Подобни преживявания се случват рядко в живота на човек, ако е късметлия. До последния миг се съмнявах, че ще го видя на пулта в зала „България“. Кирил Петренко е първият шеф-диригент на Берлинската филхармония, който застава пред български оркестър. Херберт фон Караян имаше концерт в София през 1983 г., но с Виенската филхармония (Тогава не беше политически удобно да бъде със Западноберлинската филхармония – и това очевидно му е било обяснено). Клаудио Абадо и Саймън Ратъл не са били в България, а много години след като бе шеф-диригент на прочутия оркестър (за кратко веднага след края на войната от 1945) в зала „България“ Серджу Челибидаке изнесе концерт със своя, баварски оркестър през април 1994 г. – там се случи една магична Четвърта симфония от Брукнер. Но с български оркестър – никой никога не е „посмял“.
Оказа се, че Найден Тодоров се познава отдавна с Кирил Петренко и ето че в афиша за текущия сезон с огромна изненада прочетох името на големя диригент. Той спази дадената дума и пристигна в София. Благодарение на дигиталната концертна зала на Берлинската филхармония, за която продължавам да съм абонирана, гледам и слушам концертите на Петренко. Но първото ми впечатление от „живото“ музициране дойде в София. Имах и привилегията да изслушам една негова репетиция. Имах огромно желание за това, защото бях чувала много за начина, по който Петренко подготвя оркестъра за концерт. Затова съм много благодарна на предоставената ми възможност от ръководството на филхармонията.Тези четири репетиционни часа, които преживях ще останат незабравими за мен.
Програмата, която Петренко бе определил за софийския си гастрол включваше Вариации „Енигма“ от Елгар и симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ от Рихард Щраус. И двете творби са създадени в края на деветнайсети век, а структурата им обхваща отделни сегменти (14 вариации при Елгар и 9 дяла при Щраус). Изборът е направен много умно – за работа с един абсолютно непознат оркестър, който очевидно не е на равнището на оркестъра, който той ръководи е много по-целесъобразно да се изберат форми, които не предполагат извеждане и развитие на сложна симфонична драматургия, а дават възможност за по-отчетлива, по-обозрима, обхватна работа върху всеки отделен раздел.
Няма как да пропусна наблюденията си по време на репетицията. Започна със „Заратустра“. Тук отварям една скоба, за да припомня, че в дългия си професионален живот съм била много пъти на репетиции на големи диригенти, но всяка система на работа е интересна. Припомням, че срядата – 3 юни, когато бях на репетиция, беше третият ден от срещата на Петренко със Софийската филхармония. Още в самото начало ми направи впечатление доста промененият звук на оркестъра. Трите тона (до-сол-до), произнесени от тромпетите върху държания тон „до“ в контрафагота, тремолото на контрабасите и педалът в органа прозвучаха меко и някак многозначително. Тук Петренко изискваше абсолютна еднаквост в емисията при изсвирването на нотните трайности. Настояваше навсякъде на ритмическа точност. Връщаше оркестъра докато се получи. Репетира бързо, с необходимия, според него брой повторения. Оркестрантите имат един „лаф“ за подобен метод на работа: „диригентът чопли в партитурата.“ Не го харесвам, не ми звучи много естетически. Фактът е, че накрая резултатът е неочаквано добър. Освен това Петренко гони съвършената свързаност, цялостност между отделните групи, артикулиране на отделните дивизи, с които е изпълнена тази партитура. Той работи спокойно, но делово и е много ефективен. Интересна бе метаморфозата в диригентския му жест. С Берлинската филхармония жестът му е по-обран, екзактен. Тук явно му се е наложило да направи жеста си по-подробен. За него това не е проблем – има съвършена мануална техника. Ръцете му стават още по-пластични, за да внушат по-убедително характера на музиката, която се свири.
Води репетицията на английски език, доколкото можех да чуя. Но чувам редки нюанси в тихите динамики, много меко влизане на всички инструменти, неусетно, естествено, природно сякаш формиране на цялата фраза. Началото на втория час от репетицията започва пак с началото на „Заратустра“. Очевидно иска да чуе какво е запомнено и усвоено от оркестъра от това, което е обяснявал и изисквал. Насочва ги с жестове към най-важното за един оркестър, членовете му да се слушат един друг. Нещо, което българските оркестри избягват. Петренко продължава да „раздробява“ мануалната си техника, разбира, че с този оркестър трябва да употреби целия си ресурс, че оркестърът изисква повече усилия. Това са споделяли и добри български диригенти, на които вярвам. Резултатът от безкомпромисната работа вече се чува много ясно. Не мога да позная звука на оркестъра, а когато гласовете и темите изплуват и се преливат така, както той иска и както музикалният текст повелява, Петренко не пести одобрението си. Но продължава да „чисти“ такт по такт и да структурира пасажите.
В „Енигма“ вследствие на предишните часове от репетицията оркестърът произвежда вече по-бистър, но и по-пластичен звук. Тук Петренко работи върху вибратото, върху свързаността на широките мелодични линии и върху релефната образност. Припомням, че всяка от четиринайсетте вариации в творбата на Елгар има заглавие-образ. Което диригентът рисува със стремежа да покаже и композиторската инвенция, и английското чувство за хумор – с неумолимо точен щрих, с прецизно изработени контрасти, със смяна на началните импулси във фразирането, с променлива агогика.
Четирите часа минават неусетно. Разговарям с оркестранти, някои от които са абсолютно възторжени, независимо от увеличения брой и времетраене на репетициите, което Петренко е поставил като условие за гостуването си. Други са, както чух, „много уморени“. Опитвам се да им обясня, че този звук, който те не могат да чуят от сцената се получава само с много работа. Има го този феномен, че нашите оркестри не обичат натоварванията и винаги се позовават на заплатите си. В България има диригенти, които могат и искат да работят на репетиции много, но оркестрите протестират и се стига до разриви. Писано е по този въпрос. Но сега по-интересно е филхармоническото преображение на концерта.
Горестно бе изпята от цигулките темата на вариациите. За тази тема композиторът е предписал темпо Анданте, начин на изсвирване легато и состенуто (сдържано), в динамика пиано и много експресивно. В тези няколко такта всичко това бе фиксирано безупречно и прикова вниманието със звук и степен на изваяност. Давам само този начален пример (иначе текстът няма да има край), за да поясня висотата в степента на диригентския и съответно на оркестровия почерк. Всеки такт, всяка от 14-те вариации бяха за мен извор на възхищение от подхода към тях. И от филигранното звучене, от брилянтния релеф във фактурата, но най-вече от цялостното качество на оркестровия звук, за който не съм допускала, че е възможно да бъде постигнат от този оркестър. Вярно е, и с Йорма Панула, и с Урош Лайовиц (впрочем учител на Кирил Петренко, както и на Найден Тодоров), например, съм чувала различен звук от оркестъра. Но толкова радикална промяна не се е случвала.
Самият Петренко и на концерта отново е много по-подвижен и подробен в указанията си, отколкото със собствения си оркестър. Ръцете му са пределно ясни, не пропуска нито един важен ход, нито една значима модулация, нито едно напомняне по отношение на маниера на изсвирване. Повтарям нещо, което съм писала преди седем години за този невероятен музикант: дирижира с екстремна прецизност, неумолима логика в подхода към музикалното време, темпова гъвкавост, впечатляващи контрасти и застрашителен темперамент, който не пропуска да издебне и грабне мига на своята ерупция, която е подготвил да изтръгне от оркестъра. Сега, в пълната зала „България“ звукът на българския оркестър е още по-впечатляващ в началото на „Тъй рече Заратустра“ – мощен, но не груб, обемен, еластичен, красив, отработен. Непреклонно е музикалното развитие в поемата. Петренко контролира, но също и дава свобода на изява на музикантите по отношение на фраза, щрих, динамика, в изпълнението на дивизите. И от оркестъра се излъчва сериозна сигурност, произведението е станало близко, няма проблем при неочакваните, контрастни темпови разлики, всичко е с овладяна артикулация, партитурата сякаш става видима – всеки детайл от нея се чува великолепно без да се нарушава движението, темпоритъма, целостта в изграждането на пиесата. Която изкушава слуха с многочислената, преплитаща се мотивност. Продължавам да се наслаждавам на състоянието на оркестъра – няма груби акценти при влизане, начало на фраза, няма нелогичен строеж на фраза – всичко тече органично под ръцете на Петренко. В кулминациите се наслаждаваме на богато звуково пиршество, в отделните сегменти се открояват вдъхновените сола на Петър Македонски (тромпет), на Павел Златаров (цигулка), на дървените духачи, които тремолират прецизно и красиво, на Милена Златарова – виола, на Кристиана Михайлова – виолончело. Излъчването на оркестъра от сцената не може да се забрави. И нека кажа че, това, което Петренко искаше на репетицията бе изпълнено в по-големия процент. Все пак възможностите и навиците по отношение на концентрацията също играят роля. Самият Петренко не спести сили за да движи оркестъра в посоката, която искаше, за да не допусне снижаване на музикантския градус, да реализира необходимите кулминации така както счита, че трябва да звучат в творбата. И така, както не спря да изразява музиката с тялото си, нито за момент не усетих в него желанието да привлича вниманието на публиката. Всяко негово движение бе подчинено на музикалния текст и отправено към оркестъра.
В своето есе „Диригент и оркестър“ Теодор Адорно говори за амбивалентното отношение на оркестъра към диригента. От една страна оркестърът иска диригентът да извади от него всичко, което може да му даде а от друга – обвинява диригента в паразитизъм, защото той не свири. За чест на софийския оркестър това, което внушаваше на концерта бе единствено желанието да даде всичко, на което е способен. Беше невероятна вечер на взаимно служене на музиката. И много бих се радвала, ако филхармониците и след този концерт запазят в някаква степен нивото, което постигнаха. Достатъчно е да съхранят звука – това никак не би било малко. Би означавало, че положеният от тях и от Кирил Петренко труд не е излетял във въздуха заедно с музиката на Вариациите „Енигма“ и „Тъй рече Заратустра“. И че концертът няма да бъде само спомен, а ще остави следи и в бъдещето на оркестъра.