Малцина знаят, че цигуларят Гидон Кремер е написал книгите: “Обертонове”, “Отломки от детството”, “Между светове”, “Писма до една млада пианистка”. Дори и когато си прекарал голяма част от живота си със стремежа да слушаш и да потъваш колкото ти е възможно в дълбочините на неговото много сериозно, мъдро изкуство, в книгите му към образа му на интерпретатор, на пътешественик между многото различни светове на изкуствата и, разбира се, най-вече на музиката се добавят още пластове, понякога в разрез с представите, които си изградил, понякога разширявайки ги неимоверно. Защо мисля в тази посока? Защото в двата си концерта в София той позволи на публиката си да се приближи до различни страни от облика му на цигулар, тук и сега. И ме подтикна да разгърна отново негова книга. В “Писма до една млада пианистка” Кремер е създал “Декалог на интерпретатора” – безценни изречения, резултат от целия му колосален опит на цигулар, който от десетилетия формира световния музикален вкус. Въпросът за музикалното, което излиза от тишината и говори с нея е максима, която големият музикант изповядва отдавна. Както и въпросът за качеството на съответстващия на изпълняваната творба в днешния ден звук, който изтръгва от своята Амати-цигулка.
И двата концерта (18 и 22 април) бяха със Софийската филхармония с диригентите Найден Тодоров (който в качеството си на директор на оркестъра успя да го насочи към София) и Урош Лайовиц. На афиша за първия концерт пишеше, че Кремер ще свири Шумановия концерт за цигулка. Не обърнах внимание на различната тоналност. Оказа се, че е предпочел авторската транскрипция на виолончеловия концерт. Дадох си сметка, че чувам цигулковата му версия за първи път. Различна бе енергията на звукоизвличането на Кремер, но пак зареждаше познатата композиция със смисъла и логиката на едно по-спокойно, но дълбоко преживяване, което те превзема. Отхвърляш песъчинките, които биха те разсеяли и потъваш, погълнат от една друга чувствителност, която по-светлият тембър на цигулката добавя. И философията на звука на големия майстор. Той изпълни на бис отново транскрипция за цигулка на Прелюда за чело, опус 100, № 5 от Мечислав Вайнберг. Впрочем Кремер е направил аранжименти за цигулка на всичките 24 прелюда за чело на Вайнберг – една от многото сфери, в които неговият неуморим и несломим дух се проявява. А самият прелюд е като самотен отзвук от виолончеловия концерт на Шуман – основната тема на концерта тук е инкрустирана като паметен речитатив, който Кремер изговори, артикулирайки всяка нота като съкровен обет.
Моцартовата 29-а симфония често попада в репертоара на филхармонията. Георги Димитров я дирижира през юли, миналата година на свой концерт с националния ни оркестър. Найден Тодоров предпочeте по-активното темпо. Експозицията на първата част прозвуча по-артикулирано и бистро в повторението си, получи точен фокус в щриха и облика на фразата. Финалът на разработката изискваше по-отчетлив динамически контраст, за да се влее естествено в репризата. Леко, дори въздушно, премина красивата тема на ре-мажорната втора част и би била още по-изразителна и също изрядна, ако навсякъде нотите след пунктираната бяха изсвирени съвсем точно, на място, без никакъв отстъп от съществената за драматургията ритмична фигура. Този детайл е същностен за наместване на звуковата картина и за подчертаване изяществото на фактурата – изрядно се получи в кодата на частта в диалога между обои и първи цигулки. Триото на менуета бе изработено в изискан легато-щрих, елегантно, сдържано. Финалната част фиксира отново проблема с контрастните динамики. Забелязала съм, че в нашите оркестри бързото темпо се отразява на динамиките в музиката – адреналинът от скоростта усилва звука. И съкращава паузите. Което е въпрос на дисциплина в пулсацията, концентрация и вслушване в останалите групи от оркестъра. Колегите много добре знаят, че когато слушат какво става около тях, а не разчитат само на диригента за баланс, за динамика, и за симултанно изпълнение на щриха, тогава всеки детайл си идва на мястото.
На втория концерт-събитие към Гидон Кремер се присъедини още една голяма фигура на цигулковото изкуство, макар и не толкова мощно известна по целия свят –Татяна Гринденко. Двамата имат десетилетна партньорска история – достатъчно е да си припомним, че за тях Алфред Шнитке написа своето, много прочуто днес, Кончерто гросо № 1, което те пресъздадоха за първи път през 1977 г. В София реализираха българската премиера на пиесата “Здрач”(2004) от Гия Канчели (1935-2019). Създадена за две цигулки, струнен оркестър и синтезатор “Здрач” е поредната тежка изповед на големия композитор. Гия имаше великолепно чувство за хумор, но дълбоко в себе таеше огромни масиви тъга, които нанасяше в музиката си. “Здрач” е едно от нейните лица, или може да се каже още – поредното й звуково изражение. “Животът ни буквално виси на косъм…”, пише Гия. Простички мелодични мотиви, промълвени тонове от разложени акорди, подредени в реч, която върви бавно, с прекъсвания, а флажолетни звуци от солиращите цигулки, по-тънки от косъм, трептят над оркестъра. Звуци с острие; бавно и затова още по-болезнено пронизват, пробождат и изчезват в тишините на Гия или потъват в оркестъра, който претърпява различни метаморфози – от прозирна звукова тъкан, до застрашително бучаща плътна материя, от беззвучен шепот до зловеща ерупция. В тази тъкан от време на време просветна като опозиция кратичък Моцартов мотив, ползващ също тризвучие, но със съвсем различна конотация„ Както винаги Гия е верен на себе си. И както винаги излъчва нови идеи, в измамно проста фактура, с плаващи хармонични движения, с малки но съществени стъпки във въображението за всеки звук – от солистите и от оркестъра. Самият той пише: “Един от главните мои творчески проблеми е стар като света: да премина от субдоминанта в доминанта, а след това в тоника по такъв начин, че да не предизвиквам скука най-вече в мен, самия.” Чупливата красота на звуците от двете солиращи цигулки се поглъща от зловещия мрак на оркестъра. “Отдавна ме е напуснала илюзията, че красотата ще спаси света”, споделя още композиторът. Кулминацията на пиесата е разбиваща, а диригентът Урош Лайовиц я показа в целия й ужас – може би ако задържаше още малко тишината между редуващите се оркестрови късове щеше да е още по-съответстващо на мисленето на Гия и по-въздействащо, но той спазваше категорично стриктно указанията на композитора, изразени, разбира се, чрез определен брой паузи. Е, когато си връхлетян от толкова изтръгната музика, в подобно изпълнение-откровение, изказано така експресивно, всяка вторачване в несбъднато очакване е излишно. Преживяването би удовлетворило големия творец. Приемам тази пиеса на Гия Канчели като личен подарък от Кремер, Гринденко, Лайовиц и Софийската филхармония.
Многозначителен, свързан с паметта, която никога не трябва да се пренебрегва, бе и бисовият дует, който изпълниха Кремер и Гринденко – един от 34-те дуета за две цигулки на италианския композитор Лучано Берио. Пише ги между 1979 и 1983 г. Всеки един от тях Берио озаглавява с името на личност, която е важна за него. Пиесите могат да се приемат като кратки афоризми, нахвърляни скици, шаржове или моментални снимки. Най-кратката пиеса трае 29 секунди, а най-дългата – около 4 минути. Ще припомня някои от заглавията на пиесите: Бела (на Бела Барток), Винко (на Винко Глобокар), Родион (на Родион Шчедрин), Мая (на Мая Плисецка), Бруно (на Бруно Мадерна), Пиер (на Пиер Булез), Игор (на Игор Стравински), Маурисио (на Маурисио Кагел), Лорин (на Лорин Маазел) и др. Дуетът, който изсвириха Кремер и Гринденко носи името “Алдо” на Алдо Беничи – известен италиански виолист, голяма фигура в музикалния живот на Италия, инспирирал и изпълнявал Лучано Берио и много други големи творци на ХХ век, дългогодишен директор на прочутата академия Киджана в Сиена. Пиесата e двуминутен приятелски шарж, напомнящ звука на ранната виола да гамба и историческата традиция, в която тя битува като основен инструмент. Блиц-напомняне с пределен, овладян лаконизъм, натоварил всяка нота с вековна тежест. Впрочем тези дуети на Берио изобщо не се познават тук. Както и много голяма част от музиката на втората половина на ХХ век. Така Кремер и Гринденко осъществиха поредна българска премиера. В света на потъващи ценности, тази категория музиканти никога не се ограничават само в сферата на изпълнителството, която те отдавна са овладели на извънредно равнище. Изкуството им отдавна е мисия. Между многото цели на тяхното служене на хората, допускам, е и да ги изведат от инерцията, от шаблона, да ги разтърсят, да предизвикат у тях желание да разтворят сетивата си, ума си, да търсят непознати за тях територии в музиката.
А моите сетива, след тази невероятна първа част на концерта, някак се затвориха за голямата до-мажорна симфония на Шуберт, която бе изпълнена много почтено и прилично от Лайовиц и филхармонията. Но през цялото време имах несправедливото, сигурно, чувство, че творбата ми отнема преживяването от съдбовната среща между звука и тишината, състояла се в “Здрач” на Канчели.