Радуканов…Това беше търсене на други партньори в по-малката форма. Крачка, която ме приближаваше към момента, в който щях да опитам в камерното музициране, в най-различни формации.Така започнахме и с Боря Блох и Чо. Заедно изпитваме възторг от правенето на музика и аз си мисля, че /ралентандо-пиано/ точно тая свежест и неповторимост, и заряд са ми необходими…/Ачелерандо/ Спомням си, навремето един критик в Лондон писа: „Той свири Паганини с радостта и спонтанността на дете , което яде любимия си сладолед.” Точно така с радост свирихме и ние. И би било глупаво да сме в тая академия под един покрив и да не използваме това съжителство. Сега искам да направим Тройния концерт от Бетовен и Двойния от Брамс – с филхармонията и Емил Табаков. И да ги запишем.
• Отново се върна към онази Прокофиева соната, с която ни слиса преди близо 20 години – когато беше още при Нийман. Дадох си сметка, че не си спомням да съм слушала да свириш Шостакович.

• /Пиу моссо/ От Шостакович аз съм свири само първия цигулков концерт един единствен път в Плевен с Васко Стефанов /Бог да го прости/ с радиосимфоничния оркестър на фестивала „Катя Попова”. По време на концерта на скерцото скъсах струна…
• И стана фаталист ли?
• Не. Васко ме попита: „Ще повторим ли цялото скерцо?”. Аз му казах: „Много моля, оттам, откъдето спряхме.” Просто не смятах, че съм в състояние да го повторя. Може би някой ден ще изсвиря сонатата. Но, така или иначе, аз имам по-голям пиетет към Прокофиев, по-близък ми е той.
• Какво те връща към първата соната на Прокофиев, ето и в компактдиска си я включил, заедно с Атанас Кареев.
• Възможността да я погледна от друг ъгъл. На концерта на „Софийски седмици” за първи път по време на свирене не ме занимаваше мисълта за коректност, прецизност. Беше ми много по-интересно да градя драматургия, отделни състояния, да набележа тия толкова характерни петна. Убийствено, смазващо произведение. В един момент бях толкова много вътре – изживявах тоя катаклизъм с радост, дори не исках да го контролирам. И така едно по-рязко дръпнато пицикато явно е започнало работата, после още едно я довърши, едната струна помете другата. /Аларгандо/ Като шамари, които човек незаслужено получава, защото се е опитал да отиде в някакво друго измерение и някой сякаш му е казал: „Моля ти се, я си стой там, на мястото!”
• Винаги са давал вид на човек, отворен към хората. Отдавна си много популярен. Но скандални истории, клюки не се чуват за теб…
• Сигурно има и това е нормално. Може да е имало и завист. Аз лично не мога да изпитвам това чувство. Един успех само ме радва. Действително! Та ние още в музикалното училище живеехме с взаимните успехи, бяхме фантастична компания: Петър Делчев – беше изумителен. Помниш времето с всичките оркестри на Емил Чакъров (Бог да го прости!) Сега си давам сметка какво поколение бяхме.
• Сякаш нарочно подбрани…
• Изнасяхме концерт след концерт, бяхме съперници, но се състезавахме с радост…Затова в тия мои майсторски класове искам моите ученици да общуват по подобен начин. Стремя се да напипам формата им. Мисля си, че няма да бъде много далеч моментът, в който ще направя един мой цигулков клас, студио…
• Академия ли?
• Не, не точно. Струва ми се, че ще обхване предимно тази възрастова група: музикално училище – консерватория и, разбира се, двугодишен майсторски клас. Полезна е смяната на критерии, на артистично виждане, на подход. Докато човек е млад, да получи повече информация.
• А какво правиш, когато не практикуваш музика?
• Знаеш ли /долче/ с Валя винаги сме имали кръг от хора, с които ни е било безкрайно хубаво. Това е едно богатство, което не бих и мислил даже…да подменям. Трудно мога да оценя, какво ми дава някакъв разговор, картина, пример, който ти седи в главата. /Пауза/ Ако обичам нещо да правя след много наситен период, е да изключа – мога да гледам спорт и в един момент да не го виждам. По-късно осъзнах от какво имам нужда след един концерт – просто да седя в леглото много дълго време – да си почивам физически и психически. Най-идеалното е (и това беше формулата на Дина Шнайдерман) преди концерт да се откъснеш. Когато съм имал възможност за подобна концентрация, тогава наистина става нещо добро.
• Твоето зареждане с енергия го получаваш в контакта с приятели…
• Или в абсолютна самота. У дома. Цигулката да ми е пред очите. Сега разбира се, това не означава, че само цигулката ме занимава.
• Зависим ли си от нея?
• По-скоро е отговорност към професията, максимално да се доближиш до това, което искаш. Има моменти, когато публиката ми помага, има моменти, когато се налага да се оградя от нея, затварям понякога очи, за да не виждам хората. Винаги е различно.
• Досега говорихме за отношенията ти с публиката, с колегите, с музиката, с репертоара, с кариерата ти…А с Минчо Минчев какви са ти отношенията?
• /Дълга пауза/ Искам да си отговоря на този въпрос. Не съм от хората, които не се терзаят за нищо и си казват: „Добре, случи се, това е!” Пак ще се върна на случая с Прокофиев. Направо бях бесен. Защо точно тогава да се скъса…/Андантино/ Леля Ванга ми каза: „Всяка година да си правиш равносметка.” /Пауза/ Защото татко го искал. /Ленто, еспресиво/ Давам си сметка по-точно за ония неща /ралентандо/, които биха станали другояче, ако аз съм мислил по друг начин или не съм бил толкова спонтанен.
• Детето у теб не спи.
• А бе дай, Боже, никога да не заспи…/Поко пиу мосо/ Ако имам угризения то те са към Валя и децата, особено откакто сме в  Германия – никога не съм работил толкова много. Взех си и поста, и класа много присърце.
• Изпадал ли си в отчаяние, че музиката ти е изневерила?
• /Сфорцато-пиано/ Да, много често, много често. Стигал съм дотам, че всъщност виждам нещата, които ми липсват, за да съм с други мощности. Има сигурно два типа хора – единият приема нещата така, както са и е щастлив, и другият, от който съм аз – който не е доволен от това, което прави. Има моменти, в които си работил страшно, но е станало, тогава работата не тежи; другите моменти са ужасни – блъскаш, блъскаш, пък нищо. Не винаги успявам да съм със спокойна душа. Например когато свирех на изложбата на Светлин. Исках да се вслушам във всичко това – огромно бе желанието ми хубаво да свиря – бях потресен от тази изложба. Аз винаги съм се чувствал много добре сред картини. Да свиря в ателие – то е една радост, дори миризмата на бои ме упоява. Не съм знаел, че приятелите ми ще бъдат художници. В един момент, преди излизане на концерта, аз не исках да започна, имах нужда от още пет минути. Трябва да се владее тази енергия, а когато е необходимо да се насочи правилно. Защото ако не успея, тя може да ме разруши.
• Изпитвал ли си някой път чувство на безполезност заради това, че се занимаваш с музика?
• Не. /Парландо/ Никога всъщност не съм си задавал въпроса дали съм полезен, никога. Но сега бих искал да благодаря на тия хора, които са в концертната зала – които не могат без музика и без култура. Дай, Боже, да са с нас, че ако и тях изгубим, губим всичко…/Пенсиерозо/ Икономически съм сигурен, че ще оцелеем. Обаче има проблем престъпност и проблем култура. Колкото повече занемаряваме културата, толкова повече престъпността ще стане лавина и ще помете всичко. Тогава държавата отиде.
• Чувстваш ли се гражданин на света?
• Не, абсолютно не! Ти знаеш колко съм пътувал имах възможността да си извоювам правото да бъда свободен – вярно, винаги с цигулката съм пътувал. Но ето примерно с тази идея, която с друг не съм споделял – за цигулковата школа и с други проекти, си мисля как всъщност си тегля насам – /пиано/ имам си мой път, просто трябва да вървя по него и да работя. Толкоз!

Вестник “Култура”, 1993