Емма Къркби е икона в бароковата музика. Среща се с вокалната полифония на Ренесанса още като ученичка, когато пее в Скола Канторум в Оксфорд. Тогава открива „историческите” инструменти, които са използвани от композиторите на Ренесанса и Барока, като лютня, харпсихорд, дървени духови и струнни инструменти, чиито звук предизвиква нейния естествен отговор. Като учител по музика и певец-аматьор, тя е поканена да пее професионално със специализирани в ранните епохи ансамбли. Следват дълготрайни партньорства с британски и чужди изпълнители, ансамбли и звукозаписни компании. Днес стилът й е известен в цял свят. Тя е удостоена с титлата „Дама на Британската империя” през 2007 г., а през 2011 получава Кралски медал за музика.
Емма Къркби гостува на българския фестивал „Изкуството на барока”. Бе дала предварително съгласие за нашия разговор. Срещнахме се в залата на БАН преди генералната репетиция за концерта й. Тя е красива, светла, лъчезарна, отзивчива, спонтанна и откровена.
– Госпожо Къркби, благодаря ви, че се съгласихте да разговаряме. Били сте вече в България…
– Два пъти. През 90-те години на миналия век. Доколкото си спомням, първия път бяхме в София, а после заминахме за Русе, където също концертирахме. А втория – само в Пловдив. Но бяхме все за кратко време. Спомням си, че в София на концерта ни дойдоха десетина души. Мисля, че се дължеше на недостатъчното разгласяване.
– Сигурно, защото аз не съм чула изобщо, че сте имали концерт в София, а да пропусна ваш концерт, ако съм знаела, е просто невъзможно. Имаше период, в който отсъствах три години от България и си мислех, че тогава сте идвали, но това беше в 80-те години.
– Знаете ли, не мога да си спомня точно. Възможно е да е било и в началото на 80-те. Защото сега виждам много промени в България. Но си спомням, че първия път беше през септември и тук имаше прекрасни домати и краставици. Втория път беше през март. И бяхме тъжни, че нямаше пресни домати. Ужасно, нали? (смее се). Тогава не бяхме и известни, но бяхме много ентусиазирани. Но в Русе имаше хора на концерта. Това си спомням.
– Вие сте се срещнали със старата музика още в училище. Бихте ли казали какво в музиката на Ренесанса ви привлече като дете – мелодиката, конструкцията, полифонията, логиката на развитие, типа емоционалност, може би нейната чистота, строгост?
– Обичам да споделям музика от миналото с други хора – певци или инструменталисти. И затова бях много щастлива в това училище. И, да, разбулването на музиката, например, на Уилям Бърд, за мен бе изключително преживяване. Вокалната полифония бе преживяване, търсех го и когато отидох в университетския хор. Много ми харесваше, не ме интересуваше дали пея соло или в хор. Привличаше ме и текстът на тези творби – тази интимност, която споделяш през текста. И после, тази музика е създадена за начина, по който човек говори, говориш на хората чрез нея. Може би затова никога не съм искала да пея големите оперни арии, създавани по-късно, защото ми се струваше, а и до днес е така, че е изкуствено да се разтегля словото. Разбира се, много хора харесват това – и като изпълнители, и като слушатели. Но аз съм щастлива точно в тази стилистика и съм още по-щастлива да работя с други, по-млади певци; и да споделям всичко, което съм научила. Днес правя и това.
– Първия запис, който чух с вас, беше интегралът с театралната музика на Пърсел с Ансамбъла за старинна музика и Кристофър Хогууд.
– Тази музика е изключителна.
– И сега ще пеете музика от английския Ренесанс. Бихте ли ни казали с какво английската старинна музика е по-различна от музиката на други нации?
– Тя, в много голяма степен, е предимно камерна и носи духа на интимността, на тихото общуване. Носи атмосферата на нашите домове. В Англия във всяка къща се е музицирало. В големите семейства, които са имали много деца, това е било основно забавление. Децата също са свирели на някакъв инструмент – като лютня или виола да гамба. Лютнята всъщност е била навсякъде. Има много хубав анекдот, с който започва Книгата за музика на Томас Морли А Plain and Easy Introduction to Practical Music („Просто и лесно въведение към практическата музика”). В началото има кратък диалог, в който единият казва: „Имам нужда от помощ, трябва да отида при учител по музика, защото онзи ден бях канен на вечеря. И след като се нахранихме, всички решиха да свирят и пеят. Дадоха ми страница от вокалната партия, а аз не знам да чета ноти. Всички се чудеха къде съм расъл…”
– Всъщност, музиката в Англия е била и вид социален феномен, така ли?
– Да, може така да се определи.
– Но аз имах предвид не само функцията на музиката в Англия, но и нейните характеристики в сравнение с ранната музика на други страни…
– Мисля, че много зависи от местата, в които се е изпълнявала, не толкова от събитията, на които се е случвало това. Защото хората са имали специални стаи с великолепна акустика, което е толкова важно за тази музика. Така тя е оцеляла – в тези домове, всъщност. Ако решите да я свирите в модерна, многофункционална концертна зала с дизайн за опера, за театър, за много говорене, тогава акустиката сякаш поглъща най-фините елементи. Защото наистина подходящата акустика също свири в този вид музика, тя помага да се чуе всеки неин детайл. Аз работих с много добри млади певци арии от Хендел и те бяха много изненадани, когато чуха пеенето си именно в такова помещение, чиято акустика е толкова фино направена. Разбраха до каква степен тя помага. Ако искаш да пееш с по-малко вибрато в сухо място, не може да се получи, тогава се налага да промениш много гласа си. Но на местата, в които аз обичам да работя, където е имало вековна музикална практика, не се нуждаеш от никакво допълнително разкрасяване на гласа, всичко става по най-естествен начин. Разбира се, това е трудно за постигане, защото повечето зали са огромни. Но в днешни дни хората все повече предпочитат да слушат камерно пеене в по-малки зали.
– Предимно с оригинали ли работите? Предполагам, че изследвате много образци на старинната музика, както го правят и много ваши колеги. Защото видях и разни транскрипции на песните от програмата ви. Те не са за лютня и глас при положение, че Джон Дауланд, Джон Даниъл, Томас Кемпиън и Томас Робинзон са били лютнисти. Например, една от песните на Дауланд, която ще пеете – Flow My Tears („Лейте се, сълзи мои”), съществува дори във вариант за хор. Има много варианти. Оригиналите със съпровод на лютня ли са?
– Да, за лютня са, може да има и виола да гамба… Често партията на лютниста е съпроводена и с текст, така че може да бъде и вокален дует. Специално при Дауланд има тези възможности с различни комбинации. Няма само един начин. Той е много гъвкав, прекрасен!
– И текстовете му са изключителни. С тази тъга…
– Да, меланхолията в ХVII век била е изключително модна, всеобхватна, невероятна…
– Как преценявате какво от старите автори да изпеете? Влияе ли ви също за какъв състав е написана определената творба? Какви качества на песента надделяват при избора?
– Трябва да изясня нещо важно. Аз не съм музиколог, но винаги съм било обградена от музиколози. Работя с хора, които знаят много повече от мен, прекарват много време в библиотеките и съм им благодарна за това, което правят. Когато видя ноти, които са във вид, който мога да разчета, търся онези моменти, които фиксират стила. Фразата е много важна. Както и възможността за артикулиране на пасажите (пее), което не е същото като инструменталното, но трябва да го има и да е съгласувано с бароковия инструменталист. В текста ме интересува какво аз бих могла да пресъздам по най-добрия начин. Трябва да има събитие в него, трябва да ме хване, да тръгна на това пътуване, за да го завърша по най-добрия начин, да ме вълнува. И да ми доставя удоволствие в същото време. Ето, сега ще ви покажа, тук имам две версии на песен от Пърсел и предпочитам тази, защото тук фразата излиза много естествено (пее нон легато движение в четвъртини, но ги оцветява веднага по различен начин, много гъвкава и светкавична работа с тембъра – б.а.), това е типично за Пърсел.
– Но вие се интересувате също и от словесния текст, нали? Казвате, че пеенето е като говора, също толкова естествено и със същата логика на артикулиране. И че словесният текст трябва да се изговаря пълноценно в пеенето. И в ютюб човек може да чуе как иронизирате разпяването на сричките и думите в романтичната опера в името на легато-фразата. Вие казахте: „Аз не говоря по този начин.”
– Но това е логично. Моят партньор е професор доктор. Той ми каза, че Щраус не е очаквал да се чуят повече от 40% от думите в либретото на негова опера. Не съм сигурна дали Щраус го е казал иронично. А той е избирал фантастични текстове, такава поезия в песните си, работел е и с либретист като Хофманстал… Но! Стилът, богатството на оркестъра му изисква твърде различно произнасяне, пеене на текста. Разбира се, текстът е там, но бих искала да е по-артикулиран, да се чува по-добре, да играе по-съществена роля в момента на произнасянето му. Защото когато не успявам да го чуя, аз се разстройвам, на мен това ми липсва. XIX век е различен свят, различни неща се изискват.
– Когато пеете, се получава усещането, че хората от ХVI век са били като нас. Натоварвате песента емоционално – така, както вие я чувствате, не се боите да се идентифицирате с тях.
– Така е и това е част от предизвикателството на стила, да си представиш чрез словесния и нотния текст чувствения свят на тези хора, да го разкажеш на съвременниците си. И чисто технически, винаги съм считала, че трябва да почувстваш текста с тялото си, т.е. да въплътиш текста. За мен това е единственият начин, който действа, работи. Когато пея, цялото ми тяло е някак въвлечено и това не означава, че правя някакви комплицирани движения или красноречиви жестове, просто моят корпус участва, а аз пея от сърцето си. И мисля, че ако чувстваш правилно и физически знаеш какво да правиш.
– Пеете с малко вибрато, което оцветява деликатно фразата. Много ваши колеги вокалисти в сферата на барока някак се изкушават да влагат повече вибрато, за да разнообразяват в по-голяма степен колорирането на звука. Вие не се боите да произвеждате чист, кристален, понякога прав звук.
– За мен това просто е въпрос на дъх, доверие в усещането за поемането на дъх. Ние не говорим с някакво нарочно придихание (показва), не усещаме как дишаме, но понякога правим емоционални, внезапни дъхове-прекъсвания в своята реч. И това, според мен, е основният принцип, който създава, поражда експресия. Когато преподавам, аз винаги казвам, че дъхът е свързан с емоцията; и когато искаме да покажем напрежение, аз казвам: „Не е необходимо да се усилва звукът, трябва само да се направи дъх – по-кратък или по-дълъг, за да стане тихо, но и много интензивно.” Всъщност, силата, интензитетът идват от дъха. Той прави преживяването. Независимо дали пееш в пианисимо или във фортисимо. Това е моят начин да развивам формата. И така се запазва линията на фразата.
– Считате ли, че лютнята е отличният партньор на гласа ви, имам предвид тембъра на инструмента?
– Абсолютно! Тя е прекрасна, вдъхновяваща, създава атмосфера на тишина и окуражава певеца да слуша интензивно какво се случва по време на изпълнение. Вие имате прекрасен лютнист в лицето на Явор (Генов), невероятен инструменталист! За мен е изключителен шанс, че работя с него.
– Как си обяснявате, че старинната музика, която изпълнявате, привлича и днес публика, въпреки своето предимно меланхолно, тъжно, понякога силно драматично излъчване? Не е музиката на щастливия човек, нали?
– Така е, но мисля, че и операта е пълна с трагедии… Шегувам се. Когато потъваш в този свят, сякаш, без да искаш, търсиш разрешението на собствен проблем, зареждаш се с някаква магическа хармония, която се пренася и в отношението ти към другия. Това е много важно качество на музиката. Освен това, тя обединява мисли и поведение. Например, случвало ми се е да пея Дауланд едновременно с оперен и с църковен певец. И знаете ли – всички се обединяват около този стил, тази душевност и вече няма разлика в звука, има едно общо усещане. И това е много силно преживяване. То ни се дава от тази музика. И затова обичаме да живеем с нея. Тя не носи много пари, но вдъхновява по специфичен начин.
– Знам, че преподавате, имате майсторски класове…
– О, аз по-скоро се срещам с мои млади колеги, с някои – всяка седмица, за да им помогна в съвсем мънички неща, до които съм стигнала от моята практика, които балансират гласа по отношение на тембър, вибрато, динамика – малки стъпки, които ми помагат, и аз искам да ги споделя с младите, добавяйки по нещо към това, което те вече знаят и могат. И когато проработва, съм щастлива.
– Те сигурно също са щастливи да ви имат за наставник.
– Знаете ли, за много от тях е трудно да направят избор – къде да се ориентират като професионалисти. Трудно е да работиш всичко, за да не кажа – невъзможно. Така че някои избират това, а на други им предстои да решат накъде.
– Накрая един въпрос, по-скоро любителски – кой от композиторите, които ще изпълнявате днес, ви е най-близък?
– О, мога да ви отговоря. Обичам, разбира се, Дауланд, той за мен е като мой дом, убежище. Но от композиторите, които ще пея тук, в София, много ценен за мен е Джон Даниел. Просто го обожавам. Той е съвременник на Дауланд, публикувал е само една книга с песни, но е гений по свой начин. Дауланд е Дауланд, но Даниел е съвсем различна индивидуалност. В неговите песни лютнята е интимна, но също благородна и красива. Дауланд е бил виртуоз на лютня, но при Даниел тя звучи така проникновено. И двамата са ми много близки.
Вестник “К”, 8. 03. 2019