Наистина бяха събития, които добавиха сериозна принадена стойност към фестивала – като интерпретация на познат репертоар, като обхват на епохи и с представяне на най-нова музика в диалог с “времето преди”. Все важни елементи от възможните подходи към сърцевината на Музикалното… И толкова естествено случващи се на фестивала в Русе, че в началото дори не ги преценяваш като такива. Но ето, фестивалът свърши преди седмица и погледът отстрани помага да се намери точният фокус към концертните изяви, да се прецени какво всъщност се е случило и какви възможности е дал този форум на българския слушател. Ето, трите концерта, които оставих за финални в отразяване на камерността, са сигурно свидетелство за равнището, за репертоарната любознателност и за непрестанното обучение на слушателя, което върши фестивалът. Разбира се за това се иска чувствителност, грамотност, интуиция, инстинкт, осведоменост и непрекъснат взор в световната музикална конюнктура – за да не се пропусне важен музикален мислител, както и да не се допусне фейк-звезда, създадена от усмихнатия рекламен бизнес. Заслугата за музикалния смисъл на фестивала е най-вече на директора му Ива Чавдарова, чийто колосален опит е трудно да се обеме, още повече, че тя не го размахва навсякъде. Което в контекста на днешните самохвалства понякога й вреди. Към нея прибавям естествено Светлин Русев, който от няколко години е официален сътрудник на Чавдарова по програмата и артистите, които ще я изпълняват. И няма как да пропусна Драгомир Йосифов, Емил Табаков и Минчо Минчев – музиканти от много висок ранг, за които фестивалът е кауза от много години и са го доказвали винаги, когато е било необходимо.
Връщам се към концертите-събития. Започвам с рецитала на Елена Башкирова (1.10), която Чавдарова привлече към фестивала преди две-три години. Този факт се оказа благотворен и за софийската публика, защото контактът на пианистката с България очевидно се разшири и към столичната зала “България”. Не съм много встрастена в датите и официалните празници, но си мисля, че има нещо символично, че концертът й се падна на датата, на която, макар и по-скромно, се отбелязва международният ден на музиката. Башкирова е истински музикант. Работи за каузата класическа музика навсякъде. Въпреки че е инструменталист, за когото няма невъзможни неща, а може би именно затова, тя предпочита чистата, оголена камерна фактура, в която няколко само гласа участват, градят драматургия, изповядват звукова естетика, преплитат се различно, играят непрестанно с възможностите, предложени от инструментите им. В свиренето на Башкирова винаги се усеща дълбочина, желание да преосмисли музикалния текст, желание също да покаже текст, който не попада често в международното репертоарно статукво. И в този смисъл соловият й рецитал бе самотно, съсредоточено, вгледано навътре, красиво преживяване за слушателя. За нея концертът, актът на музициране е преди всичко акт на споделяне – тихо, спокойно, неусетно, завладяващо откровение. Няма как да се забрави импровизационния маниер на прочита й на Фантазията в ре минор на Моцарт, който сгъстяваше и разреждаше арпежната графика на мелодията, спотаените дъхове в прошепваните пианисими и красиво промълвената трагика на главната тема. Без да бърза, с една вътрешна наслада от всеки тон – съща изповед. Отронените звуци в петте Поетични звукови картини на Дворжак пресъздадоха деликатния мелодичен рисунък, а скоростните отсечки от пиесите проблясваха в особена светлина, която чудотворно вибрираше в тъканта на образите. Последва клавирната обработка на Лист на песенния цикъл от Бетовен “На далечната любима”, която не звучи често в концертната зала. Башкирова предпочита да остане вярна на Lied-характера на пиесите, за разлика от други пианисти, които се насочват предимно към клавирния еквивалент на вокалната мелодия. Много по-естествен ми се струва нейният подход поради генезиса на цикъла. Завърши концерта с до-мажорната Фантазия, оп. 17 от Шуман – композитор, когото тя очевидно много обича и разбира. Цялата чувствена необозримост на пиесата прозвуча разтърсващо, изразяваща страст, неудовлетвореност, носталгия, любов, смирение. Впечатляващ прочит, след който логично тази дама на пианото ни припомни един от любимите си бисове – “Вечерта” – първата от Фантастични пиеси, оп. 12 на Шуман. “Поетично вишегласие” съм назовала по-рано начина, по който Башкирова се разделя с публиката си с тази пиеса. Използвам това определение и сега.
Ден по-рано фестивалната програма предложи среща със струнен квартет “Йерусалим” и кларинетистката Шарон Кам. Квартетът идва за първи път на фестивала, което е поредно доказателство за артистичния му облик. За първи път бяха и в България – наваксан пропуск за страната ни, защото цигуларите Александър Павловски и Сергей Бреслер, виолистът Ори Кам и челистът Кирил Злотников са фантастичен квартет, който е публичен факт от 1996 година. Вече 25 години музикантите от Израел концертират в най-големите центрове в САЩ и Европа, канени са на всички известни фестивали. Преживяване беше концертът им. Те свириха самостоятелно в първата част на концерта, в която демонстрираха как трябва да се подхожда към две музикални епохи. Най-напред с 21-я квартет на Моцарт (К 575). Изряден, изящен инструментализъм, в който всеки звук имаше своето място, цел, посока, качество, щрих, тембър. А като ансамбъл не отстъпват на нито един от най-известните квартети от миналото и днешния ден. Беше пиршество за слуха да регистрира, да се наслаждава на изумителната логика в инструменатлното им общуване. Такова съчетание от вдъхновение и прецизност се чува рядко. Техният Моцарт беше елегантен и спонтанен, богат, разнообразен на идеи и същевременно стилово цялостен, изпълнен с лекота и проникновено дълбок. Във втората част легатираният диалог между отделните инструменти бе съвършено изваян и спонтанен. Нежност и точност, сърцатост и събраност, а драматургичната логика в прочита им създаде правдива илюзия за пластичност на разказа, “извади” всеки детайл от формата без натрапчиво подчертаване. Свирят така, както дишат, със същата неземна “леснина”, с която блести Моцартовата музика. И още нещо – рядко се чува квартет, чийто вертикал да е толкова естествено положен – високите и ниските гласове са така органично подредени и вплетени, че ако не гледаш четиримата на сцената, имаш шанс да си помислиш за невъзможния вариант, че всичко излиза от едни ръце и една душа.
След този Моцарт, ми беше интересно накъде ще завият в инструменталния си облик и как ще подходят към Втория струнен квартет на Ерих Корнголд – музика, която отразява ранния ХХ век. Музика с екстремни дихания, с открит романтичен порив, с елегантни фрази, които великолепните квартетисти лишиха от всякакъв сантиментален и салонен привкус. Акцентираха върху нейната латентна меланхолия, върху задъханата прозодия, използвайки богатото й хармонично съдържание, за да я обагрят импулсивно, с безпределна фантазия – толкова просто, нали? Щедро гравираха мелодичния език на композицията върху ниските инструментални пластове. Третата, бавна част бе просто съвършена в съотношението между изповед и мълчание, сериозна, дълбока в носталгичния си разказ. И да не знаеш кога е написан този шедьовър ще почувстваш, че споделя мъчително, трудно състояние. (Корнголд създава този квартет през 1933, непосредствено преди да напусне нацистка Германия и да емигрира в Америка). Превърнаха неочаквания валс в четвъртата част на квартета в доста агресивен, заплашителен под привидната си веселост танц. Това семантично обръщане бе изключително въздействащо и поради щедрата звукова палитра на състава.
Във втората част на концерта им към тях се присъедини световноизвестната кларинетистка Шарон Кам – свириха кларинетния квинтет от Брамс. Спомням си, че през 2014 година Кам гостува за първи път на фестивала заедно със световни имена, сформирали специално ансамбъл за изпълнението на два кларинетни квинтета, оглавени от цигуларката Изабеле ван Койлен. Имаше го Брамсовият квинтет в програмата им. Но нивото на сегашния прочит и на инструменталното съединяване за сетен път ми доказа, че колкото и да са големи едни инструменталисти, в определен тип камерни формации (струнният квартет е начело сред тях) винаги личи разликата между спорадичния и постоянния състав. Сега инструменталното покритие на драматургията на тази мащабна композиция бе на съвсем различно равнище. Тук просто квартетът бе фантастичният инструмент, който диалогираше с кларинета на Кам. При това без унифициране на отделните му бои, на отделните музиканти – например виолончелистът Кирил Злотников бе филигранен в личния си диалог с Кам, гласът на челото обгрижваше и обагряше гъвкавата емисия на кларинетистката. В прочита им нямаше и следа от стандартното разбиране, че кларинетът трябва да “виси” над квартета – тук той беше част от квинтет и фантазията на Шарон Кам да изплува от тишината, от сърцевината на квартета, като тембър, като цвят, се реализира блестящо. Защото и струнните обгрижваха този тембър, вибрираха около него, вслушваха се в податките му и отговаряха в чуден диалог, който изведе високо драматургичната същност на Брамсовата творба. Рядко се чува подобно инструментално сношение – да, мисля това е точната дума, която може да предаде отдадеността на петима музиканти не само един към друг, но и към определен текст, който превърнаха в много специално музикално преживяване.
Тази поредица от камерни събития нарочно завършвам с концерта на ансамбъл “Музика нова”, под диригентството на своя основател Драгомир Йосифов. Едва беше прекрачил своите 20 години, когато създаде най-напред Академичен колегиум за нова музика, а през 1990 г., след учредяването на българската секция на Международното дружество за нова музика го преименува на Ансамбъл “Музика нова”. Въпреки че съм свидетел на всичко, което съобщавам тук, не мога да кажа колко десетки, а може би стотици нови български и чужди композиции е изсвирил ансамбълът под ръководството на Йосифов. Той се посвети изцяло на мисията да провокира любопитство у неподготвената българска публика. Самият Драгомир казва в един свой разговор със Симеон Пиронков-син, публикуван във вестник “Култура” през 2017 г., че тази неподготвеност е незнание, на базата на което изниква любопитство и това Булез нарича “известна доза невинност”. Харесах този цитат и затова го запомних. 25 години и в Русе Йосифов, с просветеното си присъствие и отново с много концерти на фестивала и с идеи за репертоара му в най-новата музика, отне на доста хора дозата невинност, съблазни ги, прелъсти ги с непознатото, със звуци, които шокират, които са неудобни, лишени от външно благозвучие, разкриващи красотата си на тези, които са започнали да ги чуват. Убеди ги, че музиката не е само за забавление, тя може да носи и пречистващо страдание. Създаде публика за всичко, което свири Ансамбъл “Музика нова” и сродните с него, в естетиката и репертоара си, изпълнители. Видях я отново сега в Русе. Тези хора бяха в зала “Европа” и очевидно имаха своя вътрешен разговор с композиторите, които бяха изпълнени.
Сега за впечатляващата Йосифова концепция за програмата на този концерт, назован “Зони на приближаване”. Той я разказа на пресконференцията, разказа и за творбите включени в програмата: “Има едно основно несъответствие между темата на концерта и изданието на фестивала, защото този концерт беше концентриран около годишнината от рождението на Бетовен, която беше миналата година. Но календарът ни изпревари. Въпреки това аз реших да не сменям генерално нещата. Бетовен е тема, която не е свързана само с юбилеи. В едно свое писмо Веберн пише до Берг: “Годишнината на Бетовен трябва да се празнува от всички цивилизовани хора като най-голям празник и най-голямо благодеяние, оказано на хората.” И в тази традиция, разбира се, ние почитаме Бетовен, но по един по-сложен, по-недиректен начин. Разбира се, можехме да направим някакви парафрази върху “Фюр Елизе” и с това да се приключи концерта, но не това е целта. Всъщност това са едни кръгове на приближаване-отдалечаване към центъра Бетовен. Който реално, като музикален текст, като музика съществува единствено в пиесата на Божидар Спасов. Това е началото на бавната част на соната, оп. 106 “Хамерклавир”. Това е едно много особено звуково приключение, което минава през настройващия към съзерцание звук на тибетски ритуални купи, минава през един цял асоциативен ред от музика на самия Божидар Спасов, една ретроспекция на неговата музика и стига до това сърце, до Бетовен. И когато Бетовен звучи в края на композицията му човек разбира, че той е бил неизбежност. Този цитат е трябвало да се появи. Цитатът привлича към себе си останалата музика, а останалата музика предизвиква появата на цитата. Трудно е да се опише с думи това нещо, то трябва да се преживее… Аз съм написал в книжката (програмната) и ми се струва, че това е вярно, когато човек смесва своите лични меланхолии с меланхолията на Бетовен отпреди, меланхолиите могат да се съизмерват, там няма велики и малки, всеки си има своята лична болка и меланхолия.Пиесата на Симеон Пиронков, която даде заглавие на концерта, е писана за “Мартенски дни” всъщност и тя получава своята национална премиера сега. Пиесата на Спасов е написана също за фестивала. Симеон Пиронков всъщност е австрийски възпитаник, един човек, чиято кариера се развива във Виена, един град на Бетовен. Това няма как да не повлияе на неговото музикално писмо. И този бетовеноцентризъм, срещу който покойният Анатол Виеру доста силно възразяваше, все пак е фактор, който не можем да заобиколим. Той влияе върху мисленето, върху структурите, върху езика по един индиректен начин. Човек не може да чуе в пиесата на Симеон цитат – има там една много проста хармонична схема, която е така пулверизирана между инструментите, така е разпръсната, че си казваш: “Да, това ми е познато, но не мога да се сетя откъде.” Пиесата на Симеон Пиронков е много виртуозна, на предела на възможностите на инструментите… Това са инструментални техники, които за жалост са непривични в България през 2021 г. От 50 години навсякъде това са привични техники, у нас – не са. Няма публика, която иска да слуша такава музика, съответно няма и инструменталисти, които да я свирят. И така кръгът се завърта по един не особено благоприятен начин. Добре е, че сега имаме шанса да го направим. Друга една линия – програмата е така направена, че има много линии на връзки – това е темата за детството, това е сонатата “Крачун”, думата идва от “креасион”, което значи създаване, рождество. Сонатата е на Анатол Виеру, който… аз имам да благодаря на Ива за хиляди неща, но особено за това, че тук на фестивала аз се запознах с Анатол Виеру през 1994 година. Той беше поканен на фестивала и това беше много щастлива среща. За мен и за един все по-разширяващ се кръг от музиканти. Този соната е посветена на Мириам Марбе, той ми я изпрати. Свирихме я с Александра Дочева преди…100 години и ето сега й дойде времето за второ изпълнение с Негина Стоянова, която е примариус на квартет “Фрош”. Всъщност квартет “Фрош” е интегриран в ансамбъл “Музика нова”. Ансамбъл “Музика нова”, колкото и да е имагинерен – има го, няма го – все пак се състои от живи хора, музиканти, които свирят и в други формации, но в името на новата музика се обединяваме за такива концерти. Има една пиеса, която ще бъде в центъра на програмата, чисто структурно. Това е Dona nobis pacem, Composizione N 1. (Дай ни мир) от Галина Устволская, тази загадъчна руска композиторка, която живя доста дълго, която е ученичка на Дмитрий Шостакович, но заедно с това с цялото си поведение и изказвания твърди, че се дистанцира от него, от влиянието му. Това е една крайно сурова пиеса, брутална, бих казал. С това тя е съвсем в точката Бетовен. Това е действително, все едно, един човек, който е абсолютно лишен от слух вече, останал само на своите вътрешни слухови видения. Така е и с Устволская, тя не е глуха, но в тази точка е много близка до Бетовен. Никакво съобразяване с това колко може да понесе слушателят – дали не е прекалено силно, дали не е прекалено остро, дали не е прекалено пищящо – няма. Има нещо от този великолепен жест на Бетовен, когато той казал на Шупанциг, който го попитал: “Това как ще се изсвири на цигулка?” Ставало дума за един от късните квартети. ” Бетовен казал: “Не ме интересува твоята цигулка.” Същото го има и при Устволская: “Не ме интересуват. Аз имам своя разговор с Бога ли, с Ветхия завет ли…аз имам разговор и ако искате вие го слушайте и присъствайте.” Другото, което има е една моя пиеса, която е относително стара, свирена е само веднъж. Много се радвам на изпълнителите, които с голям блясък я изпълняват – една малка пиеса. А в началото и в края на концерта има две пиеси от Алфред Шнитке. Едни вариации за струнен квартет, много късен опус – непосредствено преди смъртта му са писани. Това е предизвикателна простота, предизвикателна чистота, смущаваща… Само до мажор, само най-прости движения, подобно на Пярт, както е в тинтинабули техниката, само че тук повече се базира на класиката. Много напомнят тези вариации, които се свързват с благодарствена песен към божеството в лидийски лад, която е бавната част на квартет, оп. 132 на Бетовен. При Шнитке е същото, но с обратен знак – това е свещена благодарствена песен, но на един умирающ – просто пътеката на отдалечаване, на напускане на живота ясно се проследява в тази пиеса. С нея започваме. А концертът завършва с менует за струнно трио. Този менует, който е кодата, писаният бис за “Концерт на троих”, които е свирен на “Мартенски дни” от Юри Башмет. Пиесата има характер на заключение. Има нещо непредаваемо трагично… Шнитке беше може би последният, който успяваше да донесе този трагичен дух на епохата и на човешкия живот въобще в музиката си… Има вътре детайли, които подсказват, че нещата не са толкова еднопланови и прости.”
Цитирах почти цялото изказване на Йосифов, защото не бих могла по-добре от него да обясня, да разясня композициите, които чухме. За разлика от други мои рефлексии върху концерти на “Музика нова” сега ще изпиша имената на музикантите, които с удооволствие и огромно желание всеки път поемат предизвикателствата на съвременните музикални текстове: Явор Желев (флейта), Росен Идеалов (кларинет), Мария Черноокова (фагот), Радослав Дюлгеров (туба), Маргарита Илиева (пиано), Негина Стоянова (цигулка), Петя Димитрова (цигулка), Мария Вълчанова (виола) и Теодора Атанасова (виолончело). Всички те – под палката на Драгомир Йосифов. концертът бе разтърсващо преживяване, което започна с небесната простота на Шнитке-вариациите за струнен квартет, благоговейно изсвирени от дамите от квартет “Фрош”. “Зони на приближение” от Симеон Пиронков за кларинет, фагот и пиано удивлява с органичната екстремност в инструменталните предложения на композитора към изпълнителите. Използвам думата органична, защото музиката върви естествено, без каквато и да е преднамереност. Ухото бързо приема сложния инструментален език на творбата – може би тъкмо поради минималните, но значителни жестове на приближение между движенията на отделните инструменти, които свързват недоловимо, но съвсем ефективно от гледна точка на музикалното протичане, различните си словореди. Това е музика, в която интуицията определя хода на мисълта – и създава една латентна процесуалност в движението й, която изисква творчески инстинкт не само от композитора, но и от изпълнителите Идеалов, Черноокова и Йосифов. Те великолепно разгадаха идиоматичната специфика на творбата на Пиронков.
Шокиращ бе контрастът между сонатата “Коледа” за цигулка и пиано на Виеру и пиесата на Устволская. Сонатата, с цялата праволинейност на мисълта си наистина кореспондира с идеята за празника, свързан най-вече с детството. В изпълнението си Негина Стоянова и Драгомир Йосифов предпочетоха да акцентират тъкмо на простотата и особената лирика на творбата. След нея пиесата на Устволская “Дай ни мир” направо разсече въздуха с топор с комбинацията между зловещо звучаща, като от глас от преизподнята, туба (Дюлгеров) и непоносимото пищене на пиколо (Желев). Пианото (Илиева) довършва звуковата картина с едри, заплашителни “крачки”, които предизвикват отново и отново тубата и пиколото да реагират. След целия ужас, на финала на пиесата всеки от инструментите вероятно се моли – според мен по-скоро издава своите предсмъртни стонове, завършващи с дълго държан тон от тубата – като последен дъх. Трудно поносима, жестока музика, която дори изисква психическа издръжливост от изпълнителите си – бяха изумителни! Програмата предложи контрастни минута и половина с Детска пиеса на Веберн в преработка за кларинет и виолончело от Йосифов, а неговата пиеса със заглавието-заигравка Petites pas pour Petipa за фагот и пиано съвсем изненадващо насочи залата към балета – мислех, че точно балетът, който олицетворява Петипа е доста далечен за Йосифов, но се оказа, че не е така. Доколко крайните регистри и своеобразните звукови пируети символизираха този свят не мога да кажа, но бяха интерпретирани с лекота и дефинитивно игрово от Черноокова и Илиева.
Пиесата на Божидар Спасов HammerRemix е написана миналата година за цигулка, виола, виолончело, флейта, кларинет, туба и пиано. На фестивала тя имаше своята световна премиера. Композиторът и фестивалът са много свързани – през годините в Русе се чуха ред негови творения. Винаги благодарение на различния вид усилия на Драгомир Йосифов. В музиката на Спасов често се срещат настоящето и миналото или миналото влиза в настоящето – като в кръг на времето, който ги свързва. Или по Цимерман – Kugelgestalt der Zeit (Сферична форма на времето)? Композиторът обича този тип алюзии – припомням тук неговата пиеса “Невидими срещи” (Хайдн среща Варез в Сентрал парк), квартетът му, свързан отново с Хайдн – метафорични, не колажни жестове, които неведнъж бележат музиката му с различен тип конотация. ХамерРемикс върви бавно, но много напрегнато, интензивно; не дава на съзнанието нито миг почивка – дълги линии на звучене, с кратки пресечки… С максимално използване на тембровата енергия, която, струва ми се, е основен драматургичен пласт. Също майсторска игра с музикалното време, което ансамбълът реализира фантастично. В цялото тревожно послание на тази сложна и много въздействаща музика стремежът към някакъв успокояващ (ли?) символ от миналото върви към цитат от началото на бавната част на Хамерклавир-сонатата на Бетовен. Но за разлика от други подобни решения тя не изплува така ясно и самостойно, подаваща глас от фактурата, както разтърсващите гласове на фолк-инструментите в пиесите от Фиато континуо 2 (примери има още), а е някак разкъсана, разхвърляна между инструментите, едва се долавя. Ако не знаех, не бих могла… И миналото започва да се раздробява, да не е символ на цялост, на хармония в трактовката на днешния ден. Или в същността на новата реалност. Дали това ми съобщава композиторът? Не знам. Но пиесата със спектъра от тембри, с протяжната напрегнатост, така любовно постигната от ансамбъла, с деликатното сгъстяване в движението на гласовете с тази особена тревожност, която внушава, разказва състояния. Нелеки състояния. Тази забележителна програма завърши с горчивата усмивка “отдалеч” от Шнитке към Кремер, Башмет и Ростропович, вградена в менует за струнно трио, изпълнен с излъчена интимност, със страхопочитание, благоговение и смирение от Стоянова, Вълчанова и Атанасова.
Силен, труден концерт. Приет с внимание от публиката, която обсъждаше, питаше, дискутираше. Следователно концертът се е състоял изцяло, изпълнил е мисията си.