Въпреки продължаващия танц на вируса, в Пловдив директорът на операта Нина Найденова обяви поредния фестивал Opera Open. Започна на 10 юли и продължава до края на септември. Имах възможността, почти година след пловдивската премиера, да видя “Фалстаф” в новото, за спектакъла, сценично пространство на Античния театър. Трансформацията на представлението за тази сцена очевидно е жест, равен на приношение. Сложността му не е възпряла постановъчния екип, най-вече заради възможността в програмата на фестивала да се включи и финалният оперен опус на Верди, за изпълнението на който Найденова бе осигурила великолепен вокален екип, подпомогнат от много знаещия и можещ диригент Павел Балев, който повече от 20 години живее и работи в Германия, но се стреми да намира възможност да дирижира и у нас.
“Фалстаф” е единствена по рода си творба сред оперите на Верди. В края на живота си великият майстор изглежда е решил да покаже, че старостта има едно изключително предимство – и това е свободата. Най-свободен си в последната права на житейския си път, особено когато събраният опит е жив и все още те провокира, а напредналата възраст те разтоварва от всички видове съображения по отношение взимането на “правилни” решения. Така “Фалстаф” сякаш ни показва, какво още би откривал и развивал композиторът Верди в следващите 50 свои години, ако разполагаше с тях. Показва ни го със сменената физиономия на стила, с различната степен на почерка, с категорично заявеното зачеркване на традиционните за неговите опери арии и ансамбли, за да ги замени с монолози, и с постоянно (изключително сложно) ансамблово пеене и свирене в разказването на Шекспировия сюжет. Тъкмо този тип ансамблов оперен театър изисква подходящ за съвместност в пеенето и музицирането състав, в който пръв сред равни е главният герой на операта. И в това отношение пловдивският оперен театър има фантастичното постижение да избере певци, не само гласовити, но и притежаващи изискуемата музикалност и артистична гъвкавост за да реализират адекватно всичко, което Верди съобщава на човечеството с този свой шедьовър. Рядко труден шедьовър, подчертавам го. И въпреки, че носи в себе си волен, щастлив и смислен смях, който с лекота се поема от публиката, у нас той не е сред любимите на оперните директори Вердиеви опуси като “Травиата”, “Трубадур”, “Аида” “Риголето”…все шедьоври, разбира се. Но за тях, при трудни ситуации, са достатъчни двама-трима добри протагонисти. По-малките роли не създават проблем. Във “Фалстаф” няма малки роли – всички са ангажирани в изпълнението на една виртуозна ансамблова фактура. Когато то е на ниво, без препъване, без разминаване, с постоянна скорост на музикалните монолози, диалози, реплики в гласовете и оркестъра като скороговорки, с лекота при включването и изключването на ансамблови гласове, с подходящото настроение, тогава смехът се получава, какъвто са го мислили Шекспир и Верди. Както пише в оригиналния си текст за операта в програмата за спектакъла известният композитор, диригент, музиколог и публицист Драгомир Йосифов (София го изпусна, не и Пловдив), който е и хормайстор в спектакъла: “Смехът във “Фалстаф” е и жесток, и сардоничен, ала и милостив, и прощаващ; той е намереният път, по който старият Верди ще се оттегли, танцувайки и пеейки от житейската сцена.”
Нина Найденова е режисьор на спектакъла. Тя премества действието в операта в съвременен хотел. Подобно решение преди години има и Робърт Карсън в Метрополитън, но той ситуира сюжета в хотел от 50-те години на ХХ век. Тук идеята гради днешната представа за “долче вита”, която включва много модни за човека на ХХI век занимания и маниери на поведение (та дори и до лакътното докосване в най-новата пандемична ситуация – малко излишно, струва ми се). Сценографското решение е пределно семпло, изчистено от битовизми навсякъде, където е възможно. Декорът разчита на въображението на зрителя без да пренебрегва съществени за драматургията елементи, а сценичното пространство не би било така ефектно и също функционално без впечатляващата светлинна драматургия. От постановките на Найденова съм имала възможност да видя още една Вердиева опера по Шекспир – “Макбет”. За разлика от други свои колеги в оперния свят Найденова разбира и се съобразява с певците. С модната от години криворазбрана режисьорска доминация, в операта много рядко се наблюдава хармония, баланс между режисьорските решения и задължителния за максималната изява на певеца сценичен комфорт. И тук, в спектакъла на “Фалстаф”, режисьорски идеи на Найденова съчетават органично театъра и пеенето, което безспорно е в услуга на музиката. Съвременната, измислена от режисьорското съсловие дилема “театър или музика” вместо нормалното за опера взаимодействие между музиката и театъра за щастие не интересува Найденова. Тя не желае да властва над певците. И това се констатира във всеки един момент. Дори и по-екстравагантните мизансценни хрумвания следят и усещат възможностите на пеещия артист. Така музиката има шанса да звучи според максимума на певеца, който с удоволствие изпълнява пластичните задачи. Защото те не му пречат на основното, за което е на сцената и така не се ограничава по никакъв начин експлозивното разнообразие на актьорската изява в спектакъла. Нито темпото и музикалната адекватност на театралните решения. Комплексен, но и леко странен, обратен бе финалът, който натрупва още условност по отношение на оперното съдържание. Нямаше никакво преместване в Уиндзорската гора и обичайно по-тъмната, магическа “зловеща” атмосфера, която трябва да изплаши сър Джон Фалстаф тук изобилстваше от белота, светлина и някаква снежна леденост на костюмите, т.е. съвсем противоположно на практиката за тълкуване на текста. В текста на Йосифов към спектакъла чета “Фалстаф изпада в ужас, прелестно въплътени греховете му танцуват около него лудешкото си хоро.” Приемам финала като закачка със самата театрална същност, където всичко е на ужким и не е от изключителна важност тъмни или бели ще са фантазмените образи, които чрез маските си представят героите от операта. В режисьорската концепция на Найденова смехът във “Фалстаф” все пак е повече милостив и прощаващ, отколкото сардоничен. Но това не се приема като стесняване на емоционалната парадигма на творбата. Може би защото в музиката Павел Балев беше подчертал и извел абсолютно всичко, което Верди е криптирал в музикалния текст.
Всяка картина бе предхождана с кратък откъс от записана музика от “Сицилиански вечерни”, една възможност за организиране на сцената. От самото си начало, след този изненадващ, но подходящ “преамбюл” оркестър и певци, изработени и ръководени от Павел Балев завладяха вниманието. Удоволствие беше да се слуша почти съвършената артикулация на музикалния текст и от оркестъра, и от сцената. И музикалната субстанция в прочита, в интерпретацията на този текст. Оркестърът на операта бе зареден с невероятна енергия на звука, който бе майсторски изработен и в детайли направляван от диригента. Това, което от самото начало се наложи в спектакъла бе добрият вкус във всеки епизод и мизансцен, проявен от певците. Кирил Манолов е автентичен и извънредно разнообразен, във вокалното и сценичното си поведение, Фалстаф. Гласът му е тембрист, пъргав, гъвкав инструмент, с който Манолов може всичко в тази роля, която му предлага необятни възможности. Грабва ги жадно, с удоволствие и разгъва с впечатляващо въображение емоционалния свят на своя противоречив и забавен герой. Артикулира брилянтно текста, подчертава акутните тонове в услуга на комедийното, работи със забележително медза воче; изградил е своя Фалстаф и пластически – с танцови стъпки, с многообразна жестикулация – една цивилизована пластика, която едрата му фигура създава леко, естествено, в съответствие и в услуга на музикално-комедийното. Без подвеждащия уклон към снижаване на комедийното до всекидневната уличност, така любима вече на масовия български зрител, за съжаление. Като всеки артист от голям калибър Манолов нито за момент не преминава границите на естетическото, на добрия вкус. Забележителен Фалстаф! Работи със звука, гласът потъмнява или изсветлява – в монолога на честта, например, или при срещите с Аличе, които той счита за любовни. Играе виртуозно с вокалната емисия. Редува светкавично състояния на своя герой, не можеш да ги обхванеш и задържиш, такова е темпото на вокално-сценичното му поведение. Разбира се Манолов не би бил така инспириран, ако не се радваше на талантливото и всеотдайно партньорство на останалите. Иска ми се най-напред изведа две имена – на баритона Свилен Николов (Форд) и на Мариана Пенчева (Мисис Куикли). Не мисля, че е справедливо вече да се слага пред името на Николов думата “млад”. Това е певец в апогея на своята вокална кариера – той и Манолов са от една генерация. Стоеше съвсем равностойно до него в дуета от второ действие, за да преживеем след това силното въздействие на монолога му за ревността, достатъчно комплициран поради вкарването на драматизъм в общо комедийния контекст. Николов стои органично на сцената, може да изиграе всичко по всякакъв начин – чудесен артист. А Мисис Куикли на Пенчева ще запомня с удивителния синхрон между глас и пластика (в епизода Reverenza) и експлозивно изиграната напрегнатост във взаимодействието й с Манолов. И не само – Пенчева е певица и актриса със силно обаяние, с богат мецосопранов глас, техника на тембриране и със задълбочено внимание към щриха. Марк Фаулър е много убедителен Фентън в любовните сцени със своята Нанета – Вера Гиргинова. Гласовете им се допълват великолепно в лирическата си същност, а и чувството им за хумор изобилстваше и определяше динамиката на актьорската им изява в комедийните ситуации. Марияна Панова е красива външно Аличе Форд, с висока пластична култура, която тя демонстрира забележително в йога-сцената, която също леко ме смути поради йога-манията в съвременното ни битие. Тази вечер Панова имаше известен проблем с вокалната енергия, който се отрази на вибратото, малко по-активно и широко от необходимото, а това предопределяше на моменти качеството на звука й. Но като актриса тя представи детайлно и в ярък комедиен план своята героиня – и в сцените с Фалстаф, и във финала на операта. Елена Чавдарова-Иса бе пъргава и изобретателна Мег Пейдж – това амплоа много й подхожда, контрапунктира много убедително драматичните й роли, подчертавайки нейното чувствително ансамблово присъствие. Всеотдадени на музиката бяха и Александър Баранов (Доктор Каюс), и Момчил Караиванов (Бардолф). Финалната фуга (tutto nel mondo e burla) бе брилянтно изградена с внезапните динамични пресечки, с чудесните игри с темпото, с майсторски изработени щрихи от всеки певец, с подходящото настроение и с един великолепно артикулиран хор (Драгомир Йосифов), който уплътни фугата с рафинирана екзалтираност – последна кулминация и в изрядната музикантска работа на Павел Балев, един диригент, който умее да създава магия в прочита си, приковава и певци, и оркестър, и публика.
Забележителен спектакъл! Към освободената творческа фантазия на Верди добавя волния смях на талантлив екип от музиканти, очевидно вложили огромни усилия, за да представят вдъхновено и с видимо удоволствие лебедовата песен на оперния гений.