блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Контекстът “Челисимо”

September 9, 2021

“Челисимо” е бутиков фестивал. Той е насочен навътре, не навън, не наоколо. Модерната експертност тук може да намери място, но без да обслужва непременно суетата да се включиш в обществото на живите (и на мъртвите) експерти. Тя е по-скоро вид потребност, която може да се нарече и обсесия, без да се търси непременно онзи фатален фатумен елемент в понятието. Въпреки че и той не отсъства. Средностатистическият ум би могъл да помисли, че идеята за такъв “бутик” изглежда странно за все по-прагматичната, ориентирана към по-простите и обхващащи съответното количество потребители неща родна среда. Такава идея може да се роди само в главата на млад човек, който мечтае, желае това, с което се занимава да ангажира, да привлича по-активно определен тип аудитория. Да я импулсира да мисли в тази област, която е централна цел на неговия живот. Човекът в случая е виолончелистът Атанас Кръстев, който миналата година измисли и създаде този фестивал. Фестивал на един инструмент, предвиждащ срещи между известни виолончелисти и студенти отвсякъде, които получават възможност в един или няколко майсторски класа да научат повече за сложния занаят, който са се заели да усвояват. Срещите са съпроводени от концерти на учителите, които всяка вечер предлагат своя прочит на известни творби от человия репертоар. Подобен е замисълът на фестивала “Алегра” в Русе, но той включва по-широк инструментален спектър. Тук централен и единствен е гласът на виолончелото. И е изключително приятно да се включиш, макар и за малко, в общността на избралите този глас за свой начин на живот. Няма да е пресилено да допълня – за своя съдба. Те са от хората, които класикът Валери Петров нарече “хвърчащи”.

На 6 септември започна второто издание на “Челисимо”. Продължава до 10 септември. Вървя към Музикалната академия и си мисля, че много малко хора си дават сметка за това, какъв труд трябва да положи и през колко перипетии (предимно в осигуряването на финанси) трябва да мине организаторът на този фестивал. То си е чиста лудост, подобно занимание. Преглеждам програмата: тази година. За участие във фестивала – като концертиращи артисти и преподаватели са поканени виолончелистите Разван Сума (Румъния), Денис Северин (Швейцария), Александър Рам (Русия) и Драган Джорджевич (Сърбия) – все изтъкнати музиканти с кариера, със солиден солистичен, камерен и педагогически опит. Партнират им пианистите Татяна Корсунская, Виктория Василенко и Хориа Михаил. През деня са майсторските класове, а вечерта са концертните срещи. Очевидно фестивалът има сериозен резонанс сред студентите – още на първия концерт залата бе изпълнена до възможния предел. И не само с изкушени и отдадени на гласа на челото – дошли са и други любознателни студенти, дошли са също хора с различни професии, които не се отказват от възможността да влязат в обиталище, изпълнено, посветено на един само тембров сегмент от инструменталната литература. Концертните програми щедро предлагат тази възможност, задвижват паметта и в същото време, като при развита игра на на стъклени перли, предлагат през индивидуалните прочити различен тип осъзнаване на достойнствата, които тази материя влага в музикалното съзнание. Съвсем логично последната вечер е за участници в майсторските класове.

Концертът на 6 септември откри фестивала. Краткото слово на Атанас Кръстев беше свидетелство за смисъла да има подобен форум. Модерният инструментализъм, съвременният подход към функциите на звука и тембъра в изграждането на формата и в различния тип “пробуждане” на стила са твърде интересен праг между вчерашния и днешния ден в развитието на инструмента. Като насочва интереса на студента, на слушателя, че и на преподавателя в тази посока и като им дава възможност да се задълбочат в тази проблематика “Челисимо” създава необходимия контекст, благоприятен за различния тип естетика, внушена от инструменталиста (в случая челиста). Това беше демонстрирано по много интересен начин на самия солов концерт на Разван Сума и Атанас Кръстев. Сума откри вечерта с известната Сюита за соло виолончело от Гаспар Касадо. Той е изваян инструменталист, който предпочита обемния, напрегнат, плътен тон на виолончелото; излъчва го във всяко  инструментално движение във фактурата. Неговият прочит се наслаждава и се подчинява изцяло на инструменталните находки на композитора-виолончелист и ги поднася в тяхната самодостатъчност. Композицията е от двайсетте години на миналия век, в нея виртуозитетът, звуковото богатство, както и красивата импровизационна симулация, предложени от музикалния текст създават необходимия публичен ефект, постигнат изцяло и от Разван Сума.

След него Атанас Кръстев изсвири две по-късни композиции от миналия век – Соната за соло чело от Дьорд Лигети и Фантазия за соло чело от Петър Христосков. Творбата на Лигети е от унгарската младост на композитора и двете й части са създадени в период от 5 години (1948, 1953). Интересното е, че първата й част се е родила като кратка солова пиеса и е била инспирирана от емоционалното увлечение на Лигети по негова състудентка – виолончелистка. Тя никога не изсвирила написаното от него. Но самият Лигети има своето обяснение на на заглавието на частта “Диалог” – “Това наистина е диалог, разговор между двама – мъж и жена.” Не знам доколко Кръстев е бил повлиян от твърдението на Лигети, но явно му е било достатъчно да вникне в природата на музикалния текст, за да “заиграе” със звука с деликатна релефност, да го рафинира спрямо търсения образ, и да включи различни аргументи на музикалното време, използвайки за това пицикатното  разделяне на репликите в началото и дъховете между тях в продължението на диалога. Кръстев умее да допълва изискванията на текста със специфична звукова драматургия. Дори и в скоростната втора част, която разчита предимно на ефекта на движението и инструменталните “хватки”, с които е изпъстрено, изпълнителят отново налага изискванията на тембровия си слух и внася допълнително разнообразие чрез колорита и динамиката в общия план на развитие.

Не за първи път слушам Фантазията за соло виолончело от Петър Христосков в интерпретация на Атанас Кръстев. Споменът ми от предишно негово изпълнение на тази много ефектна, трудна и благодарна за инструменталното въображение на изпълнителя композиция е за имплозивния тип “експлоатация” на елементите във формата , подход, който влияе силно на впечатлението за музикалното движение във времето. И сега той обръща или по-скоро напряга агогиката по начин, който се отразява на импулсите и спадовете във формата, като създава нови. Същевременно използва контрастните на кантиленните сегменти виртуозни пасажи  за да очертае пробивна звукова сфера, която в драматургичен план сякаш изтласква света на лириката, воюва с него. За този тип разказ Кръстев има неограничен технически ресурс, който му позволява да развихря също неограничено собствената си фантазия по отношение на звуковата драматургия, която допълнително нанася, напластява върху музикалния текст.

Финалът на концерта бе ознаменуван от Сюитата за две виолончели на Давид Попер – музика, чиято основна функция сякаш е да настърви инструменталистите, да покажат всяка брънка на своя виртуозен капацитет и да накара публиката да затаи дъх пред опасната и ефектна еквилибристика, на която е свидетел. Нещо, което дуото Сума-Кръстев постигна абсолютно.

Накрая: “Челисимо” обединява музиканти с общи идеи, мечти, цели, желания и естетики. Създава специален, много съществен контекст за всеки, който търси своята възможност да намери съмишленици и партньори в личното си музикално бленуване. Дори и в днешния свят.