блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Мартенски музикални дни – с двата столични оркестъра, единият бе с Минчо Минчев

September 30, 2021

Програмата  на 60-то издание на фестивала включва 4 симфонични концерта. Два от тях изнесоха столичните оркестри – на радиото и на филхармонията, което бе възможност да се чуят почти един след друг  като звук, като присъствие, като подход към репертоара.

За гостуването в Русе на Симфоничния оркестър на БНР (22.09) диригентът Марк Кадин бе избрал своя програма от рапсодии, която прозвуча и в София преди време. Той обича да прави такъв тип концептуални, тематични, жанрово обобщителни концерти, със стремежа да заинтригува по различен начин публиката, а и оркестъра, разбира се. В случая избраният жанр беше този на рапсодията, а той създава сериозно усещане за импровизационна свобода и поради това и и за по-различен подход в музицирането. Програмата имаше “ковид-времетраене” – около час. Кадин се бе спрял върху рапсодиите на Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Ференц Лист, Клод Дебюси и Джордже Енеску. С подобен подход към репертоара присъствието му в българския симфоничен живот внася различен акцент в него и дава възможност на други негови колеги да разчупят, да разковат традицията в съставянето на концертни програми, като приложат в тях някои от идеите на Кадин. Рапсодийният концерт бе своеобразен преглед на по-известните творби в жанра, даде възможност да се отчетат разликите в третирането на оркестъра от класиците. Заедно с великолепния програмен текст на колегата Янина Богданова концертът бе като завършена лекция с музика.

Програмата започна и завърши с българските рапсодии – на Веселин Стоянов и “Вардар” на Панчо Владигеров. Тази творба на Владигеров е може би най-свирената в последните десетилетия и този факт носи известен риск…Вярно е, че публиката обича да слуша предимно познати композиции – така и самочувствието на меломана е друго. Но с нея толкова се злоупотребява, когато трябва да се свири  музика от Владигеров, който е написал още много и прекрасни композиции за оркестър, че когато се включва в тематичен концерт, както е в случая и е напълно резонно да присъства в програмата, не можеш да не си спомниш, че някъде си я слушал съвсем скоро. Както и да е! И двете рапсодии съчетават тържествени, широко разгърнати и танцови части, които с контраста на подбора и подреждането си изграждат естествено формата. Кадин държи да я представя по-отворена, да направи фазите в структурата й по-невидими, неусетни. Драстичен контраст бе музиката на Дебюси след тази на Веселин Стоянов. Промълвената плаваща недоизказаност, съчетана с интересните предложения за солиращия кларинет, силно контрастираха на щедро изливащата се, подобно на водопад, обилна звукова маса в рапсодията на Стоянов. Кристиян Калоянов бе солист на радиооркестъра в Дебюси-рапсодията – изящен инструменталист, с финес в тембрирането на фразата, с великолепна бравура, съчетани със симпатична волност при смяната на характера на движението. Също идеално изигра звуково финала на пиесата!

Рапсодиите от Лист – № 14 и първата на Енеску са ефектни, обичани от публиката. Очевидно и от оркестъра, който свиреше с настроение, може би действително обзет от желание за изява след много дългото си концертно мълчание. Бяха харесани от публиката, имаха своите овации. Но свободата в звукоизвличането, темпераментът, който се влага в енергията на фразата, в откликването на исканията на диригента някак като че ли се спират, задържат се от нещо…Имаше, разбира се, великолепни музикантски прояви като солата на флейтата (Явор Желев), така красиво оцветили емисията на оркестъра – и това веднага се отрази на цялостния й характер. Оркестърът звучеше по-често артикулирано, особено в танцовите епизоди се чувстваше известна напрегнатост на звука, която се отрази обаче плодотворно на енергията от сцената и на тази, която излъчваше диригентът. Прекрасно и обещаващо започна първата рапсодия на Енеску. Заиграването, надсвирването между кларинет, флейта и обой и подемането на темата от цигулките бе интригуващо изпълнено. Факт е, че тази рапсодия не може да остави безразличен никого – нито свирещия и дирижиращия, нито слушащия. Още малко импровизационна свобода не би била излишна в провеждането на отворената красива тема. И бързата танцовост се завихри по подобаващ начин и превзе публиката – с остроумни провиквания от духовите, с артикулирани струнни, интензивно движение и много настроение!

За разлика от радиооркестъра Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров бе класическа в програмния си подход и в първата част на концерта си (25.09) бе партньор на цигуларя Минчо Минчев, който свири концерта от Брамс, а това се превърна в абсолютно фестивално събитие. Работата е там, че този музикант е изключително извънреден и както, и колкото много прекрасно надарени негови  колеги по инструмент да правят своите страхотни попадения, няма как да застанат на една площадка с Минчев. Колкото и да им се иска! В живота винаги има някаква субординация, която не се определя или прави само  от изминатите концертни километри (въпреки че аз си спомням времето, когато Минчев, в своята младежка лудост, изнасяше по над 100 концерта на сезон – в България и извън България). Но никога не съм го чула да се съпоставя със своите учители или с по-възрастните си колеги като Боян Лечев или Георги Бадев, например, или да се стреми да измества някого. И не му е било необходимо. До днес той е категоричен в моженето си и, което е още по-важно, в безценната информация, която дава неговият личен прочит, с невероятното съчетание между могъщ инструментализъм и още по-могъщо в дълбочината си и мащабите си музикално тълкуване на познатата класическа творба. Наблюдавам отдавна с огромно уважение, респект и удоволствие фантастичната тенденция на музикантския и интелектуален растеж на този, наистина велик цигулар. И винаги очаквам неговите подаръци от сцената. Този път подаръкът беше Концертът за цигулка от Брамс. Така са се стекли обстоятелствата, че той не беше свирил този концерт от няколко десетилетия. И сега реши да се върне към него. Нещо, което аз намирам за напълно нормално, защото само тук нашето музикантско (а и не само) население стигматизира възрастта на един човек. И бърза да го отпише. Навсякъде другаде един цигулар от такова качество, който просто функционира страхотно, стои в концертния живот колкото и както иска и на никого не му идва на ума да задава излишни въпроси. Просто той свири, а хората го слушат и го искат. Тук публиката иска Минчев, но често не го искат люде от музикалния бранш. Негови колеги също. За някои е много неприятно да се подсещат къде са спрямо тази личност. И гледат да им се случва по-рядко. И това е тенденция, която е категорично свидетелство за сериозния манталитетен проблем на голяма част от населението на тази територия.

А в Русе Минчо Минчев предложи рядко преживяване, един автентичен Брамс, без никакви примеси от фалшивите съвременни тенденции за добавяне на ефекти, за бързо печелене на седящите в залата. Свири творбата като дълбоко откровение, с разтърсваща изповедност, с лирическа сила, със страстта, която е заложена и е същността на Брамсовата музика. Както винаги владее инструмента в името на звуковия континуум, а той те кара да затаиш дъх. Сдържаност, недоизказаност, добавена тишина към интимния свят, в който те въвежда инструмента с неповторима вглъбеност…Когато един акт на интерпретация, на споделяне постигне висша степен на дълбоко емоционално разкриване, няма човек в залата, който да не го почувства. Така се случи и в тези дълги, но недостатъчни за всички, преживени минути с Брамсовата музика. В която големият музикант, цигулар, артист върна отново този концерт към оригиналната му същност – смисъл и пропорции в драматургията, технически апарат, който смайва без да е самоцелно използван, напрегнатост,  чувствителност…Прочит, абсолютно разкриващ, допълващ същността на Брамсовата музика – на този сложен свят между философския безкрай на разказа и страстта в преживяването в отделните сегменти на музикалното време. Предпочете каденцата на Крайслер пред по-често свирената на Йоахим. Може би защото тя образува друг релеф на основния материал от частта.

Насочвам вниманието и към грижливия подход на Найден Тодоров в съпровода на цигуларя – създаде необходимата звукова атмосфера и оркестърът се отзова с охота, реагира с респект на тоновите му предложения. Да, искаше ми се във втората част да чуя по-отзивчиви по отношение на характера и настроението на Минчев реплики от солистите в оркестъра…Но наистина не е лесно да отговориш пълноценно на деликатните вибрации, които идваха от солиста…След втората част, която бе заредена с изумителна чувствена неутолимост, третата извади пред скоби особения, латентен драматизъм, заложен в танца, но мнозина пропускат да го чуят. И предпочитат да омаят публиката предимно с бързи пръсти.

Втората част на концерта бе отредена на Италианската симфония на Менделсон – тази творба действително гарантира публичен успех с  непосредствената си жизнерадост, с красивите си ефектни мелодии, със своеобразното състезание между групите, което в случая бе леко неглижирано, не съвсем артикулирано. Някъде енергията на импулсите за активизиране на движението се отразяваше единствено в акцентите в началото на  фразата или дори тактовете, които я образуват. Това се получи и в закриващото творбата салтарело. За мен най-интересна стана втората част, с подчертана баладичност и стабилност в пълноценната остинатност на движението и интересен, патиниран звук, който отговаряше на характера на наратива в частта.

Интересна разтегливост в равнището и на двата столични оркестъра може да се установи. Но това е тема за друг текст. Сега сме на фестивална вълна.