Извънредни концерти преживявам на фестивала в Русе. Не преувеличавам, обикновено внимавам с думите. Но нещата се случват именно така , когато един фестивал познава и, най-вече, когато разпознава големите, смислените музиканти. Срещнах “на живо” изкуството на френския Струнен квартет “Ебен”.(23. 03). Тук съвпадението между понятията “световноизвестни и големи” музиканти бе абсолютно. Отбелязвам го, защото нашият комерсиален свят щедро ни предлага като световни разни ерзац-явления, да не говорим за родните самозванци. Музикантите от “Ебен” са: Пиер Коломбе и Габриел льо Магадюр (цигулка), Мари Шилем (виола) и Даниел Митниски (виолончело). Даниел съвсем отскоро се е присъединил към състава, но това изобщо не се чуваше. Вярно е, че седмици преди да дойдат в Русе са сменили заявената програма, именно заради наложилата се промяна в състава. Дойдоха на фестивала от Мюнхен и след концерта заминаха за Париж. Русе бе част от концертното им турне. Инструментите им са “Страдивари” и “Гуарнери”, но когато стане дума за зависимост на звука само от инструмента винаги се сещам за прочутата история с цигулката на Яша Хайфец – когато му казали, че цигулката му звучи страхотно, той я вдигнал, допрял я до ухото си и казал: “Не чувам никакъв звук. Явно сама не звучи.” Звукът на квартет “Ебен” е невероятен. В хоралната фактура на Светската сюита по произведения на Бах от швейцарския композитор Ришар Дюбюньон (1968) възпроизвеждаха органови регистри, заедно с меко положените съвместно тембри, организирани в специфичния, комбиниран с полифонични структури идиом на композицията. Още в тази творба “изясниха” звуковата марка “Ебен” – особена комбинация, в която четирите инструмента съхраняват личността си. Прибавят се към останалите не за да се слеят с тях, а да добавят още тембър и смисъл и да заявят типа качество на ансамбъла. Така че тук изразът “свирят като един” не е най-подходящият, най-изчерпателният. По-подходящо е да се установят пластовете от звуци, които непрекъснато формулират вертикални или хоризонтални конфигурации, с интензивни контрапунктични взаимоотношения в цветна графичност. Щедри багри и реализирани в различно доловими звуци щрихи – това бе общо казано основата в подхода им към драматургията на квартета от Морис Равел. Тук се очерта изключителният ансамблов капацитет на французите. По отношение на динамиката, например с впечатляващо интензивните, много тихо произнесени тонове – понякога звукът им бе по-тих от шепот, но се чуваше прекрасно. И в техниката на щриха, умножена по четири, която бе направо изумителна и която създава шокиращия ефект от звука на ансамбъла. Като се добавят и красивите приплъзвания, фантастичната артикулация на пицикато-темата във втора част и на съответния отговор, както и произвеждането на толкова тяхното съчетание между хоризонтал и вертикал…Създават ти усещането, че никога не си чувал тази композиция. И безкрайна в разновидностите си звукова метафорика, преосмисляща, преобръщаща дори драматургичната същност на творбата. Може би най-близко до познатите представи бе Третият квартет на Шуман, чийто прочит не бе толкова далеч от практиката, но пък бе осенен от разнообразни идеи, подсказващи, подчертаващи латентния симфонизъм на мащабната форма.
Оказа се, че пианистът Александър Хинчев (24.03.) не бе идвал в Русе в продължение на десетилетия.Той живее в Неапол, продължава да концертира, да преподава, с една дума, да “работи музика”. Изключително интересна личност! В България е спорадично познат – повече сред някои музиканти. На пресконференцията говори тихо, но многозначително, някак препраща към допълнителния смисъл, към възможните асоциации. Покрай всичко, което разказа, съобщи, че не е привърженик на студиините записи, защото е за “музикално неочакваното”, сподели също, че слуша много често записите на Карлос Клайбер (те са предимно документални) – и това някак ме зареди с определено очакване. Последно бях слушала Хинчев през 2015 година в концерт с Емил Табаков и радиооркестъра, когато той бе солист на първия концерт за пиано от Менделсон. Сегашната му програма включи музика от Шуман – Арабеска и цикъл “Детски сцени”, Рахманинов (Прелюд, оп.32/12 и Музикален момент, оп. 16/4) и Шопен – 2 мазурки и Си бемол минорната соната. Най-напред те превзема с ненатрапчивото си, много фино звукоизвличане, което изглежда толкова естествено, получено някак от само себе си. Докато осъзнавах, констатирах този негов маниер и характера на тоновата картина, която ми предлага, Арабеската на Шуман свърши. Започнаха “Детските сцени” – там се разгърна напълно умението на пианиста да споделя тихо, интимно своя прочит, който налагаше едно усещане за самота, в която проблясва миналото. Хинчев е далеч от всякакви “романтични хватки” – липсват ефектни рубати, не се чува онова разтегляне на фразата, любимо на “романтичния изказ”, но чуваш автентична, споделена музика, поднесена с озарено спокойствие, с осезаема, искрено почувствана поетичност – и всичко върви естествено, събрано, концентрирано, плътно. Само субстанция, изтръгната с мощ, изваяна с финес! В този смисъл и тази посока не мога да не спомена и прочита му на Втората Шопенова соната – въздействащ разказ, натрупал прозрения, отправени към слушателя. И отново вън от възможните клишета, които се чуват и до днес – пределно изчистен, изстрадан през годините прочит с необходимите пластове на посланието. При Хинчев трагизмът на това послание някак се доближава до или преминава в мъдра смиреност, с която се посреща неизбежното. Някъде звучеше отвъдно. Забележителен интерпретатор, който, за съжаление, рядко свири в България.
Софийската филхармония пристигна с диригента Георги Димитров и с двама солисти – баса Мартин Цонев и цигуларката Лия Петрова (25.03.). Пристигнаха с руска програма – Мусоргски и Глазунов. На пресконференцията Георги Димитров съвсем правилно напомни, че руската култура няма нищо общо с войната и че той е против отвратителната световна конюнктура, която налага отхвърляне на руски класици – като Достоевски и Пушкин, например. За музиката не продължи, въпреки че и там срамните примери са много. Но каза, че именно затова е направил такава програма. Докъде я докарахме – че и вместо думата цензура вече употребяваме израза “политическа коректност”. Но същността не се променя. И неприятното чувство – също.
Но концертът им беше забележителен. Още с “Разсъмването над Москва река” – въведението към операта “Хованщина” от Мусоргски, много тихият, прозирен звук, който сякаш бе произведен от вибрации на тишината накара залата да притаи дъх. Много пъти съм писала колко важен за музиката и музикантите диригент е Георги Димитров. Но и сред много добрите концерти винаги има изключителни. Този още в самото начало наложи невероятен за оркестъра звуков стандарт – много тихи, но интензивни и перфектно чуващи се сегменти, безотказен баланс между намаления (отново) щрайх и солиращите духачи без никакви “стърчащи” гласове и тембри, които моделираха, изрисуваха красиво, ярко образа във въведението. Припомниха защо импресионистите (Дебюси) считаха Мусоргски за свой предтеча. В тишина “отплува” зората в тази прекрасна картина, след което, цикълът “Песни и танци на смъртта” донесе мрака в музиката на руския гений. Зловещата образност тук бе изкусно третирана от Мартин Цонев, който, в името на истинния, правдив прочит никак не се притесняваше да нанесе в личния си почерк и “неестетични”, дразнещи детайли, което, заедно със стиховете на Голенишчев – Кутузов създаде впечатляваща образност. Неговата вокално-актьорска изява бе много внимателно следена и направлявана от диригента, който не пропусна възможност да я допълни, да я направи още по-релефна, още по-ярка чрез промени в агогиката, чрез тембриране и подходяща напрегнатост в оркестровия израз на стиховете. Цонев върви по пътя на великите си предшественици-баси, но този вид вокално разпяване на текста донякъде е предписан и пожелан и от композитора. А Георги Димитров, който има и огромна оперна практика е абсолютен капацитет по отношение на спецификата, на особеностите при звукоизвличане на певците и неговото партньорство и начинът, по който бе изработил оркестъра бе в абсолютно единение със солиста, водейки го много внимателно и в четирите пиеси на цикъла. Подобно естетическо и музикално единомислие рядко се чува в нашите концертни зали. А във втората част свири Лия Петрова – един музикант, на когото вярвам безпрекословно. В Глазунов – концерта за цигулка нейната лирическа дарба доминираше абсолютно. Въпреки че съм я слушала с този концерт, нейните постоянни открития в композицията ме изненадват непрестанно. И друг път съм писала, че Лия Петрова вече не може да бъде определяна само като талантлива. Това е определение за съвсем млади и все още недоказали се инструменталисти. Да, Лия е млада, но отдавна вече се е доказала като много сериозен, мислещ, дълбок музикант. Тя отдавна е превърнала таланта си във функция на изключителните си познания за инструмента, на високо естетическата си природа, на културата, на вкуса си. Никога нищо евтино няма да ви поднесе тази дама, защото в същността й има заложен вроден аристократизъм, който няма да я подведе. Тя изсвири концерта, подчертавайки неговата лирична същност, като прибави към основния щрих на творбата фантазията си на импровизатор, великолепните идеи в метафоризирането на звука (достатъчно е да назова само каденцата), които бяха подкрепени и изведени в пространството балансирано и с внимателно изградени кулминации, без тежки, груби инструментални движения в изрядния, дисциплиниран оркестър. Мога да слушам Лия постоянно – тя е отговорна към изкуството си, струва ми се, че седи на здравословно разстояние от бизнес-предложенията и дълбае в текста. Непрестанно. Което се чу и в “Медитацията” на Масне. Изсвириха я на бис с Димитров и оркестъра. И беше толкова истинско!
Много истински музиканти са и певците от ансамбъла The Queen’s Six (26.03). Само в Русе, на фестивала, съм чувала вокален ансамбъл на такова равнище (достатъчно е да спомена The King’s Singers). Не се наемам да правя сравнение между Кралските певци и Шестимата на кралицата. Но английската вокална традиция, въплътена този път от петима мъже и една дама – Лиси, Том, Ник, Дом, Андрю и Саймън, отново, наред с огромното удоволствие, което ми достави и с детския възторг, който предизвика не само у мен, също ми зашлеви и звучна плесница. Защото този тип вокална ансамблова култура тук все още е мираж. Във Великобритания се отглежда от векове, а тези, които я практикуват го правят от съвсем малки деца. Точно така е протекъл музикалният и професионалният живот на Шестимата... Създадени са през 2008 г. по повод 450-ата годишнина от коронясването на кралица Елизабет I, на която са именувани. Живеят в замъка Уиндзор и са част от служителите на параклиса Сейнт Джордж. Участват и в кралски ритуали, като сватбата на Хари и Меган, като погребенията на принц Филип и на кралица Елизабет II.
Концертът им ги показа в двойно амплоа – като изключително стилни интерпретатори на ренесансова музика и като фриволни музиканти, изпълняващи и арии из мюзикъли, поп- и джаз-парчета. Дотук с биографията и общите пояснения. Тази информация е за всеки, който няма време да отвори за по-дълго време компютъра си. А и ми даде минимална възможност да обмисля по какъв начин да опиша едно чудо – най-краткото за мен определение на вокалните и артистични възможности и решения на ансамбъл от двама бас- баритони, двама тенори, един контратенор и един сопран. Най-напред може би ще трябва да спомена настройката им за всяка от песните. Защото във всяка функциите се менят и преразпределят – съответно се променя и емисията на всеки тях, и степента на тонова, динамична и словесна артикулация в зависимост от вокалните “роли”, които, вече е ясно, се сменят постоянно. Забележително владеят безброй щрихи, които и музикалният текст изисква, но и самите те измислят за да фокусират по-резултатно вниманието на слушателя във всеки миг от отдаденото им изпълнение. На места звучат като ангели, на места завалят като пияни (“Какво ще правим с пияния моряк”), сменят благочестивия хорал с танго-изкушение, което на всичкото отгоре се нарича “мазохистично”. молят Господ да направи първата Елизабет кралица (Уилям Бърд) и веднага след това тръгва песента-флирт “Уви, мадам” от баща й, Хенри VIII (счита се също, че е фолклорно зачената, но съставът все пак така я определи). Демонстрираха страхотно импровизационно, темброво, образно, ритмично и артистично въображение. Излъчват хедонистично удоволствие, когато пеят и много добре знаят колко и какво могат. И в целия този вокален театър във вкуса им, в културата им, професионалните им умения, познанията им и, най-вече, в любовта им към всичко, което подаряват на публиката не се появи пукнатина, дори песъчинка, която да одраска, да накърни светлината, вокалното великолепие на “Шестимата…” в това съчетание между сакрално и профанно, между музикантския дълг и насладата. На перфектните музиканти от Queen’s Six!