блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Мартенски музикални дни – превъзходен финал

October 16, 2021

Няма как да се изведат в заглавието всички артисти, които сътвориха еуфоричния финален концерт (3.10) на фестивала под палката на Емил Табаков. За да участват в него отвсякъде пристигнаха бившите възпитаници на русенското музикално училище и образуваха отново фестивалния оркестър. Заедно със Светлин Русев те са вдъхновили Табаков да напише своя Концерт за цигулка, чиято световна премиера чухме именно на този заключителен концерт. В това събитие имаше толкова съдържание, толкова смисъл, такова пренасяне в друг, по-различен свят – на изкуство, на споделена емоция, на духовно събиране… За този концерт в Русе пристигна певицата Красимира Стоянова, също завършила това училище, която, на фона на невероятната си световна кариера, пожела да се включи във фестивала в неговото 60-о издание.

В програмата – Адажието от Малер, Четири последни песни от Рихард Щраус със солистка Красимира Стоянова – в първата част. Във втората – цигулковият концерт на Емил Табаков със солист Светлин Русев. Метаморфози бе сполучливото заглавие на цялото събитие, с оглед на музиката му – и в трите композиции метморфозираха лириката, романтичното преживяване, представите за виртуозното. Виртуоз – тази толкова изхабена от неграмотна и нелепа употреба дума, тук изгря в изконния си смисъл, означаващ завършена в своята образованост личност. Прочитът и изпълнението на всяка една от творбите постигнаха една извънредност, която се създаваше и споделяше от всеки на сцената. Усещането, че случващото се е само в този момент, в това общо събиране, с този диригент и тези солисти в тази музика, бе много релефно, много плътно. Може би то допринесе за атмосферата на концерта. Може би също и фактът, че Красимира Стоянова помоли публиката да почете паметта на съвсем наскоро напусналия ни Георги Делиганев – вокалния педагог, който бе всъщност последната легенда на града и когото познаваха всички – и на сцената, и в залата. Тя посвети своето изпълнение на него, което прибави още емоционална енергия у всички.

Концертът започна с Малеровото Адажието – пиеса, чието излъчване въздейства безотказно. И често подвежда диригенти със среден капацитет на прочит да спекулират със същността на нейната емоционалност. Емил Табаков отлично знае как да нанесе в оркестъра специфичната ортография в музикалния текст на Малер – той има дългогодишен, осмислен и реализиран в концерти, както и в интегрален запис, опит със симфониите на композитора. Адажието-то, което той извая с фестивалния оркестър бе промълвено с впечатляваща интензивност, но с абсолютна дисциплина по отношение на многобройните за тази кратка част от Пета симфония авторови напътствия, с баланс между импулса във фразирането и чувствена недоизказаност в характера му, която изведе пределно изповедното в пиесата. Табаков знае как да подчертае и колебанията в агогиката, как да изтръгне ефекта от хармоничните модулации, как да дозира оркестровия звук, да вдъхнови оркестъра в това толкова деликатно действие, как да нагнети и да успокои динамическото развитие в пиесата. Един само пример бе потъването от фортисимо до пълна тишина върху два тона в последните четири такта на пиесата, чието значение така рядко се взима под внимание от диригентите.
Към тази покъртителна изповед се прибави настроението на Четири последни песни от Рихард Щраус в знаменателното изпълнение на Красимира Стоянова. На пресконференцията преди концерта голямата певица сподели: “Четири последни песни е едно много сериозно и специално произведение. Редът, в който се изпълняват не е направен от Рихард Щраус, но според мен този ред е действително много удачен, защото той е своеобразно житейско описание – едно минаване през живота. От пролетта през златното залязващо лято с есента и тъгата с уюта на вечерта и с онзи много friedlich, както казват германците, покой, но това всъщност е разделянето с живота. Гледайки, анализирайки ги човек си мисли, че да минеш през живота не е чак толкова сложно. Достатъчно е да отпуснеш душата си да се наслаждава на всичко, което те заобикаля, да си един наблюдател и да усетиш упоението от природата, от живота. И това го е казала хармонията на композитора, която е типично негова – богата, златиста с изключително причудливите хармонични ходове… Всяка песен е като една малка новела и този разказ трябва да бъде твърде увлекателен, за да може публиката да се наслади и да тръгне с нас. Песните дават много голямо предизвикателство, не само инструментално, но и вокално. Забелязала съм, защото пея отдавна този композитор, че той в голяма степен употребява човешкия глас като инструмент, като част от оркестровата партитура. И много често гласът не е толкова важен да излезе като присъствие над оркестъра, колкото да се слее с общата палитра. Всъщност това е най-голямото предизвикателство – да може диригентът така да направи релефа, че гласът да се слее и едновременно с това да изпъкне.” Беше поразително изпълнение с гъвкавостта на настроенията, които изрази. Надежда и копнеж в “Пролет”, светъл звук, пълноценна отдаденост в чудно излетите дълги легатирани фрази и метафоризиране на вокалната линия, изцяло обагрена и от оркестъра. В “Септември” пълнокръвието на звука се разпредели между глас и оркестър в щастливо излъчване от сякаш реализирания копнеж. Стоянова постоянно слуша движенията в оркестъра, а диригентът подлага пищната инструментална тъкан така, че всеки нюанс от богатата й палитра да се излъчи, да се открои. В края на своята партия върху текста “И бавно затваря очите свои уморени” Стоянова смени блендата, направи емисията си по-матова, и “подаде” на корната да изпълни своето соло като продължение на настъпващото тайнство на залеза, на смирението. В “На заспиване” певицата създаде атмосферата на размисъл и спокоен вътрешен диалог, подготви появата на завършващия глас на корната и солото на цигулката като рефлексия на този размисъл и като импулс за следващо душевно състояние. Бе предадено от солистката и допълнено от диригент и оркестър с въздействаща сдържаност, в отражение на отключения душевен полет като отзвук от мечтите. “По залез” маркира финала и тук гласът на Стоянова метаморфозира великолепно, излъчващ предчувствие и примирение, красиво утешение, обагрен от флейти и соло цигулка, като подчерта деликатно, но ясно ключови думи от текста с основното настроение на финала, което тя извиси с леко, но не лесно филиране и придаде впечатляваща безплътност на думата Tod, която диригентът пое и “доизказа” с оркестъра до финала на песента. В тази първа своя среща на концертния подиум Табаков и Стоянова имаха обща мисъл, чувство, общи прозрения за душевния безкрай на тази музика.

Концертът за цигулка от Емил Табаков не само е посветен на Светлин Русев и на Фестивалния оркестър – Русе. Той е като портрет, фиксирал музикалната природа и на солиста, и на оркестъра. Портрет с щедро нанесени контури, още по-щедри цветове и щедра инструментална проблематика, която изисква щедро вложена енергия. Както Светлин Русев се изрази “Концертът е много труден, но в него няма нищо, което не може да се изсвири.” Композиторът от своя страна споделя: “Разбира се, че концертът е много виртуозен за цигулката, но както във всички мои инструментални концерти солиращата партия не е единствено изявена. Искал съм винаги да се получи равностойна игра между солиста и оркестъра. Във всичките ми концерти е така. За мен оркестърът е много важен инструмент. Така че независимо, че концертът е за определен инструмент, оркестърът винаги е равностоен партньор, а не просто акомпаниращ солиста. Цигулката, от своя страна, има огромни възможности и винаги е предизвикателство за композитора. Особено когато я мислиш и я чуваш в звуковата среда на такъв оркестър.” За първи път Табаков пише четиричастен инструментален концерт. Както винаги той дава лаконично обяснение за това: “Просто съм търсил баланс между по-бързите, по-енергичните и по-бавните части. Допускам, че на това се дължи.” Но когато чух творбата в интерпретация на нейния автор и на Светлин Русев  установих, че сферите на мека лирика, съзерцание, меланхолия и някаква латентна тревога заемат основополагащо място в драматургията на композицията. Още повече, че характерът на композициите на Табаков почти винаги се определя от първоначалната тема-идея. Тя е тази, която е в основата на едно безпределно разработване, което формира симфонизма на композитора. А характерът на тази тема носи в себе си именно и лиричното начало, и латентната тревожност. Тук още в първоначалната си поява в соло-цигулка, изсвирена проникновено, гъвкаво с великолепен звук от солиста, тя отключва дълбока, но сдържана емоционалност, която до последната част създава, определя, владее атмосферата на творбата. Оркестърът на Табаков е безкрайна амалгама от идеи в разработването, в тембровото обагряне, в деликатното включване на отделни групи, в характерното за оркестровия език на Табаков прибавяне и изваждане на инструменти, в целенасочено движение на гласовете, в изваяна темброва полифония. Табаков “играе” изобретателно, не е пресилено да кажа виртуозно с всеки елемент на музикалното слово, но всичко е събрано логично, в контекста на органичното развитие на формата. По-спокойното изложение на първата част буквално се пресича от скоростта на изложението във втората. Там композиторът експериментира с възможностите, които предлага един тип движение, в екстремно преплитане на различни гласове от оркестъра с този на соловия инструмент. Напрежението на формата не се отлага за миг – икономията в тематизма  е майсторски компенсирана от разнообразни фази на мелодически, ритмически и темброви пресечки, които създават интригуваща асиметрия в движението. Красиво, бленувано пространство очертава третата, бавна част на концерта с една търсена протяжност, създадена от прозрачна, тънка звучност, в която метрумът се стопява в безметежно реене. Играта тук е предимно с високи инструментални регистри, във филигранно инструментално движение, в което звуковият диалог и вариабилната структура на оркестровата тъкан градят красива мрежа от звуци, в която солиращата цигулка шепне разказ. Много естетска част, отново изпълнена с удивително търпение във фразирането, в разполагането на всеки участник в нея – бавно и внимателно. Деликатно, красиво, споделено звучеше цигулката на Светлин Русев, който очевидно бе взел много присърце творбата и демонстрира фантастичен инструментализъм. В кулминационната четвърта част основният импулс отново бе зададен от него. За да се разрази в истинска инструментална вакханалия, триумфално изпълнена от оркестъра, въпреки невероятната сложност на фактурата, с непредвидими паузи, включени в този, спиращ дъха, шемет, не, сякаш торнадо, което се изсипа към залата – вихрените пасажи в цигулката, непрекъснато бяха пресрещани от категоричния мотив в различни духови, след което започна бясното надсвирване между цигулката и оркестровите групи. Беше невероятен спектакъл – оркестър, солист и диригент бяха като обсебени от възможността да изпробват сили в тази светкавична надпревара, която приключи съвсем неочаквано. Като в магия! Много ефектно, майсторски изпълнено творение!

Така завърши фестивалът в своето най-изстрадано, 60-о издание. Въпреки трикратното си отлагане и страховете, че промяната на някои концерти и невъзможността на някои от изпълнителите да съчетаят своите предварителни ангажименти с промените в датите на фестивала, този забележителен музикален форум съумя да удържи победоносно трудния мач с ковид-обстановката. Чухме музика, достойна за историята на фестивала, за музикалните традиции на Русе, за личностите, които са ги създали и чийто дух продължава да съживява, да обновява арт-климата в града. Бих искала за край да цитирам отново Красимира Стоянова, която говори за специалното значение на културата и атмосферата на Русе: “Аз съм безкрайно радостна, щастлива и чувствам душата си действително в полет. Да изразя това чувство за мен е действително много, много трудно. Човек трябва да е преживял това, което преживяваме ние като възпитаници на това училище, на този град. Дишали сме този въздух. И това, което искам да кажа в тази връзка е, че щастието е много голямо. Защо? Русе е един специален център, специално притегателно място, в което човек, за да разбере какво говоря, трябва действително по някакъв начин да е бил тук. Поне за три дни. Несравнима е обстановката, несравнимо е настроението. Както каза маестро Табаков и както и Мария (Дуканова) всички тези хора, които са дошли в този фестивален оркестър, са дошли с едно огромно желание, с точно това чувство. Те са дошли със спомена за този въздух, който са дишали и за тази атмосфера, която са преживели. Тази атмосфера, която ги е научила, която им е дала много специално възпитание и едно бъдеще, което просто така човек не може да си го получи. Трябва да си бил на правилното място в правилния момент. И аз съм щастлива да кажа, че Русе все още е правилното място в правилния момент, защото тук има хора, които дишат, живеят и сърцата им бият за това. Това не е лесно в днешно време. И без да се опитвам да говоря патриотични фрази, както много се прави в днешния свят, особено в политическия, особено в предизборния, аз искам просто да кажа, че това не са случайни неща. Това са други души, друго възпитание, друго мислене и друго изповядване на живота. В лицата на госпожа Ива Чавдарова и на госпожа Мария Дуканова аз напълно виждам тези две личности, които да пробуждат духа и да разказват с поведението си и с начина си на живот това, което е било, това, което е и това, което, много се надяваме, ще бъде. Благодаря на маестро Табаков, който с цялата си енергия, с невероятния си талант не само като диригент, като музикант цялостно, но и като композитор, е тук, точно в този град, в така наречената малка Виена и дава, продължава да пръска от душата си, от сърцето си тези чисти чувства. Това е толкова важно днес…това е толкова важно! И ние трябва наистина да сме щастливи от този факт. Защото наравно с всички безумия и данни, цялата тази статистика…с тия тъжни новини, ние имаме щастието да бъдем в един различен свят. В един наистина великолепен свят. Това е раят.”