Австрийският диригент Ервин Ортнер (1947) е голямо име в световната хорова култура. Посветил е живота си на бароковата и съвременната музика. Ансамбълът, който той основа преди 50 години, не случайно се нарича “Шьонберг”. Оттогава Ортнер е негов ръководител и заедно изповядват посвещението си на музикалните текстове, които Ортнер предпочита да интерпретира. Тук трябва да се припомни и дългогодишният творчески тандем Харнонкур-Ортнер и записите, които те оставиха на света. Включително и този на Коледната оратория на Йохан Себастиан Бах от 2007 г. Забележителен запис, в който хор “Шьонберг” е също толкова изумителен в общия прочит, колкото и съставът “Концентус музикус “. Но прочитът е на Харнонкур, все пак и неговата работа върху Коледната оратория се измерва с десетилетия – първият му запис на ораторията е от 1972-3 година.
Колосалната Бахова творба бе целта в гастрола на Ервин Ортнер, който застана пред Националния филхармоничен хор и Софийската филхармония в навечерието на Бъдни вечер (23. 12.), заедно със солистите Урсула Лангмайер – сопран, Йохана Кроковай – алт, Михаел Новак – тенор и Матиас Хелм – бас. Идеята да бъде поканен Ортнер да постави, така да се каже, началото на светлия празник Рождество с музиката на Коледната оратория сама по себе си звучи превъзходно. Това, което някак, оказа се, не бе съобразено е доколко певците от Националния филхармоничен хор са “вътре” в Бах-традицията, колко често пеят музиката на лайпцигския кантор и дали биха могли да изпълнят изискванията на един изключителен хоров експерт в спецификата на артикулирането на този Бахов текст. От шестте части-кантати на ораторията бяха изпълнени първите три, чието времетраене е около 85 минути. Ако се върнем към историята на първоначалното им изпълнение, бихме могли да решим, че Ортнер е избрал тези първи три кантати и заради историческия факт, че тъкмо тяхното изпълнение ръководи Бах на 25, 26 и 27 декември 1734 година в църквите “Св. Николай” и “Св. Тома”. Специалистите по Бах обичат да правят подобни аналогии.
Допускам, че хорът в някаква степен е бил подготвен от своя диригент Славил Димитров. Не знам обаче до каква степен. Както и колко време е било отделено за тази композиция и ако е било – дали самата подготовка е съответствала на изисквания, близки до тези на гастролиращия диригент. Задавах си тези въпроси, защото вечерта мина под знака на тъжна звукова неравностойност в представянето на хора, чиято роля в ораторията е определяща. Имаше хорови номера, в които можеше да се констатира, макар и с известно усилие за добронамерено възприятие, конструктивна цялост, постигнато звукоизвличане, проминентно артикулиране на музикалния и словесния текст. Все улучени елементи на стила, които стимулираха интереса към случващото се на сцената. Още повече, че оркестърът се представи с изненадваща сигурност и по отношение на типичното Бахово движение, и по отношение на тази изискуема събраност, концентрация, плътност и фокусираност на звука – и в динамика, и в цялост на фразата, и в щрих, и в солистичното инструментално присъствие. И най-вече в стиловото респектиране на вокалната част на творбата – както в хоровото, така и в солистичното присъствие. Което много помогна – особено по отношение на хора за усещането на една по-голяма стабилност и на сигурност по отношение на фактурата и нейните специфични качества.
Но имаше и хорови номера, в които звукът се люшкаше доста неориентиран като качество и спятост, като ритмическа артикулация, като баланс (някъде просто драстично), което ме накара да се замисля за това, че тук и магьосник не може да помогне. Тези сривове в изпълнението говореха отново много ясно за това, че Бах не се радва на особено гостоприемство в нашата мила родина. И на особено разбиране. Дори и тези, които се третират като специалисти не винаги могат да разчитат на съответни, откликващи партньори. Но тук става дума все пак за филхармоничния хор и неговата Бахова култура. Макар и воден от ръцете на голям майстор хорът, с изпълнението си, постави наистина въпроса за една по-системна и по-информирана работа в тази насока. За няколко дни никой не може да смени емисията, недостатъчната практика и съответно звукоизвличането на един хор – това е по-деликатен ансамбъл от инструменталния, изисква повече търпение и дълготрайно инвестиране на труд за да се получи резултат, когато дойде диригент като Ортнер. Не си спомням скоро да са представили дори един от не многото оригинални Бахови мотети – просто за придобиване или поддържане на някаква кондиция в тази област. В концертната вечер, за която става дума, се изясни, че изглежда на Ортнер и на хора просто не им е бил достатъчен репетиционният период, за да докарат всичко до едно приемливо ниво – в третата част имаше много драстични пробиви и в ансамбъл, и в т. нар. Бахова стъпка, и в звуковата настройка, че и в интонацията, дори.
Както вече споменах много по-компактен и постоянен в изявата си бе оркестърът и неговите солисти – като Петър Македонски (тромпет), като Валентин Методиев и Вълчан Вълчанов (обои), като Мартин Стоянов (фагот), Кремена Ачева (флейта), Любомир Ников (виолончело). Тъканта тук бе дълготрайно, перманентно жива и плътна, и тъкмо звученето на оркестъра помагаше конструктивно на представянето на хора, особено там, където трябва се вокализират ритмични фигури върху една сричка, което не присъства в професионалния обхват на българския певец, въпреки натрапчивото напомняне за голямата българска вокална школа. И тъкмо затова музиката от тази епоха рядко се изпълнява, защото предварително е ясно, кой елемент от нея изобщо не може да се получи както трябва – леко, с подходящо разпределение на дъха, с необходимото легато, но и със съвсем отчетлива артикулация на всеки тон. Разбира се изключения има, но за тяхното постоянно присъствие с излъчване на този вид хорова култура са необходими условия, каквито тук не съществуват. Поне в момента. Спорадичните и скромни финансови инжекции на различен тип хорови ансамбли, пожелали да поработят повече музика от ранните епохи и да я покажат на публиката, не могат да поддържат един постоянен, нормален в продължителността си процес.
Солистите в тази вечер също оставиха противоречиви впечатления, макар и на друго равнище. И четиримата са търсени концертни певци за големи опуси на бароковите майстори. Тук проблемът изникна от твърде индивидуалното разбиране на всеки от тях за вида звук, с който произнасят нотния текст. И четиримата великолепно артикулираха словесния текст със забележителна дикция и с подходящо изграждане на фразата, съобразено със съдържанието на словото и мотивното му изражение. Но самото качество на звука у всеки у тях бе твърде различно, някак само за себе си, без общо намерение в звукопроизводството – най-вече по отношение на смяната вибрато и нон вибрато. И на степента на екзалтация в различни фази на евангелското повествование. Тази самостоятелност се прояви също и в техниката на изпълнение на речитативите. У всеки от тях – с различна скорост, с различна степен на емоционално внушение в изпълнението им. С лично разбиране за агогика, за артикулация. Колкото и да са събрани само за концерта, изпълнението им в ораторията е обща задача и тук четирите гласа би трябвало да бъдат подчинени на идеята за единен вокален възглед на стиловия прочит.
Концертът бе добре посетен, публиката бе благодарна, възторжена и в залата наистина се усещаше атмосферата на очакване на светлия празник. Така че събитието изпълни своето предназначение. Мисля, че в подходящ момент би било много добре Ервин Ортнер да бъде поканен за среща-майсторски клас на тема предкласика с водещите хорови диригенти в България. Той би се съгласил да предаде от своя практически опит като хоров специалист в тази област. Направи го преди доста години в Русе – защо да не го направи и в София? Един блиц-курс по бароково звукопроизводство би бил от съществена полза за всеки хоров диригент, който не счита, че знае и може всичко. Понякога липсват само няколко малки, но абсолютно необходими детайли. Просто трябва да се открият и наместят.