блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Мартенски музикални дни – Нощни делюзии с квартет “Сигнум” и Кай Шумахер

September 23, 2021

За концептуалния проект на страхотни музиканти, които го подариха на 60-то издание на “Мартенски музикални дни” като световна премиера, искам да разкажа сега. Това са Блаж Кемперле (сопран саксофон), Хайрапет Аракелян (алт саксофон) Алан Лужар (тенор саксофон) и Гуерино Белароса (баритон саксофон), които образуват квартет “Сигнум”, както и пианистът Кай Шумахер. Проектът се нарича Goldberg Nightи “играе” с онази част от историята на създаването на прочутата композиция на Йохан Себастиан Бах, която включва намерението на клавесиниста Йохан Готлиб Голдберг да приспива с вариациите своя работодател граф фон Кайзерлинк, който страдал от инсомния. Играе и с музиката на Бах, разбира се, която великолепно и абсолютно логично “опакова”, събира и приютява всичко сътворено след нея. (Казано е, че Бах е бил пратен на тази земя да измисли музиката за векове напред и след това да си замине). Нощта събира реално и иреално мисли, страхове, терзания, екстази или състояния на делюзия. Нощта е времето, в което креативността се събужда и носи щастливи или убийствени плодове…Нощта е времето на художника, на артиста, на музиканта и днес, в XXI век. Може би особено днес, когато денят е претоварен с информации, съобщения, контакти, задължителни ангажименти…И така четиримата от “Сигнум” и Шумахер полагат в лоното на Бах авторите Шуберт и Дебюси, Кейдж, Кръмб и Телониъс Монк. Не пренебрегват и минимализма в лицето на Стив Райх, а и самият Шумахер “изскочи” като завършен минималист. Техният еклектизъм е привлекателен, в него клокочат идеи за музикални връзки, неподозирани съчетания, за “опасни” темброви игри, стигащи до подвизи (защото много могат). С една дума – това са кросоувър-герои, за които времето и музиката нямат начало и край и ако не звучи абсурдно, начинът, по който събират музикалния материал в своя концерт, в моите очи ги прави сериозни последователи на Бернд Алоис Цимерман, в неговата теория, че музиката като изкуство, развиващо се във времето, е със свое постоянно настояще, което обединява минало, настояще и бъдеще. Поради тяхната взаимна заменяемост самото време става сферично и предопределя “симултанността на времена и действия и обединяването на културни пластове, цитати и колажи в едно цяло.” Тук композиторът и аранжорът е Кай Шумахер и той много сполучливо нарече цялата програма “нощен паноптикум”, в който има и кошмари, и веселие. От суинг-изкушенията на Гершуин беше удивително как изкусно преминаха през Бах и Шуберт за да потънат в “Сън” на Джон Кейдж. Работата на Шумахер е извънредно заредена със субстанция – чуваш заряда, залежа, който е открит в съответната пиеса и който блести по различен начин. Четиримата “сигнумци” могат всичко и най-вече успяват да ти съобщят какъв още звук, цвят, дъх, регистър не си допускал, че има всеки от техните инструменти. А ансамбълът им клокочи от страхотните идеи на пианиста-композитор, чийто аранжименти мога да определя съвсем спокойно като събития.

Ако не сте чували Тринайсета вариация от опуса магнум “Голдберг” на Йохан Себастиан Бах за саксофонно трио (сопран, алт, тенор) сте пропуснали сериозната възможност да преживеете илюзията за превръщането на трите инструмента в регистри на орган, родени от въображението на изпълнителя. А идеята да направиш “Ти си покоят” (Du bist die Ruh) на Шуберт за баритон саксофон е просто гениална. Защо ли? Защото най-малко този инструмент си представя човек, че ще “залюлее” познатия шлагер по такъв начин и ще нанесе върху съвършената му мелодия още болка за нещо, което нощта ти съобщава, че вече го няма…А изпълнението на Гуерино Белароса бе просто…съвършено. Заедно с Шумахер, разбира се. Идеята за този нощен проект сякаш  излиза от самата саксофонна природа. Този инструмент е много свързан с вечерта, с нощта, с греха дори  – неговият звук някак не подхожда на дневната светлина. Тази специфична чувственост, предполага тъмен декор, където всичко се усеща, долавя, предчувства, жадува, мечтае, бленува…През този сумрачен звук всичко изглежда не такова, каквото е – иреално, призрачно. И затова поредицата от  Кейдж, Кръмб, Телониъс Монк, Джийн Прицкер, Шумахер със “Сън”, с “Малка полунощна музика”, с “Около полунощ”, с  “Голдебрг Блус вариации” , с Стив Райх с  “Електрически контрапункт” и още минимал от Шумахер с нирванната му пиеса за подготвено пиано “BRNFCK” (не успях да го попитам какво означава заглавието на пиесата) – автори, допълнително “опаковани” от вариациите на Бах, бе поразителна с красивата логика на цялата тази музика. Самият Кай е забележителен пианист, с поетична фантазия, агресивно въображение, с богат клавирен речник, с безкраен звуков ресурс и дяволска енергия. Когато го попитах за кошмарите на нощта, той се усмихна загадъчно, но в неговата пиеса “Опиянение”, прошавват сенки, които могат да се тълкуват всякак.

Слушаш “Сигнум” и Шумахер и си мислиш за това, колко мисията на музиканта дори и днес, може да бъде знак за нещо много смислено и щастливо. Макар и свързано с пътувания, хора, ковид-ситуации и съчетание от страх и радост. Не ми е в ясн,о кога успяват в програмата си, наситена с всекидневни пътувания да вместят поддържането на съвършения си инструментализъм, да откриват нови възможности в звукоизвличането, но знам, че очаквам вече новите им идеи. Сигурна съм, че ще са също толкова заредени със смисъл и чувственост, както “Нощта”, която подариха на 60-ия фестивал “Мартенски музикални дни”.