На 25 октомври публикувах отзив за камерния рецитал на Красимира Стоянова и Людмил Ангелов. Сега реших да припомня на читателите разговора си с Людмил Ангелов, който проведох през 2017 година. Вече бях имала възможността да го слушам като партньор на певиците Ина Кънчева и Красимира Стоянова (на първия им съвместен концерт в зала “България” – 18 ноември, 2015 ). Сега, след като отново слушах дуото Стоянова-Ангелов, ми се струва, че този разговор с бележития български пианист не е загубил актуалност и до днес. Още повече, че Ангелов постоянно фокусира вниманието на класическия слушател върху себе си с интензивната си концертна дейност в България.
Някои факти около творческия му живот вече са по-различни. Освен фестивала “Пиано екстраваганца” с името му вече се свързва и фестивалът “Камералия”. Ангелов постоянно търси форми за приобщаване на повече хора към класическата музика.
++++
Людмил Ангелов е пианист с респектираща международна кариера в Европа, Америка и Азия. От години той дели живота си между Испания и България. В продължение на 17 години бе професор в консерваторията в Толедо, от 2011 г. е почетен професор в Нов български университет, преподава на млади български пианисти от цялата страна. Курсът е от 15 часа в рамките на един семестър. Наред с това, в летния период е и неговият международен майсторски клас. Людмил Ангелов е създател и главен организатор на клавирния фестивал „Пиано екстраваганца” в София, който има за цел да представя по-непознати образци от клавирната литература.
Като интерпретатор, Ангелов респектира с дълбочина на прочита, с впечатляваща тонова култура и вкус. Той е търсен камерен музикант, свири в различни формации, с които изнася концерти в най-авторитетни зали. Предстоящ е рециталът със сопрана Красимира Стоянова на 27 февруари в Миланската скала.
Записвал е по целия свят, има издадени компактдискове от фирмите RCA, Pentatone, Gega New, Dinacord, France Classique. Записва интегрално петте концерта на Панчо Владигеров, издадени от Българското национално радио
– Професията ви на концертиращ артист е свързана с пребиваване на различни места. Предполагам, че имате поглед върху мястото на културата в съвременния свят.
– В последните двайсетина години, с бурното развитие на комуникациите, на интернет, на този нов стил на общуване и на живот, който превзе света, културата има много трудната задача да се вмести в тези нови параметри. Очевидно тя е неделима част от цивилизацията, от човешкия вид. Но трудното е, че, имайки своите корени в миналото, сега трябва да съществува в среда, която не се обръща назад, а с огромна скорост е поела към бъдещето. За нас, вече по-зрялото поколение, към което слагам и себе си, не е лесно да се приспособим към този начин на общуване, към тази забързаност и често повърхностност в отношенията поради факта, че чисто човешкият vis-à-vis контакт вече го няма. Така че, важното е да предадем на по-младите, на тези, които идват след нас, това, което ние знаем за правенето на култура, да ги научим на пиетет към традицията. Може би носталгично звучи това, което казвам, но, в крайна сметка, тези неща са важни, за да може приемствеността да се запази. Говоря не само за музиката. И е много важно хората, които се занимават с преподаване, всячески да се опитват да внушат тези ценности на младите. Според мен, това е единственият начин да съхраним поне някаква част от това, което е било и което ние ценим. Иначе без тази връзка трудно нещата могат да се спасят.
– Намирате ли някаква разлика между търпението на човека да общува с артефакта в другите европейски страни и в България; и съответно – в състоянието на културата?
– Разлики очевидно има, защото всяка нация има своята специфика, своята собствена национална култура. Но, като цяло, пак стигаме до проблемите. Те са много сходни и това, което аз лично наблюдавам (от 25 години живея в Испания), е, че и там вниманието на хората, без те да си дават сметка, се насочва към лесното, към евтиното, към общодостъпното, към това, което не изисква някаква подготовка; не изисква информация, която те самите трябва да си набавят, за да разберат за какво става въпрос. Всички тези белези, поевтиняването, най-общо казано, на културата, ги наблюдавам и там, както ги наблюдавам и тук. Така че, това е може би глобален проблем. Друг е въпросът какво отделните държави и правителства правят по въпроса. Има държави, в които по-успешно и по-далновидно се работи в тази посока, други, за съжаление, както у нас, не обръщат внимание на това. Тук обстановката е наистина доста тежка.
– Когато непрекъснато се внушава, че нещо е хубаво само когато е забавно, публиката като че ли започва да се плаши да общува с нещо, което би я накарало да спре, да се замисли, да се вгледа в себе си. Лично аз смятам, че това е трагичен факт, но може би има баланс, който не виждам.
– Когато в едно сравнително добре устроено европейско общество на хората им се даде добро препитание и в същото време евтини забави, те са доволни, в крайна сметка. Фокусът определено се измести към резултата, наречен „хляб и зрелище”. И това е глобален проблем. Бързината на комуникацията и обемът информация, който всеки може да получи чрез новите технологии, неминуемо тласка към океана на евтиното и забавното. Може да прозвучи като ерес това, което сега ще кажа, но тези, които живеят в режим на диктатура, сякаш имат повече склонност да се занимават с човека, с това, че той може и да страда, може да се усамотява, може да поиска да се докосне до образци на изкуството, които буквално да го смажат със силата на въздействието си. Според мен, днес основният апел на интелигентната прослойка на обществото, ако тя въобще има възможност да въздейства, трябва да е: „Обърнете внимание на образованието!”. Без него нищо няма да постигнем. Това е въпрос и на държавна политика. Без участието на държавите това не може да стане, както и без ролята на емблематични лица на културата, които активно да се ангажират в този процес. За да можем по някакъв начин да излезем от безизходицата.
– И все пак, имам впечатление, че в други страни, в които класическата музика винаги е била важна част от културата, тя си битува и ако има някакъв отлив, той е трудно забележим. Вашите впечатления подобни ли са или аз идеализирам ситуацията.
– Вижте, всичко е относително. За големите центрове, като Берлин, Лондон, Париж, Виена и т. н., е очевидно, че музиката е част от техния живот. Векове наред там е имало музика и то от най-високо качество. Съвсем очевидно това създава среда, която предразполага хората да я чувстват като необходимост, да искат да имат тази духовна храна. Но е важно също тези неща да се споделят в една общност. Защото, в крайна сметка, всяка културна проява е своего рода общуване между хората. Не е толкова просто – картината човек отива да я види и толкоз. Но когато сте в общност, в едно и също време гледате, слушате, възприемате… И дори да не мислите за това, контактът между вас ви прави по-духовни, по-добри. Но всичко това трябва да бъде необходимост, а не просто формален акт, ритуал, който е редно да се изпълнява от време навреме. И отново стигам до много важната роля на образованието. Разбира се и семейството е важно. Но, според мен, е трудно в социума да удържиш това, което ти казват вкъщи, ако самият социум не го споделя. Ако всички гледат и слушат чалга, ти ще си аутсайдер, казвайки, че ходиш на класически концерти. Без социумът да е единен в отношението си, много трудно ще можем да променим нещо.
– Да стесним малко периметъра. Накъде, според вас, върви клавирното изкуство?
– Има огромно число хора, които свирят много добре. Много по-добре, отколкото се свиреше преди петдесетина години. Преди съм ходил на конкурси, сега съм от другата страна, в журита, и мога да направя сравнение между това, което съм правил на конкурсите като участник и което сега младите хора правят. В момента хората, които се явяват на конкурси, са все по-млади, но не по-малко завършени инструменталисти. Като казвам инструменталисти, нямам предвид само чисто техническите им умения. Вижда се, че повечето от тях имат на много ранна възраст завършена идея за музиката. Може да сме съгласни с нея или не. Но я имат. Което говори, че някак си пианото е навлязло много професионално в живота на тези млади хора, нещо, което поне при мен не е било така. От друга страна, това, което ми липсва днес, е фантазията, свободата. В много случаи те свирят наистина перфектно, но ми звучат еднакво. Независимо, че са различни и всеки има своя концепция. Като цяло обаче, периметърът, в който се движи тази концепция, е много тесен. До голяма степен, според мен, има значение и конкурсоманията. Казвам винаги, че конкурсите са необходимо зло. Но какво се случва на тях? Има един начин на свирене, за който се предполага, че ако го усвоиш, ще имаш успех. Обикновено журито се състои от 10-15 човека, поне на големите конкурси е така. И всеки от тях има някакво виждане за свиренето. Тоест, за да може един кандидат да премине успешно през това сито, той трябва да е възможно най-близко до златната среда. И тогава има най-голям шанс да бъде харесан от повече хора. Но излезе ли за момент, може би следвайки своето собствено усещане, от този тесен периметър, това неминуемо ще доведе до конфликти. Вече има океан от пианисти. Наскоро четох в едно списание, че в Китай имало към 25 милиона професионални пианисти. За какво говорим? А и стагнацията в продуцирането на класическата музика е такава, че от ден на ден концертите намаляват и младият музикант се реализира трудно. Независимо какви награди е спечелил.
– Сам казахте: много конкурси, по-малко възможности за концертиране. Как съвременният пианист днес може да се справи с диктата на бизнеса, на рекламата? Имам предвид не само броя на концертите, но и закостенелия репертоар. Мисля си, че вие сте се справили с него по свой начин. Нямам представа колко концерта правите, но имам усещането, че имате достатъчно време, за да си работите репертоара, поне така се чува.
– Щастлив съм, че го казвате, но не е така. За съжаление, времето не стига. Аз съм човек, който се отегчава да свири едно и също. И това е, което много ми липсва през последните три-четири години. Наистина нямам време да уча нови неща или ако го имам, то е като капкомер – в много малки дози. Това много ме тормози, защото наистина има толкова много прекрасна музика, която чака. А човешкият живот е кратък, за съжаление. Но когато и преподаваш, и се занимаваш с други неща, и организираш фестивал… Опитвам се да добавям, макар и по малко, към моя репертоар. Защото то е като вътрешен мотор, който ни държи в кондиция.
– Да се върнем към нашата ситуация. Тук напоследък считат, че за да се избяга от стандартния репертоар, спасението е филмовата музика. Но никой не си дава сметка, че това е музика с определена приложна функция. И вие сте участвали в такива концерти. И сте казвали, че на публиката трябва да й се предлагат популярни неща.
– Според мен, трябва да има по малко от всичко. Ако доминира лекото само, по-хубаво е да си сложим чехлите и пижамата и да си стоим вкъщи. Но от време навреме да има и концерт с филмова музика, защо не? Може би на такива концерти ще отидат хора, които иначе не влизат в зала. Това трябва да се отчете. Но след това трябва да им се предложи и нещо друго… Нужна е политика в това отношение – нещата да са поднесени така, че след като вкараш неподготвения слушател в залата, да успееш и да го задържиш. Но това е въпрос и на визия, и на гъвкавост. Според мен, в България главно липсват хора, които да знаят как това се прави. Културният мениджър е не само този, който изкарва пари, а и човек-визионер.
– Често свирите с различни партньори. Много силно впечатление направи маниера ви на съмузициране с певиците Ина Кънчева и Красимира Стоянова. Кога започнахте да се интересувате от това?
– Ами аз съм от оперно семейство. Майка ми е сопрано, баща ми всички знаят кой е. (Диригентът Михаил Ангелов – б.а.) Някак си, от малък съм отгледан с пеенето и за мен то е много важна част във формирането ми като пианист. Небезизвестен факт е, че един пианист като Шопен е имал огромна адмирация към италианското белканто и когато е живял в Париж, е бил сред най-ревностните почитатели на операта. Всичко, що е излизало като нова продукция в Париж, той го е слушал. И е много интересно как в писмата си описва с подробности, все едно че е певец, Малибран какво портаменто е направила, как е задържала високата нота. Изобщо неща, които са от кухнята на белкантото. Защо Шопен се интересува от това? Защото той е може би първият композитор, който от един перкусионен инструмент, какъвто е пианото, се опитва да изкара пеещ звук. С много тънко ухо, което е искало да направи така, че пианото да звучи възможно най-близко до човешкия глас. Начинът, по който пише ноктюрните си, дългата фраза… ако изпеем една такава фраза, ще видим, че точно където ни свършва дъхът, той прекъсва легатото. Също подборът на темпа. Пак стигаме до ноктюрните – метрономните означения, които Шопен пише, са много по-бързи от това, което обикновено чуваме на концертния подиум. Защо? Защото те са мислени с вокални категории. Тоест, че трябва да се диша. Знаем, че един добър певец никога не диша на средата на фразата, трябва да си поеме дъх на съответното място. За всички тези неща Шопен си е давал сметка и ги е вкарал в собствената си музика. В началото възприемах чисто клавирно тази музика, но впоследствие разбрах, че Шопен, пък и не само той, а и други автори, които са имали отношение към човешкия глас, са допринесли много за развитието на клавирното майсторство. Затова пианото в определени моменти може да звучи като гласа. И оттам вече възникна моят естествен интерес – да сътруднича на певци в последните години е много голямо удоволствие. Наистина се чувствам като риба във вода, когато мога да работя с добър певец, да го следвам, да видя какво прави – всички тези неща, които предопределят моето свирене, но, в крайна сметка, двамата заедно правим нещо различно.
– Рециталът ви с Красимира Стоянова бе изумителен образец на събиране на два тембъра…
– Още повече, че това беше първият ни концерт. Е, това са случаите, които те импулсират и ти дават вяра – когато срещнеш човек, с когото от първата репетиция виждаш, че нещата вървят ръка за ръка. Може да има дискусия, но тя е, защото искате да стигнете до възможно най-доброто. С Красимира е изключителна привилегия чисто музикантски да общуваш. Когато певецът е на това ниво, щастието е голямо.
– За финал бих искала да попитам какво, според вас, ще стане с нашето изкуство?
– Аз хем искам да съм оптимист, хем… Надявам се да не загине. И тази промяна, за която се говори в макрополитически смисъл, дано да е за добро, дано нещо се случи, което да пречупи негативния ход на събитията.
– Каква промяна имате предвид?
– Към ново съзнание на хората. Аз винаги гледам отвъд проблемите и се опитвам да мисля, че, все пак, човечеството е еволюирало. И тази еволюция трябва да води към нещо по-добро. Това зависи, разбира се, от това дали човечеството ще пожелае да се преодолее, да достигне ново ниво на съзнание. Което да запази красивото в хората, тяхната духовност.
Вестник “Култура”, 27 януари 2017