Репертоар, инструментализъм, прочит – в тези зони на изпълнителството традициите тук, в Русе, се съхраняват сериозно. Заедно с това, понякога се предприемат и по-фриволни репертоарни решения, които ощастливяват предимно ентусиазирания меломан, предпочитащ познатите, кратки форми, “малките бисери”, както звучеше дълги години едно предаване по програма “Христо Ботев” на Националното радио, което изпълняваше желания на слушателите. Цигуларят Светлин Русев обича този флирт с публиката – в предишен фестивал изсвири 10 биса по нейно желание. Сега, заедно с френския китарист Еманюел Росфелдер проведоха една концертна вечер (21. 03.), която би могла да бъде назована “На бис”. Пъстрата авторска листа включваше Паганини и Тарега, Де Файя, Пиацола, Христосков, Крайслер. Много сговорчив и сигурно бързо създаден ансамбъл са направили двамата – ефектно звучащ, потопен в сладостната популярност на музиката, която бяха предпочели. Когато владееш инструмента си така страхотно, явно можеш да си позволиш всичко. Публиката, изпълнила до краен предел залата, бе ощастливена, получила точно това, което иска. Бис-парчето – “Медитация” от “Таис” на Масне короняса, така да се каже, замисъла на вечерта.
Пак в зоната на не съвсем традиционното, по отношение на репертоара, бе матинето на Яна Готхайл – цигулка и Кай Шумахер – пиано (19. 03). Шумахер е универсален музикант, способен да импровизира върху всичко и с всичко. Обръща културни пластове, съединява ги, разединява ги, прокламира свободната воля на изпълнителя, поднасяйки на публиката своите идеи, като я приобщава към тях, разширява хоризонта й далеч извън познатите й “шлагери”. Кросоувъровата му натура не се съпротивлява на възможностите да влезе и в класическа конвенция. Няма проблеми, когато трябва да е не само игрови, но и коректен, дисциплиниран партньор в определена пиеса. Там марката Шумахер се нанася органично и много креативно. А Яна Готхайл е чудесен инструменталист – българка, русенка, която живее и работи в Германия, но се връща за фестивалния проект всяка година, за да води оркестъра на своите съученици. И Готхайл като Шумахер очевидно има вкус към завои в музиката, която свири. Завоят в случая ги показа в американски контекст – насочиха вниманието на публиката върху познати и непознати композитори, създавали музикалния ХХ век в САЩ. Панорамата бе достатъчно широка: цигулковата соната на Лоуъл Либерман (1961), “играе” с познати клавирни модели от началото на века,(и в мелодия, и в хармония, и в ритъм) с доминираща солова цигулка и “кротко” съпровождащо пиано (в първата част), бързата част някак ме върна към Артур Лурие и ранния Шостакович, а ролите на двата инструмента се изравниха. В откровения минимъл в цигулковата соната на Филип Глас (1937) бяха пределно и постъпателно изобретателни в своя си вътрешен футуристичен свят. Втората част на концерта бе определено по-разнообразна стилово и представи трима автори, които са почти непознати у нас: “Хиляда езици” на Миси Мацоли (1980) за цигулка, пиано и електроника напомни по много приятен начин еклектичните възможности на съвременното музикално мислене и взаимодействието между изкуствата. Тук стих на Стивън Крейн е бил импулсът за 6-минутната пиеса, създадена преди 12 години като реакция, като отговор на стиха. Изпълниха я в завладяваща темброва прогресия, с впечатляваща импровизационност – тук Шумахер нямаше как да не се заяви като съ-композитор. Но особено при добавянето на вокала от лентата дуото създаде атмосфера на специфична тонова нирвана, която завладя залата дотолкова, че никой не ръкопляска в края. Получи се замръзване в осмисляне на чутото. И това невероятно състояние се уталожи в лириката на Романса за цигулка и пиано, оп. 23 от Ейми Бийч (1867-1944) – първата американска композиторка, която си извоюва място в определената за мъже територия. Тук изключително ми допадна дозираният звук на Яна Готхайл, уплътнен, обагрен от Шумахер в лек, приятен салонен колорит. Контрастът от Втората Соната за цигулка и пиано на Джордж Антайл (1900-1959) бе шокиращ с остроумните звукови панели, с полюсните регистрови решения, с напомняне на рагтайма или фокстрота, с импровизационните залежи в пиесата, които пианото на Шумахер изстрелваше безкомпромисно – след което дойде гръмовният, смазващ епизод (сходен с финала на Музика за вечерите на крал Юбю от Цимерман), предимно в пианото, за да завърши със смирена тема в цигулката, съпроводена от ритмични удари върху корпуса на пианото – много ефектна пиеса, която дуото очевидно харесва и търси своите провокации в представянето й. Финално бе почетен класикът Гершуин с концертната фантазия на Игор Флоров върху “Порги и Бес” – демонстрираха и качествен суинг, и агогически игри, и изобретателно тембриране в най-познатите теми и, разбира се, възторг от музиката, която са имали шанса да изберат. Публиката беше късметлия също.
Оше едно инструментално дуо чухме на 18 март – виолончелиста Леонард Елшенбройх и пианиста Алексей Гринюк. Представиха Брамсова вечер – с първа и втора сонати и с обработките за чело на големия Даниил Шафран на Четири сериозни песни за бас и пиано и на Скерцото за цигулка. Тук нямаше празно. Това са двама млади музиканти, които свирят заедно отдавна и не обичат нищо друго освен “консервативното” занимание само с един вид музика – тази, за която са се готвили цял живот. Не приемат ентъртейнмънт -напъните, решили са да правят само това, което им допада. Труден път в днешно време, когато почти всичко живо зяпа в забавата. Мечта е да се чуе подобен ансамбъл, способен на подобен прочит. Толкова различно мислят Брамсовата музика, така неочаквано, но и пълноценно разкриват драматургията й, напуснали са всички клишета, които предполагат обемистия внушителен, страстен изблик или познатото използване на тембровия капацитет на виолончелото. Те са мисловно заедно и колкото и сонатите да са за пиано и виолончело, мисленето и на двамата изравнява тоновата игра, всеки ход у единия, предизвиква изненадваща реакция у другия, сякаш това се ражда в момента. Тук емоционалната енергия е овладяна, но това не означава, че е намалена или че не се усеща. Не, тук емоцията клокочи с тихо безпокойство, но изключително осезателно – въобще тези двамата предпочитаха тихо да се усамотят в музиката на Брамс и, сякаш на репетиция, сякаш без публика да търсят непрекъснато възможности за своето инструментално взаимодействие (тук подходящата дума е съвокупление). При това – със споделящо откровение, с извънредно нюансиране, в унес произнасящи, произвеждащи своите съвместни звуци. Много трудно се описва подобно преживяване – може би може да го направи някой, който е талантлив, колкото Елшенбройх и Гринюк – двама музиканти, с извънредно тънък слух за метаморфозите на прочита си, с рядък почерк в осъществяването на своя изпълнителски акт, резултат от идеализъм, съчетан с интелектуална любознателност, с изумителен инструментализъм, с рядка култура, отдаденост. Няма как да не си помисля, че тук музикалният бизнес е в подчинена позиция.
Оставих финалната част на един концерт, който беше паметен за мен. Това бе вокалната камерна вечер (19 март) на баритона Кирил Манолов и на пианистката Боряна Ламбрева с песни от Рахманинов и Владигеров. Паметта за изключителния певец, музикант и интелектуалец Павел Герджиков завладя атмосферата още на пресконференцията, която двамата артисти дадоха и на която с огромна любов разказваха за участието на Учителя в подготвянето на програмата за рецитала, който те изнесоха най-напред в София. Самият рецитал бе незабравимо преживяване. Това е първата песенна програма, която именитият певец е подготвил за да разшири репертоарно и вокално своята великолепна биография, отдавна реализирана в най-големите оперни сцени по света. Тук този роден артист очевидно бе работил много за различна вокална емисия, в която детайлът и нюансирането бяха основни фактори. Заедно със съвършената артикулация и прочит на словесния и музикалния текст. Изкуството на Манолов е рядко съчетание на емоционалност и култура, на свободно, волно звукоизвличане, но подчинено на желаната за жанра дисциплина на фразата, обогатена с тънка чувствителност, с умерена драматизация на словото, с внасяне на знаците на търсеното настроение, което правеше посланието на песента ясно и въздействащо. Кратката песенна форма проблематизира вокалната изява по много различен начин от един оперен монолог, например. Изисква сгъстяване, концентрация, определена скорост в нанасянето на детайлите, в метафоризирането на текста – все различни от голямата форма умения, които Манолов демонстрира с много овладяна, осъзната техника (ще припомня само великолепното медза воче, с което тембрира фразирането си) и изключителен артистизъм. В това различно амплоа той имаше привилегията да бъде детайлно обогатен от музикалното партньорство на Ламбрева, чийто креативен слух същностно продължаваше и уплътняваше намеренията на Манолов, изразявани в прочита на всяка песен. Посветиха концерта си на Павел Герджиков и с Владигеровите песни дойде прозрението, че тези вдъхновени музиканти продължават делото му.