Фестивалът държи престижа си и чрез репертоарни рядкости, рискови по отношение на меломанския вкус, и чрез подбрани елитни български изпълнители, които прокарват понякога очаквани, понякога провокативни естетически линии. Виви Василева (1994) е българка, родена в Германия, орисана да израсне в музикантско семейство. Нейният личен бунт спрямо семейната традиция е да се очарова от и да се предаде на перкусионните инструменти, не на цигулката, каквото е било очакването на близките й. За все още младежката си възраст тя има изключително впечатляваща биография – успехът върви с нея. Защото Василева е силно впечатляваща перкусионистка и докато реализира своите зашеметяващи каскади по всички видове инструменти на сцената излъчва радостта на дете, което опитва всички възможни вкусове сладолед. Тя лети от инструмент на инструмент, често движенита й изглеждат жречески, заклинателни, съдбовни… И това, в конкретния случай напълно резонира на претенциите на Концерта за ударни, който изпълни заедно със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и диригента Марк Кадин. (23. 03)”Оракул” е неговото название, авторът е Ориол Крушен (1976). Крушен (близък и знаещ човек от Барселона ми даде знак, че по-често изписваното у нас негово име като Кружент е неправилно) е каталунец, пише много и е получил редица награди. Много активен човек – диригент, режисьор, продуцент, инструменталист. Но пиесата му наистина е преди всичко една огромна претенция, която работи с понятия от тантрическия индуизъм – всяка от седемте части на творбата е чакра, а оракулът, който “приканва питащия слушател да отвори собствените си чакри една по една чрез активно и съзнателно слушане” (О. Крушен) е “вграден” в многосъставните звуци на необятното количество ударни (сякаш христоматия), които изнасят ефекта на цялата композиция. Особено когато са в ръцете на инструменталист с качествата на Василева (не случайно концертът й е посветен, което гарантира 90 процента от успеха му). Но си мисля, че в по-голямата му част оркестърът бе направо излишен, още повече, че това, което се чуваше от него не беше нищо повече от блед резонанс на много яркия, особено в актьорската нструментална изява на Василева, перкусионен пласт на концерта. И след тавтологичния оркестър на Крушен чухме приятната музика към балета Fancy Free на Ленард Бърнстейн, която в оркестровия си вид, без танца, губи, поради няколкото твърде повтарящи се също теми, с познати елементи в оркестровия език. Без хореография и балетисти музиката в първата музикално-сценична композиция на Бърнстейн е доста белязана от приложност. И не блести с много идеи, ето защо считам, че изборът й не се оказа най-представителен за радиооркестъра и неговия диригент.
За сметка на това програмата на Струнен квартет “Фрош” (28.03) насити пространството на зала “Европа” в Доходното здание с добре композирана, смислена програма. Този състав продължава с рядка упоритост да поддържа репертоар, да се взира в ансамбловото си ниво, да работи върху изпипването на звуковата специфика, която го характеризира и отличава от останалите български квартетни формации. Продължавам да мечтая, да се надявам някоя българска институция да прояви широк възглед, интерес и култура и да предложи покрив и подкрепа на Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова, за да могат да се отдадат само на мечтания тип музициране. В нашата музикална история Българското национално радио бе институтът, който имаше квартет десетилетия наред – това бяха квартет “Аврамов, ако не ме лъже паметта квартет “Димов” също по едно време беше под шапката на радиото, както квартет “Тилев”, по-късно и квартет “Вълчев”. Въпросът с парите, според мен, в никакъв случай не е невъзможен – невъзможно е обаче в днешно време на ръководител на БНР да му хрумне да направи подобна крачка. Или който и да е друг ръководител. Защо ли? Ами въпросът пак опира до средата у нас, която по отношение на класическите, на “непопулярните” жанрове, “неспособни” да допринесат за масовата слава на съответния благодетел, е много рехава, много шуплива, направо пред разпад… Като културния багаж на всички, от които случването на подобен факт зависи.
Концертът на “Фрош” започна с Деветия струнен квартет на Васил Казанджиев. От четвъртия си квартет той им посвещава всяка своя следваща композиция в жанра. Така ансамбълът прибави още една премиера към репертоарната листа на фестивала. Впечатляващите моменти в прочита му на съвременната музикална фактура е категорично. Дамите от квартета пристъпват към формата с въображение и логика. Приковават вниманието със способността си да я отстояват през звука и тембъра, което за музиката на Казанджиев е особено съществено, необходимо. Свирят квартета за трети или четвърти път. Имах възможност в известна степен да проследя развитието на прочита им, навлизането им в тази нелека материя. Излъчват много по-сериозна увереност, разказът им е станал по-експресивен, но и по-целенасочен – с плътните унисони, с промълвените мелодични отсечки, с изваяното елегично настроение, с прецизността на щриха, с подчертания контраст между финия, отлагащ се във времето звук и неговото изкусно манипулиране в сложното му разпределение във вертикала с различна сила, скорост, характер. Както и с впечатляващо търпение на дългата фраза, “нарязана” от кратки сонорни, типично Казанджиеви блиц-модели, в които задъхано се надпреварват глисанди и пицикати, мигновени реплики, нанесени върху темброво артикулирано тремолиране. Изпълниха квартета на един дъх – направо блестящо! След тази звукова ексцесивност предложиха съвсем различния свят на Втория струнен квартет от Шимановски – също рядко изпълнявана композиция. Какви могат да бъдат цветовете на меланхолията – сякаш в тази посока се разгърна прочитът им. Много убедително инструментално присъствие, консистентен звук, перфектен ансамбъл, изискан вкус в силно експресивните сегменти, в които са заложени изкушения за постигане на ефектно за публиката акцентиране. И още – прецизно разпределение на звука в различните динамики и впечатляващ рефлекс на съотношение в ансамбъла – действително впечатляващо! Завършиха концерта си с Третия струнен квартет на Шуман (наложи ми се да го чуя на запис) – прекрасно бе прошепнато седемтактовото въведение в началото на квартета, което продължи с пленителна спонтанност и много прозорливо отношение към тематичния ресурс в тази младежка композиция на Шуман – показаха цялата невинна красота на музиката му, с премерена, и затова въздействаща емоция. Втората част прозвуча като задъхана изповед, използваха вариационната й структура, за да разгърнат още от богатия тематичен заряд на частта. И да покажат латентната чувственост на музиката. Развиха я още в третата лирическа част – емоционално, но и задълбочено, отново лишена от излишества, с един по-скоро кадифен тембър, който много допринесе за изповедното й внушение. Финалът прозвуча с драматична енергия в изрядно издържания, напрегнат ритмус – далеч от клишето за радостно оживление, което се предписва на тази музика. По-скоро бе неудържимо бушуване, чиято вътрешна енерегия постепенно се изчерпва. Няколко дни преди “Фрош” квартет “Ебен” изпълни същия квартет – поради смяна на програмата си. Така че имах възможност да направя сравнение на равнището на двата прочита – ще кажа само, че българският квартет стои достойно до французите със своя смислов и емоционален подход към творбата.
Към извънредните фестивални събития задължително добавям и гостуването на Пловдивската опера със спектакъл и концерт. Наистина извънредно събитие и само ръководствата на операта и на фестивала знаят какво им струва това. Но благодарение на тях автентичната постановка на “Чичовци” от Лазар Николов – дело преди всичко на музикалния ръководител Драгомир Йосифов, на диригента Павел Балев, и на режисьорката Елена Стоянова, бе показана и на фестивалната публика в Русе (31.03), година след премиерата си в Пловдив. Спектакълът не е игран много често след това, но, както се оказа, тази творба стои трайно в главите на певците и на оркестъра на операта, които бяха невероятно вдъхновени, артистични и концентрирани под палката на Балев. Сякаш изминалата година е допринесла за още по-ефективното избистряне на прочита на всеки от тях, както и усещането на музикантите от оркестъра за великолепието на музикалната лексика и на тембровия език и на специфичния хумор на композитора. Както и за още по-осезаемото сгъстяване, уплътняване на драматургията, за освобождаването на актьорската игра и, най-вече, на вокалните партии, които, чуваше се, доставяха върховно удоволствие на певците-артисти. Мисля си (човек все иска повече), че едно табло за прочит на текста по време на спектакъла не би било излишно – защото текстът не се чуваше навсякъде равномерно, което е естествено за динамиката, темпоритъма и звукоизлъчването на един оперен спектакъл. А този е толкова добър, че би трябвало да се дадат още малко средства за това. И още подкрепа, за да обиколи фестивали и български оперни театри. Колосалният труд на оперната трупа – солисти, хор и оркестър по това заглавие, настоява да се възнагради с повече гастроли, повече спектакли.
Матинето на Пловдивския оркестър под палката на главния му диригент Диан Чобанов на следващия ден (1.04) също събра много публика – с Петнайсетия клавирен концерт на Моцарт, в който солира 15-годишният Ивайло Василев и Четвъртата симфония на Малер в камерната версия на Клаус Симон със солистка Вера Гиргинова. Съвсем младият Василев концертира отдавна. Преди четири години той свири с радиооркестъра и Георги Патриков отново Моцарт – 12-ия клавирен концерт. Обявяваха го за дете-чудо, което не мисля, че е много разумно по отношение на самия Ивайло. И мисля, че не е. Дано да не е повярвал. Все пак дете-чудо е бил Моцарт. Ивайло е много талантлив и очевидно работлив млад инструменталист, който се чувства дорбе на сцена. (Прекалено подробната му биография в програмата за концерта ми съобщава за 30 награди от конкурси, чиито имена не можах да запомня. Аз познавам няколко клавирни конкурса в света. Очевидно съм изостанала.) Бърз е в пръстите, гамовидните пасажи не му причиняват проблеми, артикулира правилно темпо, динамика, ритъм, контрасти, смени в характера на движението. И това, струва ми се е точната дума – правилно. Мисля че тепърва му предстои красивото предизвикателство на различното чуване на музикалния текст, на това, което крие и което му предстои да разгърне. Тогава бавната част би била много по-заредена с емоция. Каквато чух в рондото заедно с щастливите му открития в звука на много места, чух и начина, по който се заслушваше в оркестъра и респондираше остроумно, елегантно с щрихово съответствие. Бисът му, до минорния етюд, оп. 25 от Шопен затвърди впечатлението за техническите му възможности, една сериозна предпоставка за постигане на интересния прочит.
Миналата година, в София пловдивчани прдставиха същата камерна версия на Четвъртата симфония от Малер, пак с Диан Чобанов и Вера Гиргинова. Когато срещаш търсещи музиканти повторното слушане винаги носи нещо ново, различно, приканва те да партнираш слухово. Тук новото бе още по-сериозната спятост на оркестъра, станах свидетел на един вид контролирано съгласие за Малеровия звук в този шедьовър. И колкото и парадоксално да звучи – именно този тип сътрудничество между диригент и оркестър сякаш прогласи едно по-еманципирано музициране и от групите, и от солистите. И по-самостойно влизане в концепцията Малер, която Диан Чобанов изгради съвсем последователно и убедително – а във финалната, четвърта част като че преподреди оркестъра в услуга на Гиргинова, което тя използва за по-финото, омекотено, извисено пресъздаване на текста.
Паметен бе концертът (29.03) на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”, които гастролираха в Русе със своя доскорошен ръководител и ментор Пламен Джуров, който след 36-годишна съвместна работа се раздели с ансамбъла в края на миналата година. И както често е бивало през годините на съвместната им работа солисти им бяха Минчо Минчев и Николай Минчев. Към това напомняне за стандартите на състава и неговите солисти се добави и още един специален повод – наградите на много известния български лютиер Владимир Тилев на конкурса на Violin Society of America, който се състоя през ноември, миналата година в Южна Калифорния. На този най-авторитетен форум за лютиери Тилев спечели сребърен медал за виола и бронзов медал за цигулка – и двете награди са в категория “звук” (категориите са две – изработка и звук), което увеличава значително стойността на признанието. И така, двамата солисти свириха на майсторските инструменти на Тилев. Беше преживяване да се чуят в Баховия Концерт за две цигулки и струнен оркестър – едната сякаш с малко по-светъл, по-слънчев тембър от другата, но и двете с много качествен, ярък звук, мигновено достигащ до всяка точка на залата. (Разбира се,тук не трябва да се забравя и кои свиреха на тези инструменти – не случайно Тилев ги е поверил именно на тях.) Първата част на концерта продължи по-различно. След Бах солистите останаха сами на сцената, за да запознаят публиката с много рядко изпълнявана у нас творба от Моцарт – първия от двата дуета за цигулка и виола. Бяха го подготвили специално не само за гастрола си в Русе, но и за да покажат пълноценно качествените инструменти на много талантливия български лютиер. Минчо Минчев бе предпочел виолата, която бе овладял по неговия фантастичен начин и нито за миг не се почувства сложността на прехода между цигулката и доста по-голямата от нея виола. Въпреки сериозната проблематика в Моцартовия текст, в който имаше всичко, което би могъл да иска един инструменталист за да покаже какво може. Показаха го, баща и син Минчеви и естествено публиката поиска да свирят още. Така чухме още Пасакалияята на Хендел-Халворсен за цигулка и виола, както и една остроумна преработка за същия тип дуо на инвенция от Бах. Красноречиво е изкуството на Минчо Минчев и Николай Минчев – някак си произвежда естетически стандарти така, сякаш от само себе си, с лекота, присъща само на избрани в тази непосилно трудна професия. Продължението на концерта бе отредено за “Солистите” и диригента Пламен Джуров, които силно напомниха за себе си като общност чрез “Мимолетности”-те на Прокофиев в транскрипцията на Рудолф Баршай и Симпъл симфони от Бритън. Изряден ансамбъл, инструментално прецизен, но и емоционално наситен, тембриран звук, стилистична изчистеност, проникновеност – имаше нещо особено в тази среща между ансамбъла и неговия доскорошен ръководител, като мъжка блгодарност. Спечелихме ние, слушателите.
Тази година Русенската филхармония не само откри, но и закри фестивала (2.04). Качествата и възможностите на един оркестър обикновено се разкриват с диригент, който умее да го “пипне”, да го раздвижи, да заинтригува музикантите в него с предимствата на прочита си, да реализира ефективно намеренията си по отношение на музиката. Все важни неща от диригентския занаят, които, за съжаление, рядко констатирам в т. нар. съвременно поколение диригенти. Вместо това се сблъсквам със суета, гарнирана с реклама, съчетана често с претенции, зле прикриващи липсата на много умения. Не такъв, обаче е случаят с диригента Юрий Илинов, който застана на пулта на последния фестивален концерт. Той заяви много сериозните си музикантски и професионални качества още преди 6 години, когато беше асистент-диригент на Найден Тодоров за постановката на операта “Кавалерът на розата”. Илинов е руснак, ученик е на Едуард Серов, напуснал е преди години Русия, сега е диригент в театър Алтенбург в Гера – Германия. Първата част на програмата му гравитира около прочутия 24-и каприз на Паганини като основа за вариации в две много известни композиции за пиано и оркестър – Вариациите на Лютославски и Рапсодията на Сергей Рахманинов. Допускам, че в това решение участие има и солистът на концерта Людмил Ангелов, който обича да прави паралели, да търси аналогии, да предизвиква публиката с по-комплицирани репертоарни решения. И сега не направи изключение, като за пореден път демонстрира изключителен потенциал като инструменталист и като интерпретатор. И двете творби са достатъчно проблемни с привидно монотематичния си характер. И са твърде различни по структура, характер на развитието и клавирна специфика. Лютославски, който е бил забележителен пианист използва в 12-те блиц-вариации широк спектър от идеи в третирането на соловия инструмент, както и в диалога му с оркестъра. Езикът му е контроверсивен спрямо характера на темата, придава й съвсем различен характер – леко гротесков със забележително остроумни идеи в мелоса, в тоналната схема (политоналност, целотонна гама), в хармонията, в темпоритъма и в чисто клавирните похвати, които гъмжат от малки, но съществени открития и предизвикателства за щриховите възможности на солиста. Всяка от 12-те вариации е импулсивен израз на волна, безгранична творческа инвенция и това Людмил Ангелов го “изработи” фантастично. Изгради партията си, заедно с екзактния и същевременно гъвкав и много рефлективен оркестър ефектно, устремно до зашеметяващите акордови трилери и врящата токатна ударност, която изплющя като камшик към края (Ancora piu mosso). Контрастната рапсодия на Рахманинов – 24 вариации е творба на драматичния изказ, композиран в дълги линии, иносказателно, но и с ясни символични знаци. Тази творба на късния Рахманинов е като антипод на кипящия характер на вариациите на поляка, комуто тепърва предстоят още много сериознитворчески открития. Тук прочитът, великолепно съгласуван между диригент и солист, предпочете особената съкровеност, изповедност на изложението, като добавяне на още смисъл към съдбовността, “изречена” в символичната поява на секвенцията Dies Irae. И органично сливане между романтичния порив и философския наратив.
Изпълнението на Седма симфония на Прокофиев някак дообрисува образа на Илинов като съ-трудещ се заедно с оркестъра – да извади, да покаже същността на шедьовъра без да цели да смае с по-атрактивен, по-необичаен личен прочит. И в същото време го постига – някак скромно, отдадено разгръща музикалната лексика, движи я, където поиска, но винаги с огромен респект пред музиката на руския класик, която очевидно не само обича, но и разбира. Самата симфонияя е прокламирана като жизнерадостна, ведра, насочена към “младостта на духа”. С малки, но важни движения в артикулирането на тематичния материал и разработването му Илинов някак “премести” или по-точно разкри вътрешната потребност на нотния текст да ни каже още нещо, да съобщи за съществуването на една различна чувствителност – и тогава темите обръщат своя семантичен заряд. Разказват за други по-дълбоки чувства, които напускат своята латентност и се разкриват – рядко въздействащи поради спокойната, но някак болезнена констатация на изживяното. Натам ме насочи прочитът на Илинов. Важен музикант и много добър диригент е младият все още Илинов. Разбира музикалното слово, разбира още как да го изкове и да го предаде на публиката. Валсът във втората част нямаше нищо общо със салонния блясък на танца, много повече бе ориентиран към едно двусмислие, в което стремителната скерцозност някак “се удря” в железно звучащия ритъм, който надмогва своята танцова характерност. Прокофиев играе с жанра – не толкова драстично, колкото Равел, но достатъчно ясно, когато има диригент като Илинов, който да “бутне” определени сегменти в дадена посока и динамика. И да фокусира вниманието на слуха към един по-комплициран разказ. Не съзерцание чух в третата част, а напрегнато, изстрадано мислене, което формулира нерадостни обобщения. Илинов не забравя, че Прокофиев завършва симфонията година преди смъртта си. Едва 61-годишният, твърде болен композитор, понесъл прекалено много удари пише своята прощална творба в жанра с достатъчно ясни послания, предназначени за умния интерпретатор. Защото съм била свидетел на много жизнерадостни подходи към творбата. Всъщност Илинов е първият толкова млад диригент, който съм слушала, проумял цялата сложност на симфонията и чийто прочит бе насочен изцяло навътре, без да се изкушава единствено от “прелестните” оркестрови идеи на Прокофиев. Финалът сякаш сваля маските – в тоналност ре бемол мажор движението е типично прокофиевско, а в него се прокрадват ярки гротескови модели. Играта загрубява. Илинов активира агресията на движението за да артикулира съвсем ясно контраста на следващата фаза. Използва ефективно и тембрите, които Прокофиев избира, за да завърши идеята на прочита си. Движението става все по-неудържимо, трудно за овладяване, опасно – като снежна топка, превърнала се в лавина. Тук трябва да добавя, че за да изгради тази своя, много въздействаща, интерпретация Илинов бе структурирал великолепно и оркестъра, който показа своята гъвкавост – по отношение на звуковата транспарентност, на агогиката, на динамиката. Показа и култура на звукоизвличане и, най-важното – отговаряше с удоволствие на диригента, който излъчваше от пулта единствено желание да се подчини на музиката. Великолепно пресъздадоха прехода към контрастния дял moderato marcato със солото на фагота, което подготви влизането в този съществен драматургичен сегмент. Още нещо: Илинов страхотно експлоатира различните регистри на оркестъра, предписани от композитора за подчертаване на визията си относно драматизма в симфонията. Връщането към началото вече звучеше различно, усмивката се бе превърнала в гримаса. Всичко бе някак неовладяемо, рисково. Финалът (Tranquillo) бе великолепен с тихото, болезнено прозвучаване на кратичката тема в глокеншпил, ксилофон, заедно с пиано – като припомняне на несбъдната мечта. Когато симфонията свърши публиката леко задържа аплауза, очевидно всички бяха влезли в разказа на Илинов и русенските музиканти. Фестивалът получи своя достоен завършек с този концерт.
Колкото и наситена да беше програмата им, “Мартенските музиални дни” отлетяха. Фестивалът прибави още едно издание към невероятната си история. И вече подготвя следващото.