Най-трудно се пише за концерти като камерната вечер на Красимира Стоянова и Людмил Ангелов (17. 10) в зала “България”. Когато от сцената те пресреща богато, многопластово, метафоризирано изкуство, което само по себе си създава контекст, разбираш, че критическото ти съзнание е отстъпило абсолютно доброволно пред един само възторг, че си щастлив да се отдадеш на преживяването, което тези големи артисти ти поднасят. Два гласа – сопрановият и клавирният, владееха залата в тази изключителна вечер, замислена специално, драматургически завършена. Големият артист не прави случайни ходове, не подбира репертоара си само и единствено по един признак; той търси символика, предлага аналогии в мисленето през епохите, търси логичния кръговрат в спиралата на времето.
За първи път, в дългата ми практика като професионален слушател, се замислих за изключителното взаимодействие на вокалния или клавирния глас с тишината, която ги заобикаля преди да започнат да пеят, да свирят. Още съвсем в началото на концерта, когато Ангелов встъпи с първите няколко акорда в кратичката, сякаш мигновение, “Тайна” (текст Гьоте) от Шуберт ме порази начинът, по които пианото влезе и въведе гласа на Стоянова. Едно тайнствено обгръщане, взаимодействие между двата гласа и тишината, която зазвуча, приласкана от начина, по който бе запленена от тях. Не знам дали това взаимодействие е спотанно или е специално мислено от двамата артисти, но и в следващата Шубертова песен “Сухи цветя” впечатлението ми се потвърди от съкровения, деликатен начин, по който двата гласа влизаха в ефира, който откликваше с осезаеми вибрации. Впрочем четирите Шубертови песни, с които Стоянова откри рецитала си, подготвиха деликатно, изискано по-нататъшния драматургичен развой на програмата. В контрастната “Сухи цветя” (текст Мюлер), която е от цикъла “Хубавата мелничарка” лиричният герой изповядва скръбната среща със смъртта; сухите цветя се полагат върху гроб. И тук притаените пианисими във високия регистър на Стоянова бяха деликатно обагрени от пианото на Ангелов, чийто финал в ниския регистър на пианото сякаш прибави още към тишината, която настъпи тежко, като негласен коментар. Последва “Гретхен на чекръка” (текст Гьоте), а в нея изповяданата любов сякаш намира своето убежище в непрестанното, но не монотонно “чекръчено” движение в пианото – с деликатни движения в хармонията, с изискано динамично напрежение и прекрасно почувствано дихание между куплетните фази на песента. Стоянова умее по само неин начин да нанесе върху остинатното клавирно движение емоционалните колебания в музикалния текст – неусетно, но целенасочено. И да стигне логично до молитвата “Аве Мария”, (текст Уолтър Скот) произнесена, изпята с пронизващо проникновение, с преклонение, с духовна отдаденост, като последно дихание… И, както отбелязах по-горе, изборът на тези четири песенни миниатюри на Шуберт подготвиха сложния философски и емоционален свят на “Четири последни песни” от Рихард Щраус – във версия за сопран и пиано. В програмата не бе отбелязано чия е клавирната версия на песните, предполагам, че авторът е Макс Волф, както е указано от издателство Boosey & Hawkes. За първи път преживявам тези песни без ефекта на оркестъра около тях. Пеещият глас не се прибавяше към многотемброва маса, а се вслушваше и се наслаждаваше, оцветяваше допълнително нюансите в клавирната партия, които му се предлагаха. Създаваше възможност за различен фокус върху драматургията на цикъла. С различна концентрация върху хармоничната логика, която променя семантиката на творбите. В тази нова звукова действителност пианото чувствително тембрира своята партия, “работи” и с една по-гъвкава агогика, подчинена сякаш на всяка дума от поетичния текст, произнесен, изпят, оцветен щедро от Стоянова. Гласът й сякаш бе вдъхновен, възбуден от тази нова възможност за тембров прочит на песните, които прозвучаха много релефно. И във впечатляваща драматургична градация, в която финалът на последната песен стана кулминация на цикъла – там двамата артисти го изпълниха с дихания, с мимолетни тишини, за да подчертаят финалния стих Ist das etwa der Tod (Дали това не е смъртта) от цикъла – най-напред Стоянова с много внимателно, леко задържане, като последен дъх, върху всяка дума, а след това и клавирният финал на Ангелов, в който известните трели/трилери, които звучат във флейти в оригинала, на фона на приплъзващи се корни и педал в щрайха, тук прозвънтяха самотно, но светло… като избавление. В този вариант Стоянова и Ангелова внесоха различен психологизъм в шедьовъра на Щраус, което беше специален тип преоткриване.
След тези толкова различни разновидности на Lied-изкуството, Красимира Стоянова и Людмил Ангелов разгърнаха жанра на романса с 12 творби от Рахманинов. Шанс е да се чуе такъв песенен Рахманинов – изискан щрих, дисциплина на фразата, красив, но не сладък, а преживяващ и разказващ състояния звук. Светлина и меланхолия, съединени и отлетели за миг в “Сън” (текст Хайне, превод Плешчеев) прозвучаха с деликатна артикулация на сливането на действителност и блян. “Полюбила я” (текст Шевченко) се изля със сдържаност в забележителна легато-фраза, с изкусно редуване на по-светло и по-матово излъчване, “пипнато” и довършено от клавирния звук. Стоянова избягва излишното, ефектно “разпяване” на по-широката фраза, предпочита по-сдържана, но обагрена и съсредоточена върху излъчването на дума-съдържание от текста, която фиксира характера на песента. Във всяка миниатюра разказът звучеше в толкова различни нюанси, в деликатни, но забележими в движението си подстъпи към възможностите на израза…И в забележителен музикантски диалог между двамата музиканти. В “Маргаритки” Рахманинов оставя заключителните “думи” на пианото, което след фината емисия на Стоянова допълни картината с брилянтно прошепване, с нежно обобщение на краткия наратив. Всеки романс прозвуча в своята собствена темброва аура, излъчена от дуото. Този забележителен рахманиновски дял от програмата завърши с най-популярните романси на композитора “Не пой красавица” (текст Пушкин) и “Весенные воды” (текст Тютчев) – изповед и ликуване, изразени с рядка бистрота на емисията. Гъвкав, еластичен глас притежава Стоянова, способен да сменя мигновено характера на емисията си с инструментална чистота и блясък – леко, неусетно без видимо усилие, според състоянията, които иска да предаде, да внуши. Глас способен да излъчи всичко – и в контурите на светлината, и в полусенчест, здрачен драматизъм. Това обогатява неимоверно музикалната субстанция. И още повече това се случва, когато до нея има рефлектиращ, отзивчив партньор в камерното събитие, като Ангелов, който има перфектен слух и забележителни знания и умеиия да стимулира и да развива специфичната красота на този глас. Като бис в програмата се вплете още един гениален ваятел на вокалния звук. Стоянова и Ангелов поднесоха Sole e amore на Пучини – може би окуражаващо послание към всички, които бяхме свидетели на това чудо.