Цигуларят Георги Бадев (1939 – 2015) бе знакова фигура в българското музикално-изпълнителско изкуство. Неговата кариера без колебание може да бъде определена като блестяща. Ученик е на професор Владимир Аврамов. Вече цигулар с международна кариера, той е поканен от Исак Щерн да специализира при него в Ню Йорк. Бе предпочитан солист на диригентите Константин Илиев и Добрин Петков заедно с пианистите Николай Евров и Антон Диков. Представи на българската публика много композиции за цигулка за първи път. Сред тях е достатъчно да се споменат Концерта за цигулка на Албан Берг, Концертите на Бела Барток, на Игор Стравински, на Константин Илиев и др. Сред многобройните му записи се открояват Концертите на Бетовен, Брамс, Моцарт, Чайковски, Стравински, Барток и др. В по-ново време голям интерес предизвикаха записите за фирмата „Гега Ню” със Сонатите на Брамс – за цигулка и за виола в партньорство с пианиста Божидар Ноев. В началото на 90-те години професор Георги Бадев бе поканен да преподава в Токио. Спорадичните му появявания в България като солист в този период са посрещани от публиката с огромен интерес.
Разговорът ни с Георги Бадев се състоя през 2007 г. в Русе, преди неговия рецитал със сонати на Брамс, на фестивала „Мартенски музикални дни‛.
– Откъде дойде при вас интересът към съвременната музика. Не е било толкова типично за времето, в което сте започвали.
– Много зависи човек в каква среда ще попадне от детството си. Аз имах щастието да бъда приет в интерната за даровити деца. Това беше от 1952 до 1957 година. Там имаше знаещи хора. Например един наш съученик знаеше из основи пасионите на Бах. И други автори, разбира се. Но покрай него и аз научих пасионите на Бах. А като по-голям пък имах един състудент от Пловдив, който беше голям познавач на съвременната музика. И ходехме една група да записваме от Баварското радио предаванията за нова, авангардна музика. Записвахме на един магнетофон, който придвижвахме с бебешката количка на семейство Големинови. Редувахме домовете си, за да не вдигаме шум все на едно и също място. Записвахме музика от Булез, Ноно, Щокхаузен, Бруно Мадерна… Благодарение на тази среда ми стана близка и тази музика. После дойде близкото приятелство и с нашите съвременни композитори. И, разбира се, близостта с Константин Илиев и Добрин Петков. Още оттогава. Спомням си как едни приятели от Пловдив успяха да “откраднат” отнякъде за една нощ партитурата на щрайховата симфония на Онегер. Преписаха я през нощта и я върнаха там, откъдето я бяха откраднали..
– Става дума за Втората му симфония…
– Да. Така се сдобиха с нея.
– То като криминален сюжет. Всъщност, в тези времена винаги имаше подозрения в “криминалност” по отношение на съвременната музика. Никак не съм забравила огромния скандал с цигулковия концерт на Константин Илиев.
– Тогава много сериозно бяхме предупредени от един композитор, не искам да му казвам името, да внимаваме, защото те щели да си вземат бележка каква музика изпълняваме. Бяхме предупредени – диригентът и аз – при изпълнението в София. И, разбира се, с чувството си за справедливост, против потисничеството ние веднага застанахме на страната на тези автори, които търсеха новото.
– В академията вие бяхте при професор Владимир Аврамов. Той беше приятел на българските композитори, но…
– Той имаше, разбира се, отрицателно мнение. След това изпълнение разказваше една вечер на приятелите си: “По едно време ни стана жал за цигулката на Жоро, какви бяха тези издевателства.” Но квартет “Аврамов” изпълни и на Илиев квартет, който е от по-друг период. Скоро Аврамов ми сподели, че не е оценил навремето Константин Илиев.
– Как се сближихте с Константин? Спомням си, че когато правехте с него нещо и се вдигаха гюрултии, вие си мълчахте и свирехте. За цигулковия му концерт само по радиото бяхте казали, че за вас този концерт е много интересна школа и сте му благодарен за нея. Бяхте доста невъзмутим.
– Моето оръжие беше цигулката, свиренето. Не съм участвал в теоретични спорове или пък в котерийни разправии. Изразявах по-скоро съпротива срещу посредствеността; бях за търсещия композитор, към новото. И съм го правил с гордост. След това бях първи изпълнител и на Иван Спасовия концерт, и на един концерт на Йордан Дафов. Всички тези български творби останаха само с по едно изпълнение, за жалост. Е, сега наскоро свирих пак концерта на Иван Спасов.
– Ще концертирате ли вече по-често? Хората чакат да чуят такава заявка. Вие по едно време като че ли се бяхте скрили.
– О, това е свързано с… Навремето бях близък с мистър Сенко и той казваше следното: “Артистът трябва да спре тогава, когато е на върха.” Това е. Всеки би трябвало да намери сили да се съобрази с това. И ако види, че… отива надолу, да спре.
– Кой е видял, че отивате надолу?
– Не говоря за себе си. Дай Боже да съм здрав… Не с тази интензивност, с която свирех по-рано – но ще свиря.
– Как течеше в Япония вашият концертен живот, когато бяхте професор там?
– Доста капсулирано. Благодарение на договора, който бях подписал. В него имаше специална клауза, че без разрешението на ръководството на академията нямам право да се свързвам с импресарии и т.н. Аз отидох там, за да преподавам. Академията организираше концерти на своите преподаватели, но иначе нямах свободата да приемам покани.
– Какви хора бяха родителите ви? От какво семейство се е пръкнал Георги Бадев, такъв музикант?
– Майка ми беше домакиня, но преди да се омъжи, е била учителка във Видин. Баща ми беше с висше икономическо образование. Работил е винаги в бюджетната сфера на най-различни места – във Видин, след това в Министерство на финансите, в Министерство на вътрешните работи, бюджетния отдел…
– Имаше ли музика в дома ви, слушаше ли се?
– Живеехме в една къща с вуйчо ми и, разбира се, слушах неговите ученици. А после станах и аз един от тях. Трябваше само да се премине през коридора, за да отиде в стаята, където той даваше уроци. Обаче аз се обличах с хубави дрехи, преминавах през коридора и отивах на урок. Той е един от създателите и концертмайстор на тогавашния оркестър във Видин. Имаше, имаше много музика. Оттогава започна и ансамбловото свирене, т.е. на две цигулки с моя вуйчо. Много е увличащо – едно малко дете да засвири двуглас като начало. Водеше ме на репетиции в оркестъра. А самите ми родители, те обичаха музика, пееха…
– Караха ли ви да свирите насила?
– Естествено! В началото, като всяко дете, и аз имах интерес. Но след това се налагаше поне по два часа да се упражнявам, а аз предпочитах да изляза навън. Баща ми с връщането си от работа казваше: “Идвай сега с нотите и показвай днес какво научи.” Показвах му, доколкото можех.
– В най-усилното ви време, когато трупахте репертоар, по колко часа свирехте на ден?
– Много рядко свирех по много. Да речем, за изпълнението на Баховите солови сонати, които тогава свирих в София, ходех рано-рано сутринта в консерваторията… Не съм мерил по колко, помня, че не съм свирил 5, 6 или 8 часа. Но… доста свирех.
– Можете ли да набележите най-важните хора след родителите си в своя път на цигулар?
– Да. Аз съм щастлив човек. Във Видин, веднъж при едно идване на професор Владимир Аврамов, който имаше концерт, му бях представен като малко цигуларче. Моят вуйчо, учителят ми, даже ми даде своята цигулка, въпреки че ми беше голяма. Но Аврамов препоръча да се преместим в София. Преместихме се, отидохме вече при него. Там беше Снежина Гълъбова. Ако изключим Аврамов, Снежина Гълъбова е тази, която изигра огромна роля в моето музикално възпитание. Тя със съвсем малко думи ми казваше някои неща. Повече свирехме. Свирихме на международни конкурси, свирихме на турнета и т.н.. Докато един ден не каза: “Жорко, трябва да намериш някой свой връстник и да свириш с него.” Аз бях страхотно обиден и разочарован. Представяте ли си как съм го изживял! Тази жена, която ми даде всичко, аз дори бях увлечен по нея… И изведнъж не иска вече да свири с мен. Помня много турнета – и в Съветския Съюз, и в Куба – къде ли не сме ходили с нея, с месеци. След това обаче разбрах идеята й. Тя просто не можеше винаги да пътува. А толкова хубави думи ми е казвала за свиренето ми, че не мога да ги забравя. И сега, когато не може да излезе от дома си, краката й не са добре, с цялата си душа, с цялото си сърце иска да ме окуражи: “Свири Чайковски, свири всичко.”
Диригентите – Добрин Петков и Константин Илиев. Когато те си отидоха, наистина спрях да свиря. Имам чувството, че след смъртта им на някои хора като че ли им олекна. Те двамата респектираха нашия музикален живот с високата си нравственост, бих казал. Те не работеха за себе си, те работеха за каузата. И… като че ли тези личности бяха заменени от недотам достойни заместници. А тези, които дойдоха на тяхно място, сякаш искаха да отместят всичко, което е било преди тях. Аз престанах да бъда канен. Даже и такова нещо имаше… А целия си активен концертен живот дължа на тях двамата. Имах чувството, дълго време, когато излизах на сцената, че две икони имам от двете си страни. След смъртта им.
Дебютът ми на 13-годишна възраст в Русе, в кино “Москва”, беше с Добрин Петков. Той тогава се отнесе към мен, като че ли съм негов връстник. Говореше за проблемите в концерта на Кабалевски, разказваше как тромпетистът в началото е рязал мундщука, за да го изсвири… Говореше ми като на възрастен човек. И последният мах на Добрин Петков пред радиооркестъра беше пак с мен – с концерта от Роберт Шуман. Но записът остана недовършен. Записахме първа и втора част в радиото и тогава записът прекъсна, той имаше предчувствие някакво. Направихме монтаж за един час. А Добрин обикновено монтираше една част няколко дни. И тоноператорът, Кольо Мирчев, каза: ‛Не, това е невъзможно Добрин да направи толкова бързо монтажа‛. Но свършихме и той каза, като завещание прозвуча: ‛Направи третата част с Казанджиев. Аз няма да мога, влизам в болница.” Беше бял като платно този ден, едва се качи горе в диригентската стая. Това беше в студиото в Радио София.
Същото се случи и с Константин Илиев. Последният му мах беше тук, в Русе, когато се честваше годишнината на Русенската филхармония. Тогава той направи програма като първата си програма с оркестъра. И Антон Диков свири тогава, и аз… Така че това беше неговият последен концерт. Януари, 1988 г.
– Когато имате да изпълните за първи път в България някоя пиеса или концерт – както беше с Берг-концерта или Барток-концертите – слушате ли предварително други изпълнения? Какъв е процесът, интуитивен или рационален? Разкрийте ни малко себе си, вие винаги сте мълчали..
– Първо ми е необходимо да чуя, ако има какво. Барток свирих под много силното влияние на Исак Щерн. Нямах никаква представа, че един ден ще бъда поканен от него в Ню Йорк. Неговата сила и могъщество, изразителността му страшно много са ми повлияли. По отношение на Барток, например, а пък и Берг – имах негови записи на тези произведения с Ленард Бърнстейн. На грамофонни плочи. Но това не е никакъв подвиг. Тази музика се изпълняваше по цял свят, Берг беше вече класик на нововиенската школа, този концерт беше класика, да не говорим за Бела Барток. Той обхваща всемирната музика и я претворява в своето творчество. Разбира се, пълните невежи няма как да знаят това или да го мислят по този начин. Но това не значи, че не е трябвало да им дадем шанс. Подвиг е да се подготви оркестърът. Да се сглоби всичко… Защото това са неща, едва ли не непосилни предвид състоянието на оркестрите ни. Затова беше самоотвержената борба, която водеше Добрин Петков, за да постигне съвършенство. Когато с него започвахме репетиции, две години преди това вече се бяхме разбрали кой концерт аз ще готвя – например на Стравински или на Пипков – нови за моя репертоар. Той цяла сутрин репетираше концерта за цигулка. Следобед репетираше другото.
– Между другото, записът ви на Стравински-концерт е изумителен. Но от това, което казвате, излиза, че вашата работа винаги е била най-лесна.
– Така е! Нали това е работата на един изпълнител, да си научи партията. Примерно концертът на Стравински, той е една дантела… Човек, като го слуша, вижда, че свирят три-четири инструмента, действително сложни партии, но всичкото това трябва да бъде сглобено така, като че един свири и мисли. И това направи Добрин.
– Спомняте ли си как изглеждаше зала ‛България‛ през ноември 1967-а, когато изпълнихте Концерта от Берг – програмата беше Веберн, Берг, Шьонберг – с Константин Илиев?
– Да… Как ги помните тези неща?
– Е, това пък са събития в моя живот. В партера игла нямаше къде да падне. Имахте ли усещането тогава, че сте център на събитията, когато въвеждахте такива творби в слуха на хората?
– Не, в никой случай. Аз просто бях един привърженик – примерно на мача Левски-ЦСКА, аз като левскар участвах там, т.е. за каузата на по-новата музика. И… нищо повече. Никакъв център, просто участвах.
– Свирехте и много камерна музика.
– Не бих казал много. Един от съветите, вече в зряла възраст, който Исак Щерн ми даде, беше: ‛Свири камерна музика!‛. А всъщност това се е отнасяло до клавирни квартети, триа… Защото сонати съм свирил… Но по ‛Mezzo‛ слушахме Исак Щерн с Йо-Йо-Ма, с Емануел Акс и Хайме Ларедо. Хайме взе първа награда на брюкселския конкурс, когато и аз участвах. И се сприятелихме естествено, защото финалистите живяхме десетина дни заедно и учехме всички новия цигулков концерт на Дариус Мийо. Та този човек, Исак Щерн, човек, който е изсвирил абсолютно всичко, особено от Брамс – той имаше особена слабост към Брамс – казваше: “След Брамс такъв концерт за цигулка е написал само Барток – с такава значителност.” Та имам щастието да си имам тези ансамбли с Исак Щерн. Но такъв вид камерна музика, каквато всички, всички големи артисти изпълняват по света – като най-висша наслада и за себе си – ми липсва. Аз напоследък съм изсвирил само един от клавирните квартети на Брамс – в Япония.
– Значи имате задача занапред.
– Трябва да открия и единомишленици, и приятели също.
– Как изглежда днес един ден на Георги Бадев?
– Занимавам се с ежедневието, с най-прости неща от живота.
– Свирите ли?
– Да, особено когато имам задача, като ученик слагам часовника пред себе си. Но обикновено последните 5-10 минути от времето, което съм си определил, спират, не се движат.
– Да не би да съобщавате, че не ви се свири вече толкова?
– Не, за репертоара, който имам, казвам, че не съм нотист, а слухар – всичко свиря без ноти. Още го помня целия наизуст. Иначе много други неща не помня, но нотите – да.
– За вас свиренето винаги е било много естествено занимание…
– Да, дадено ми е така от Бога. Но безспорно имам съзнанието, че човек, излезе ли на сцената, трябва робски да се занимава с инструмента. За да бъде във форма, за да даде всичко, на което е способен. Ето, сега имам една много сериозна задача – да открия фестивала ‛Софийски музикални седмици‛ с концерта от Брамс.
– По едно време хората мислеха, че не искате да свирите.
– Много неща се промениха. Аз не познавах новите диригенти, просто не ги познавах. От някои пък се бях разочаровал при среща, при разговор. Някои хора се отнесоха доста особено, аз не можех да си обясня защо. Но тогава пак моят учител проф. Владимир Аврамов все ми повтаряше периодично, когато ходех при него: “Много ми е мъчно, че спря да свириш.” И един ден ми каза: “Слушай, ти ако засвириш пак, аз ще стана от леглото.” Това много силно ми подейства. Тогава направихме един концерт с Георги Димитров в Пловдив, беше голяма радост. Дадох си обаче сметка, че го дължа и на моя учител, който и на преклонната си възраст пак ме насочи, пак ми даде необходимото.
Вестник “Култура” бр. 19, 18 май 2007