Има някаква символика във факта, че първият актуален, днешен критически текст в личния ми блог е за концерта на струнния квартет “Фрош”. Харесвам този състав още от началото на концертната му дейност, която започна преди 13 години. Харесвам го, защото са посветени на работата си по онзи, старомодния начин, когато струнният квартет беше всъщност като семейство, което живее и работи в обозримо пространство. Напомнят ми отдадеността, с която навремето съвсем младите музиканти от квартет “Димов” поискаха, след завършване на Музикалната академия, да бъдат разпределени на едно място, за да не си нарушават ритъма на съвместно свирене. Постигнаха го, създадоха се като ансамбъл, който се помни не само тук. Впрочем България има солидна квартетна традиция, част от която е и педагогът на “Фрош” Николай Гагов, импулсирал и насърчил формацията да поеме жестоката орис на работата в квартет. Да, особен е този камерен състав, изисква непрестанен труд за постигане на баланс и сливане на четирите струнни инструмента, за постигане на специфичния, личен за ансамбъла звук-характеристика, който произвежда драматургичния смисъл на музика, чиято висша абстрактност определя специфичната философия на камерността като изкуство на съкровения, интимен диалог с избраните за него. Така го разбират и му се отдават и музикантите от “Фрош” от самото създаване на квартета досега.
Разбира се днес условията са различни, неблагоприятни и препитанието на хора, които “работят” камерна музика у нас е поставено под въпрос. Вече се счита за огромен лукс да се свири само в квартет. И никой не може да си го позволи без да се осигури с друга работа. Т.е. квартетното музициране стана нещо като тиранично хоби, което изисква всекидневно посвещение с обсебеност от идеята за този специфичен музикантски труд. И в този смисъл “Фрош” е не само сбор от музиканти с инструментални възможности и култура, но и изграден многогласен и разнотембров инструмент, който произвежда и предлага интересни идеи на прочита и ги отстоява безкомпромисно до най-малкия детайл. Изкуството им звучи сериозно премислено и изпипано, заедно с това предлага прозорлива стилистика, спонтанност, емоционална енергия, както и впечатляващи дисциплина и порядък в общия ансамблов изказ.
Неотдавна, на 17 юли, Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова срещнаха своя публика в дворното пространство на изложбения комплекс Квадрат 500. Естествено на всеки е ясно, че решението да се лишиш от благотворния за обема и качеството на звука акустичен воал е компромис. Изисква се особена решителност да се жертва нещо много важно – възможността за метаморфозиране на звука или, иначе казано, за неговото моделиране и преобразяване съобразно характера и стила на избраните в програмата творби. Към предвижданията ми за този вид компромис се прибавиха щедрите на децибели звуци на света извън “Квадрата” – и от протеста, който бе започнал, и от самолетите, които долитаха и излитаха, и от клаксоните на колите. Живеем във време, в което очакваме….всичко. Но в концентрацията и на сцената, и в импровизираната зала се наложи атмосферата на друг вид общуване, на вглъбяване в идеалното, далеч от грубия прагматизъм, от шума и тревогите на всекидневието. Атмосфера, благоприятна за кратко бягство. За възможност да не мислиш за друго, а да се вслушаш в изваяна фраза, в подходящ щрих, в темброви комбинации, в различни перипетии на композиторските разкази на Шостакович, Бетовен и Брамс.
Концертът започна с най-краткия квартет на Шостакович – Седмия, завършен през 1960 г и посветен на паметта на Нина Шостакович, която е майка на двете деца на композитора. Тя умира през 1954 г. от рак. Смъртта й причинява дълбока травма на композитора, въпреки че отношенията им не винаги са били безпроблемни. Многозначен е наративът в музиката на творбата; предоставя възможности за по-различна изява на въображението в инструменталното повествование. Не за първи път слушам този квартет в изпълнение на “Фрош”. И сега, въпреки неудобствата на неизолираното и неакустично дворно пространство, струва ми се, прочитът на състава ми се стори по-задълбочен, осветил сложната амалгама от хумор, болка, негодувание, сарказъм и…оголена носталгичност. Това бе “изиграно” отчетливо през матовия звук и сдържаната експресия на израза, съчетала хроникьорска безстрастност и задълбочен, сдържан квази коментаторски подем в изказа. Дамите от “Фрош” вече владеят изкусно изграждането на квартетен строй, който не само представя фактурата на произведението, но също така разкрива всеки път различни възможности в звуковия смисъл на нейната графика. Така бе и в много сложната Голяма фуга, оп 133 от Бетовен, чието начало увеличи звуковия си обем с външните шумове. Интересно, че кипящата звукова среда някак се вля в началото на Фугата, чиято енергия, оказа се, не може да бъде изтласкана от нищо. По-скоро тя би изтласкала всичко, ако поиска. Само по себе си посягането към тази фуга е риск, на който се подлагат и най-прочутите струнни квартети. Не случайно тя седи самотно в компанията от струнни квартети, извадена от първоначалното си място като финална част в квартета, оп. 130. Съпротивлява се тази звукова материя твърде много, направи го и с “Фрош”. Коварната сложност в подредбата на мелос, ритъм, полифонични линии, образуващи една особена същност на вертикала създадоха този път известни проблеми в прочита на квартета – най-отчетлив бе проблемът на хоризонталните линии, “насечени” от “пунктирания” мелос, но и от излишно поставените акценти в такта, които някак “измъчиха” линеарната логика на творбата. От друга страна епизодите Meno mosso e moderato и интерлюда (с малко повече лекота) уплътниха струкурата в нейната целеустременост към втората фуга, която бе преодоляна с вещина и в по-същностен баланс между изискванията на хоризонтала и хармоничната логика, който при нормална акустична среда би бил много по-цялостен, с по-релефна плътност. Както, впрочем, прозвуча прочитът на Втория струнен квартет от Брамс с изваяни легати, с чудесно съотношение между мащаба на структурата и всеки неин изпипан детайл, в извеждане конституцията на развитието естествено, ясно и артикулирано “изговорено”, с възбуждащи въображението на слуха темброви идеи. Сложната цялост на формата бе организирана и изведена съвсем логично, със звукова емпатия между инструментите в ансамбъла, които любовно разказваха за дълбинна страст и мрачна решителност, извайваха идилични епизоди, влизаха помежду си в завладяващ със спонтанността си диалог (цигулка и виола в интермецото на третата част), артикулираха с вкус и фина стилизация “унгарския” и “виенския” танцов характер на темите във финала.
За всички в импровизираното пространство концертът възвърна мита за чистата, недокосната необятност на един свят, в който музиката може да ги пренесе, дори само за единия час музика, въплътила камерните въжделения на квартет “Фрош”.