Четвъртък, 18 февруари. Тръгвам към зала “България” с мисълта, че ми предстои среща с легендарна дама на пианото, която най-после идва в България. Елизабет Леонская е от вечната категория музиканти, които във всеки период от творческия си път въвеждат неочакваност. Предизвикват личния си контакт с инструмента, променят естетически граници в репертоарния избор. Внушителната й кариера включва лауреатски звания в три от най-важните клавирни конкурси – “Джордже Енеску”, “Маргарита Лонг” и “Кралица Елизабет”, плътна колаборация със Святослав Рихтер до смъртта му през 1997 г. Повече от 40 години тя живее във Виена, концертира, записва. Най-новият й компактдиск с вариации и сонати от Шуман излезе през миналата година.
За първата си поява в България Леонская бе избрала Третия клавирен концерт на Барток, творба, която и за оркестъра на Софийската филхармония е рядко попадение. На пулта бе унгарският диригент Роберт Фаркаш. Не си спомням друг негов концерт в София, за мен това бе първа среща и с него. Биографията на Фаркаш (1982) бележи солидното му образование, работа с бележити диригенти – като Бернард Хайтинк, Йорма Панула, Петер Йотвьош, Иван Фишер. И изключително разнообразен симфоничен и оперен репертоар, който включва освен задължителната класика, също и оперите на Волфганг Рим (“Дионис”), на Филип Глас (“Ехнатон”), на Йоханес Харнайт (“Вечери на реката” и “Наводнение – два куфара в избата”). Фаркаш работи и с оркестрите на Концертхаус – Берлин, на Хайделберг, Вроцлав, на Унгарското радио, с Фестивалния оркестър на Будапеща…Добавям тези извадки от биографията му, защото за него не се знае много у нас, а той се оказа рядко интересен, витален, гъвкав музикант.
Третият клавирен концерт e предсмъртната творба на Барток. Той го пише до 21 септември 1945; умира на 26 септември. Остават незавършени 17 такта от оркестрацията на композицията, които се добавят от Тибор Серли. Концертът се отличава сериозно от първите два опуса на Барток в жанра, най-вече с по-традиционната хармония и с особената носталгичност, която излъчва. Барток го композира като подарък за рождения ден на съпругата си, пианистката Дита Пастори. Може би и влошеното му състояние е допринесло за мекия, пасторален колорит на концерта, за по-емоционалната, лишена от острота, звучност на творбата, чийто характер бележи някакво връщане към по-ранни творчески години на композитора. Леонская е инструменталист с много богат ресурс и по отношение на моториката, и по отношение на звука. Влага изключителния си солистичен опит в специфичната ансамблова характерност на концерта с доминираща роля на клавирната партия от една страна, но и с впечатляващи оркестрови провеждания, съчетани с изненадващи солови врязвания, пресичащи, но и звуково допълващи клавира. Тя е гъвкав, рефлективен солист, с впечатляващо слухово въображение, което нейният перфектен инструментализъм отразяваше в мигновените й реакции на интересните провокации на оркестъра. Соловата партия, съчетала внушителни, типично романтични пасажи и фигурации с кратки, натрапчиви мотиви бе идеална възможност за Леонская да демонстрира различни пластове на своя инструментализъм с емоционална сдържаност, която уплътни, сгъсти ефекта от хармоничната конструкция на произведението. Звучеше някак отдалечено, обективно, а емоционалното натрупване беше по-ярко изразено в оркестровата линия. Този подход на Леонская фокусира вниманието към специфично обособените “острови на настъпващо мълчание” – като финала на първата част, в който пианото бе пронизано от гласа на флейтата, за да замлъкнат шокиращо внезапно, неочаквано. Лиричният контраст, който втората част внася в драматургията на творбата, бе красиво изваян от диригент и солист – с хоралния характер в клавира и мелодичното откровение на струнните, които в прочита на Фаркаш внушаваха една болезненост в диалога между тях и пианото. Получава се усещането за финален, откровен разговор, силно нагнетен емоционално. Стакато-сегментът, който последва внесе заплашителна гротескна нотка, уталожването отново върна чистия, споделен размисъл, с въздействащи паузи-дъхове. Наситено, но не с ефекти на въздействие, а с една смълчаност, която в своето развитие придоби особена трансцедентност в начина, по който го разгъна Леонская, абсолютно разбрана от диригент и оркестър. Тази част за мен бе кулминацията в прочита им. Впрочем много по-силна и въздействаща от откровено рационалния подход, например, на първия изпълнител на концерта Дьорд Шандор. Последва фуриозната полифонична игра в третата част, където Леонская отново предпази внушението на музиката от екстремност и заедно с диригента удържаха по-графичния звуков силует на творбата до динамичната кулминация на финала. Подобна строгост на израза и достолепна емоционална сдържаност вече са много рядко и трудно за удържане явление в днешното време на шарения и звукова експанзия, което се отразява и на класическата култура, твърде загрижена да задържи вниманието на различни, понякога опасно повърхностни и необразовани слоеве в публиката.
С биса си Елизабет Леонская отправи слушателя към Моцарт – с третата част на 18 соната, ре мажор К 576. Също произведение, писано в последни житейски години. Четирите минути артикулираха философията на тази голяма дама на пианото, преминала живота си с музиката отдадено, просветено, без излишен шум, с много значителни и еталонни интерпретации. Изсвири ги простичко, изящно, събрала и обединила множествеността в клавирната традиция от последните десетилетия. Действително паметна среща с голяма фигура!
Някак много естествено след биса на Леонская дойде Моцартовата 39-а симфония. Обикновено гастролиращ диригент рядко посяга към Моцарт с оркестър, който не познава. Но Фаркаш нямаше този проблем. Проникновено ликуване озари въведението, в по-активно темпо, много повече към традицията Харнонкур, който разглеждаше трите последни симфонии на Моцарт като една симфония, отколкото към визията на предишното поколение диригенти. Подчерта внушителните, но и отправени, насочени напред акорди и зададените в щрайха мелодични линии, извая ефектното тембриране от дървените духови – всичко стана толкова природно, живо, истинско! Фаркаш има подвижни, точни ръце, владеят оркестъра по най-естествения начин – като му показват и най-минималния детайл от музикалното движение – характер на фразата, начина, по който тя да бъде завършена, щрих, ритъм, дъхове, динамика…Ръцете му показват всичко непринудено, в същото време с една особена харизма. Жестът му фиксира не толкова ортографията на текста, колкото характера му, драматургичната му същност, настроението, формата в цялост, с много специфичен рисунък, който вкарва не само оркестъра, но и слушателя в тайнствата на музикалното ставане. Не мога да твърдя, че в първата част всички ноти бяха артикулирани прецизно, но интересното бе, че Фаркаш поддържаше особена променливост в прочита, която предизвикваше очаквания за изненади във всеки следващ такт. Изненадите бяха също рискови – например всички низходящи гамовидни пасажи в шестнайсетини преминаваха като необходим за активизиране на движението импулс, без да се подчертава тяхната отчетливост. И в този нарочен, според мен, подход пасажите получаваха функцията на допълнителен източник на енергия в тривременното движение, който усложнява, леко нагнетява зададената му семплост и променя характера на пулсацията. Това Фаркаш го използва и приложи с моцартовска натуралност. Извая очарователната простота на втората част с преклонение пред текста; позволи си само да раздвижи леко предписаните повторения, сякаш за да предпази формата от репетитивната предвидимост. Пунктираният ритъм в щрайха бе поднесен с елегантно движение, дефиниращо структурата на частта. В по-драматичната тема в разработката Фаркаш постигна великолепно, със своята органичност, преливане на групите…Ръководеше оркестъра с лекота и увереност, пипваше на по-чувствителните ансамблови места, сигурен във взаимността на преживяването. Оркестърът звучеше балансиран, изравнен, гъвкав, забележително отзивчив. В менуета Фаркаш поиска доста по-напрегнато темпо, за да дръпне малко назад в триото, където лендлер-темата прозвуча изключително стилно в двата кларинета (Димитър Московски, Мартин Илиев) и флейтата (Гергана Иванова), красиво, изящно, с лек хумор и препратка към театралната сцена. Завършено, цялостно! Финалът направо излетя в инструменталното ликуване на щрайха, към което се прибавяха репликите на флейтата и фагота (Иванка Фордиани), в майсторското използване на модулационното развитие на формата за деликатна игра с различните тонални цветове – и с искрящо във виталността си настроение. Като всеки роден музикант Фаркаш поиска своя Моцарт от оркестъра и оркестърът му го даде с радост. Надявам се, че този музикантски акт ще има своето продължение.