Който чете тези текстове да не се учудва, че през септември и октомври те рефлектират върху фестивала “Мартенски музикални дни”. Просто в поредната извънредност на месеците, в които живеем, фестивалът започна през септември (17) и завърши през октомври (3). Никой не може отсега да предвиди, дали през март идната година, готовото вече 61-во издание на ММД ще може да се реализира. Току що завърши 60-то. А текстовете ми за него ще се прострат и през октомври. Мисля, че всяко време да се говори и пише, да се мисли за този фестивал, който, отново ще кажа, с достойнство удържа целостта на своя формат, изискванията на своята естетика и равнището на своите изпълнители, е подходящо. Дори задължително! Продължавам звуковите спомени със “сърце и мозък в музиката” (Шьонберг).
В последните години ръководството на фестивала често беше упреквано, че камерните концерти преобладават, че звукът на симфоничния оркестър се чува по-рядко, не така, както е било в “блажените социалистически времена”. Въпросът с проблемите във финансирането някак не се взимаше предвид. Но и след началото на пазарното ни битие симфонични концерти не са липсвали в програмите на фестивала – и не само от България. На мен лично не ми е бил недостатъчен симфоничният звук, защото, няма да крия, силно съм заинтересована от всичко, което може да ми предложи една камерна формация – репертоар, звук, култура, традиция, вид инструментализъм, винаги подчинен на специален, отбран идиом. Също отдаване на специфичната особеност на този жанр, което Адорно формулира простичко – да прибавиш изцяло своята партия, своята лична изява към общия изказ, което ще изрази, ще реализира пълноценно същността му. Необятна е тази сфера и концертите, които програмата на фестивала предложи, го доказаха за пореден път с разнообразие на идеи за музика от различни епохи, с демонстрацията на различни естетики, най-накрая – с постоянната музикантска воля за смислено общуване със седящия в залата.
Квартет “Фрош” отдавна се наложи с постоянните си търсения в областта на съвременната и на най-новата музика. От две години съставът е изцяло дамски – към Негина Стоянова, Петя Димитрова и Мария Вълчанова се присъедини и виолончелистката Теодора Атанасова. Това е един от съставите в България, който импулсира създаването на нови творби – достатъчно е да си припомним постоянното сътрудничество на квартета с композитора Васил Казанджиев. През годините те представиха за първи път на българската публика музика от Джордж Кръмб, от Стив Райх, Тери Райли, от Освалдо Голихов, от Георги Арнаудов, Петър Керкелов, Божидар Спасов… Утвърдиха се като музиканти, които често застават пред олтара на ново творение в сакралния ритуал на първия прочит. На концерта им (24.09) дамите от “Фрош” не изневериха на себе си и представиха на публиката Четвъртия струнен квартет на Александер фон Цемлински. За първи път тази композиция бе изпълнена в София във версия за струнен оркестър от Еnsemble on Line на Симеон Пиронков-син (доколкото си спомням негова беше и транскрипцията за струнен оркестър). Сюитно замисленият Четвърти квартет, посветен на Албан Берг и кореспондиращ с неговата Лирична сюита напомня и за други личности от съвремието на Цемлински – например с темата от “Просветлена нощ” на Шьонберг в първата част Прелюдиум. Експресивна лирика, която обхваща различни сфери на емоционално излъчване, сложна полифонична игра, комплицирана агогика крие фактурата на творбата, в която квартет “Фрош” вложи целия си опит в прочита, чиято емоционална кулминация, според мен, бе бавната трета част – великолепно изтеглени линии, темброво фокусиране около сенчести цветове, плътност и прозирност в изграждането на фразите и стаен, поради това силно въздействащ, разгърнат меланхолен пласт.
След скорошния си ансамблов опит с пианиста Евгени Божанов, сега “Фрош” експериментира с Емануил Иванов, който преди две години спечели конкурса “Бузони”. В клавирния квинтет на Роберт Шуман изненади в прочита нямаше – той беше очаквано експлозивен, с всички “атрибути на традицията” в интерпретацията, с постигната ансамблова стройност. В тази, предпочитана с двойствения си характер, музикална творба (прочутата опозиция Флорестан-Евзебий) се предполага перманентно разкъсване, разчленяване на тъканта и събирането й в следващия образ. Музикалният текст на квинтета е като пропаст, в която е приятно да се губиш. Изискват се малко по-радикални жестове в инструменталното фразиране, в динамичните нараствания, в контрастните сегменти. Квинтетът бе нова територия за пианиста, в която той разумно влезе в дискурса на квартета, за който творбата е репертоарна. Един сполучлив, успешен концерт за “Фрош” при цялата проблематичност на концертната практика в страната, която рефлектира и върху редовните изяви на квартета.
А ансамбълът “Софийски солисти” под палката на титуляра си Пламен Джуров (28.09) започнаха концерта си с недвусмисленото послание на много известната в репертоара им сюита “Дон Кихот” на Телеман. Превърнаха я в многозначителен звуков спектакъл, в който иронията на образността пренасочи традиционната сюитна семантика. В игровия тонов разказ на състава Джуров предложи деликатна игра с темпата, като изгради драматургията внимателно с чувствителност към възможностите, към предложенията на агогиката. В прочита на този тип програмни очевидности са много важни културата и вкуса, които определят мярката в подчертаването им – и в сериозния, и в пародийния контекст. Тъкмо тези фактори определят естетиката на Пламен Джуров като диригент и предопределят контрола върху ансамбловата емисия по отношение на дисциплината на фразата, оцветяването й чрез щриха и възможните звукови флексии, съобразени с изискванията на стила. Комбинацията на “Дон Кихот”- сюитата с Концерта за пиано и струнен оркестър, оп. 136 от Алфред Шнитке бе повече от сполучлива – и поради продължението на преобладаващата роля на образността, която тук, в тази страхотна творба й придава недвусмислен програмен характер. Но в тази музика маската е друга – онази, обратната, разкривената, наблюдаваща света около себе си, коментирайки го със сардонична интонация, която ирационализира излъчващата се звукова действителност. И тук с удоволствие написвам името на руския пианист Сергей Редкин, за когото тази музика е като втора природа. Невероятен Шниткеанец! Свиренето му предизвиква конвулсии – така “разнася” музиката на Шнитке. Самият композитор винаги е твърдял, че е абсолютно убеден, че музиката оказва физическо въздействие. Интересно, че в беседите си с непрежалимия Александър Ивашкин той дава за пример прочутия квартет на Луиджи Ноно Fragmente-Stille, An Diotima – а той е почти беззвучен. Концертът за пиано е абсолютният антипод на квартета на Ноно. Той е натоварен с нагнетен от сила и биеща натрапчивост звук, който има еднозначен смисъл. Тук клавирната игра е екстремна, а струнните “обговарят”, “коментират” този екстрем и сякаш удържат възможните разпади, които не само изобразява, но сякаш предизвиква. Концертът съдържа в себе си и известна театралност, която се констатира, ако човек може да напусне за момент ужаса, който му се съобщава от сцената. Много силно творение, изнесено от Пламен Джуров, “Солистите” и Редкин с въздействие, което на моменти блокираше съзнанието. Изниква въпросът, дали са толкова контрастни композициите на Телеман и Шнитке или просто представят две възможности за спрягане на един и същи сюжет, а контрастът е по-скоро външен белег. Пламен Джуров работи много върху философията на своите концертни програми. А и той говори за донкихотовското начало на пресконференцията, която даде в Русе. Ще повторя, че за тази творба пианистът Сергей Редкин сякаш е роден. Към финала той смени изцяло звуковата бленда – тогава някак изгря символът Дон Кихот – в изпълнен с бистрота и невинност звук, готов да загине, от смазващото не/известно, което идва…готов да потъне в тишината, да се сложи край. Но на какво? На злото, на страданието, на живота, който ги заключва в себе си, заедно с още други, понякога по-поносими възможности? И потъва, спира, замира…умира. Тишината го поглъща – великолепен финал от ансамбъла и солиста, в който тишината се материализира в болезнен отзвук.
Далеч от нея е интимната тишинност на “Приспивна” на Теодор Петков, посветена на Милчо Левиев. Впрочем неговото джаз-трио бе съществено откритие за мен. Не познавах нито един от музикантите, което означава, че не ги бях слушала. А те са Теодор Петков – пиано, Васил Хаджигрудев – контрабас и Борислав Петров – ударни. Събрани от обща джаз-естетика, която те позиционират извън авангарда, но в 50-те години, тримата са музиканти с вкус, култура, магнетичен инструментализъм и страхотна темброва инвенция. Представиха на фестивала своя албум Bake a Bisquit – като обясниха, че изразът е жаргонен и означава “Да издадеш албум”. Теодор Петков е русенец, учи първо в училището по изкуствата в родния си град, после – при Юлия Ценова в Музикалната академия, не пропуска майсторските класове на Милчо Левиев, на когото по-късно става асистент. Всъщност там среща останалите от триото, които са образовани за джаз музиканти в Холандия. И тримата са и преподаватели, и изследователи. Теодор Петков е композиторът (може би засега) на триото. Всички парчета в онлайн-албума са негови, с изключение на две. И тримата познават инструментите си “до дъно”, обичат да си играят с тях и да заиграват публиката със себе си. Но в никакъв случай не са днешни шоумени. Не! Правят го с музика и звук. И са майстори! При това в повечето пиеси привлича най-вече бавната, но интензивна мисъл, която те държи в състояние на напрегнато слушане с добре формулирани теми, с великолепни хармонични изненади, с подвижна агогика, с импровизации, в които доминира широк тембров спектър във всеки от инструментите. И всичко е сравнително тихо, интимно, камерно, красиво, споделено. Всичко, което изповядват сякаш се съдържаше в невероятната Приспивна песен, написана в памет на Милчо Левиев – балада-изповед, започва в пианото с вплетени нишки от клавирния подход на Милчо, но само нишки… И кратки дъхове, преди да разгърне широкия звук за да стигне до цитата от Гершуин и да припомни отново някои Милчови “хватки”. Добавянето на цветния перкусионист Борислав Петров става така органично, толкова неусетно и така красиво! Заедно с меките пицикати на контрабаса към изложението на Петков. Припомниха ми естетиката на спокойната изповедност от два джаз-концерта от този век – единият с Левиев, Еко и Стунджи а другия – с джаз-размишления върху музика от Ерик Сати с Милен Кукошаров и същият този Веселин Веселинов-Еко. Така ненатрапчиво, но абсолютно завладяващо и културно джаз-присъствие. Именно във връзка с концерт на Милчо бях използвала с благодарност думата “кроноп” на Хулио Кортасар, която той ми подари в текста си Луис, великият кроноп. Който е бил в този сюжет знае, че кроноп е дума, родена от Кортасар и нейното значение още се обсъжда. Но, според мен, не бива да се обсъжда дали Петков, Хаджигрудев и Петров не носят нещо кронопско в себе си. Носят го.