Някак безшумно, дори апокрифно, мина откриването на фестивала “Софийски музикални седмици”, което бе обявено за 6 септември. Така и никой не разбра, че фестивалът започва именно с втория концерт на сопрана Диана Дамрау, бас-баритона Никола Тесте, диригента Павел Балев и Софийската филхармония. Детайлите във вършенето на една работа понякога се оказват по-важни от парите, които стигат или не стигат за нейното реализиране. По-рано, поне от кумова срама, преди първия концерт пристигаше някой от общината. Миналата година, на 50-ото издание на “Седмиците” дори Фандъкова удостои с няколко думи откриването. Разбира се не остана за концерта – твърде сложна материя за нея е класическата музика. За съжаление не само за нея; всичките й съпартийци, начело с вожда им не желаят дори плахо да се приближат до този културен сегмент. Липсват им сетива и чувствителност за него. Сега поне новият (след оттеглянето на проф. Пламен Джуров) директор на фестивала, д-р Момчил Георгиев, можеше да съобщи началото на “Седмиците”. Един безмълвен банер не стига. И тук оправдание с вируса няма как да се получи.
Връщам се към по-същественото. В края на месец април Метрополитън опера организира забележителна скрийминг-гала на солистите, с които авторитетната институция работи. Сред тях бяха Дамрау и Тесте, които са семейство. Те изпяха от дома си дуета на Церлина и Дон Жуан. Само 4 месеца след това събитие, българската публика получи шанса да ги чуе със Софийската филхармония и, съвсем логично, с диригента Павел Балев, който работи с тях и е помогнал за осъществяването на гастрола им в България. При това двамата са направили огромен жест за българската публика – съгласили са се да изнесат два концерта без да искат хонорар за втория – за да могат повече хора да ги чуят. (Поради епидемичните мерки зала “България” “работи” с половината си капацитет.) Големият артист често е и голям човек.
“Кралски афери – крале и кралици на операта” – така бе озаглавен техният софийски концерт, частичен анонс за най-новия компактдиск “Кралиците Тюдор” на Диана Дамрау, чието излизане предстои в началото на октомври. Трите кралици на Доницети властват в този диск – от оперите “Мария Стюарт”, “Роберто Деверьо” и “Ана Болейн”. В обичайната, за подобни концерти, програма от арии и ансамбли, в случая дуети, изпъкнаха рядко изпълнявани у нас откъси от споменатите кралски опери, от “Савската царица” на Гуно, та дори прочутата ария “Bel raggio lusinghier” из “Семирамида”, която, струва ми се, не е звучала тук отдавна. Много интересни бяха бисовете из ранната опера на Верди по пиесата на Шилер “Разбойници”, както и оркестровата галярда от Делиб, част от неговата сюита от Шест танцови мелодии в старинен стил, написани за постановка на пиесата “Кралят се забавлява” от Юго в театър “Комеди Франсез”.
Кариерата и на Дамрау, и на Тесте е в своя апогей и висотата на тяхното изкуство нямаше как да бъде изненада. Все пак живият концерт е различно преживяване от записите, пък били те и документални. Акустичната среда дава възможност да се чуе цялото богатство на гласовете им като инструменти. И в това отношение има много за описване. Дамрау е сопран с колоратурни качества и това кратко определение, характеризиращо натюрела й, далеч не е в състояние да обхване многосъставността на нейното пеене. Тя е деликатна певица, гласът й естествено може да звучи великолепно във всяка динамика, предпочита и може да нюансира щедро фразите, които изпява, да оцвети всяка нота с фин, ясно артикулиран щрих, да се наслади, а заедно с нея и ние, на изключителните си пиано динамики, в които гласът й е точно толкова кристално бистър, колкото и в динамичните кулминации. Това е специфично в изразността си артикулиране на белкантото, не само като лирика и красиво изпяти тонове, а и като същностен драматургичен пласт на характери, състояния, моменти от съдбата на персонажа. Такъв глобален подход към една само ария рядко се среща дори у певци със същата по значимост кариера, на каквато се радва певицата. Впрочем този маниер на вокално музициране се наблюдава и у баса Никола Тесте. Всеки от тях поотделно, а и двамата като дует демонстрират, (не, думата не е точна, защото нищо демонстративно няма в музицирането им), по-точно излъчват извънредна музикантска култура, проникновение и органична, вътрешна отдаденост на тоновото изкуство. Музиканти от много висок калибър!
Програмата им бе изградена в широк белкантов контекст. Дамрау откри с трудната ария на Семирамида, в която подчертаваше не виртуозната, а смисловата същност на откъса – с изящно фразиране уплътни великолепно въздействието на мелодичните находки в арията. Само в тази ария се получиха известни интонационни колебания в някои височини, но изначалната красота на нюансирането на високия тон, с мигновени крешендо и декрешендо, компенсира изцяло тези моменти. В речитатива и арията на Солиман (не е Сюлейман, както пише в програмата, името идва от Соломон) из “Савската царица” на Гуно Никола Тесте заяви впечатляваща речитативна култура и вокален артистизъм. Красиви дихания във фразирането и стабилно, изразително в драматичния си характер, легатирано пеене, активно подпомогнато и в много моменти допълнително обагрено от диригент и оркестър. (Понякога дървените и медните духови не можеха да постигнат фината динамическа скала на високия щрайх, особено прозирните пианисими и в това беше основният проблем в оркестъра, независимо от видимите изисквания на диригента). В Каватина и ария на Ана Болейн (Доницети), в Каста дива на Норма (Белини), както и дуетът на Талбот и Мария Стюарт (Доницети) и Дамрау, и Тесте изнесоха урок по белкантово пеене, който трудно може да се опише – лекота, съчетание от светли и патинирани тонове, от плътност и транспарентност във фразата, чувственост, мекота и постепенност в изграждането на кулминациите. В картината на тяхната музика няма нито един нагнетен тон-цвят; всичко се създава с естествено, впечатляващо тембриране, с логиката на един много висок вкус, на естетика, която рядко може да се срещне, така комплексно заявена. Те са сериозни вокални артисти, от категорията на щастливите служители на музиката, които предпочитат да откриват и по-непознати територии на оперната класика. Изненадаха публиката с бисовете си от малко известната тук опера на Верди “Разбойници” (I Masnadieri) – от която чухме ария на Амалия и дует на Масимилиано и Амалия (Дамрау бе протагонист в Баварската опера с тази роля преди няколко месеца). Силен жест към българската публика бе финалният бис на Дамрау. Тя, очевидно не без внушението на диригента, изпя на български молитвата на Мария Десислава из едноименната опера на Парашкев Хаджиев – интимно, с латентен драматизъм, с великолепно легато, с въздействащи дъхове и нюансирани височини, изящно съпроводена от оркестъра и Павел Балев. За оркестровата част на концерта Балев бе потърсил баланс между двете известни оперни увертюри – “Семирамида” и “Норма” и танцовата елегантност на гавота из първата оркестрова сюита на Чайковски, както и споменатата по-горе галярда от театралната музика на Делиб. Оркестърът се отличи с прецизност на щрайха във фразирането и в артикулацията на щриха, следвайки с концентрация интерпретаторските идеи на диригента.