На 7 април гледах и слушах “Кастор. Портрети на неизвестното” – една антиутопия за бъдещето на човека след 200 години. Създадена е от Явор Гърдев, като автор на текста и режисьор и Петър Дундаков, като автор на идеята (по думи на Гърдев) и композитор. Сценограф в този музикално-драматичен и виузален пърформанс (както са го дефинирали авторите му) е Венелин Шурелов. С един актьор, който, когато се казва Иван Бърнев, е достатъчен да оцвети наратива, да осмисли драматургията, да впримчи публичното съзнание, да проведе своя текст в интонационна синергия с музикалното слово, което е точно толкова организиращо и създаващо перспектива на акцията в този пърформанс, колкото и литературното. Що се отнася до шестващата навсякъде днес “дилема”- забавно ли е, веднага съобщавам “Не е забавно”. Да сте чели добра фантастична литература, която да предлага розови перспективи за бъдещето на човечеството, на планетата? Аз не съм. В случая историята, която се развива на планетата Проксима Кентавър Б с един единствен жител на нея – Кастор Пек, продължава тази традиция. Тя води началото си от реална информация от 2016 г. и се развива според футуристичната логика на своя автор. Явор Гърдев разказва, че разрешаването на проблема за живота на пътуващите до планетата става чрез клониране на първия Кастор, който е предложил да участва в проекта “Пътуване до Проксима”. Всъщност това открива поредният (седми или осми) Кастор, след като получава предупреждение от самия себе си, ситуиран в бъдещето, че ще умре на следващия ден, ако не спази указанията, които ще получи. Оттук нататък главният герой проучва двувековната история на приключението, наречено експедиция Проксима Кентавър Б. И открива неприятни факти. Историята е доста зловеща (все още) от днешна гледна точка, но най-зловещото в нея е, че почива на логиката на научен експеримент, който завършва със самоубийства на клонираните, винаги на 50-ия им рожден ден. Наративът е лаконичен, без излишъци, по-скоро информативен. Някои изречения, ообено в прочита на Бърнев, звучат като изстрели – прицелени, сгъстени, зашеметяващи. Убийствени. Към този текст или, по-точно, заедно с този текст, но не синхронно върви и музиката, поверена на пиано, глас и ударни, съответно на Маргарита Илиева, Пламена Гиргинова и Божана Юрганджиева. Музиката е равностоен драматургичен компонент в пърформанса – някъде инициира експресията, често е катализатор на възможностите на словесния текст. Инструменталното трио “работи” с репетативни формули – в ударните и пианото, с контрапунктиращи ги в структурата и характера теми, поверени предимно на сопрановия глас. Музиката може да съществува абсолютно самостоятелно, независимо от литературата, с която е съзвучна в случая. И може би точно самостойният й характер я прави още по-действена и целенасочена спрямо словесния текст. Така добавя смисъл, чийто пластове фокусират по-силно вниманието, не допускат разсейване у приемащия. Звучи дори ексцесивно – особено към онази част от наратива, в която главният герой открива “механизма” на продължение на експеримента, част от който е и той. Финалът е катастрофичен – предимно през няколко ефектни формули в пианото – тук то се синхронизира с перкусията, която е много богата, щедра като в платно на Ксенакис (мощна и чувствителна Божана Юрганджиева), на фона на която маниерът на пеене на Пламена Гиргинова, леко отстранен, почти нон вибрато на места, създава смразяващ контраст. И натоварва контекстуално драматичното действие. От текста, който на места се чуваше (прочетох, че предимно Дундаков е авторът му) можах да доловя единствено изречението “Човечеството иска да бъде на земята завинаги…”. Но, струва ми се, че тематичният характер на музиката и вокалният маниер на Гиргинова правят посланието достатъчно ясно.
От изпълнителките в триото познавах единствено Маргарита Илиева, чието присъствие в една качествена съвременна композиция е факт, с който отдавна сме свикнали. И тук нейният саунд бе и организиращ, и гъвкав по отношение на ансамбъла. Маргарита е рядко чувствителен музикант с много специален слух по отношение на звуковата картина, в която участва и в която нейното участие винаги се откроява с таланта да не изпъква самоцелно, а да допринася за превръщането на ансамбловия звук в интересна и непрекъснато променяща се темброва амалгама. Тук това нейно качество се наложи в третирането на пианото и като клавишен, и като ударен инструмент – разбира се съобразено с тоновия характер на съответния епизод и с материала на останалите гласове в триото – най-вече ударните, които бяха богато използвани от Дундаков – чудесна провокация за инструменталния хъс на Божана Юрганджиева. Тя е специфична перкусионистка с много подходи към инструменталния апарат, който владее. И като сериозен музикант е изследвала динамичните граници на своите инструменти, на което се дължаха въздействащите тишинни и ефектните взривни вибрации в кулминационни моменти от наратива на главния герой.
В заключение на тази рефлексия-бреве бих искала да допълня личното си удовлетворение от факта, че композиторът Петър Дундаков, който много работи в областта на театралната и филмовата музика в случая е създал творба, която категорично се е еманципирала от възможността да звучи като приложна. Нейната субстанция гради драматургията, допълва литературно-театралния процес с внушение, богато на пластове, които излъчват и агресия, и примиреност, и някакъв отзвучаващ копнеж, но и хладно-констативна отдалеченост. Този подход психологизира, не, по-точно е да се каже, психографира точно прогнозната картина на едно, изглежда, неизбежно бъдеще.