Показвам отново този разговор с Драгомир Йосифов (1966) – композитор, диригент, пианист, музиколог, въпреки, че е с 12-годишна давност, защото считам, че е актуален и днес. Текстът му бе публикуван във в. “Култура”. Някои факти вече са останали в миналото (например Йосифов вече не дирижира хор “Проф. Васил Арнаудов” в Русе, защото пое поста главен диригент на Смесения хор на БНР). Днес той е д-р по изкуствознание и е хоров диригент в пловдивската опера. След време ще помоля Драгомир отново да поговорим.
Използвам и част от въведението към разговора, което маркира някои черти от личността на Йосифов.
Йосифов е от най-силните и консеквентни творчески фигури в днешна музикална България. Независимо от спецификата на българския климат по отношение на съвременната музика, той работи безпрекословно за нейното разпространение. Работи безкомпромисно и за създаването на вкус към модерната класика у българската публика. Работи като човек, който никога не се отчайва, без да го занимава евтината популярност.
Наблюдавайки отстрани житейските и творческите движения на Драгомир, получаваш усещането за неотклонност, за непоколебимост. Той е от малкото български композитори, които се интересуват от музикалните процеси в света и познават музиката, която се пише в момента. Най-щастлив е, когато види у нас музикантска изява, която е комбинация от талант и работа. Като всяка личност в изкуството, той е серт, сложен и непредвидим.
Йосифов отдавна е сред разпознатите композитори в съвременната европейска музика. Поръчват му композиции от Полша, Германия, Австрия, Чехия, изпълняват негови творби във всички сериозни центрове за съвременно звукотворчество.
– Вече си “на попрището жизнено в средата” и като най-активен участник в музикалния живот, имаш доста наблюдения. Не се отказваш да присъстваш тук повече от 20 години с твоите проекти, навици – все по отношение на трудното в музиката. Как се чувстваш в тази пазарна музикална територия, разбирана по нашенски?
– То никой не знае на кое място на “попрището жизнено” се намира. Вероятно заради цялата тази, разпиляна според едни, а според други – многопосочна дейност, не ми остава твърде много време да се оглеждам в това, което става около мен. Аз все пак имам коридор, може би тесен, но мой коридор, по който вървя. Но! Разбира се, не е възможно, както е казал Ленин, да живееш в общество и да бъдеш свободен от обществото. (Ленин прочее е автор на възхитителни трюизми!) И на моменти, оглеждайки се, аз разбирам, че има два начина да възприемеш това, което се нарича музикален живот и реална музикална ситуация в България. Единият е да го възприемеш като нещо действително съществуващо, като нещо, което се случва и има своите основания. А другият е да го погледнеш като някакъв пандемониум, като някаква картина на Бош. Просто стават неща, които разумът и слухът отказват да приемат. И е много трудно човек да намери някакъв модус на примирението, за да съществува между тези две крайности. Понякога, връщайки се от концерт, а аз все по-рядко ходя на концерти, действително изпадам в ментална безтегловност. Просто много неща не мога да смеля, не мога да разбера действително ли се случват пред смаяния ми слух и пред очите ми. И, разбира се, веднага се обажда другият глас, който казва: “Да, всичко това, макар и уродливо, е нормално”. Нормално, в смисъл на станало, ставащо тук, в момента.
– Има редки моменти на хубаво преживяване и дълги поредици от тежки провинциални случки под формата на концерти, на награди, звания…След това пак нещо по-добро… как ти действа това шизофренно съществуване?
– Това е много хубав израз: “Под формата на концерти”. Случват се много неща под формата на концерти, под формата на прегледи, под формата на фестивали, а вътре бушува буквално сатанинско съдържание, ако човек надникне „под формата”… „Под формата” на музикален живот тук пълзи такъв симулакрум, че и Бодрийяр ще му се възхити. А шизофренното съществуване е характерно за всеки музикант, който поне е запазил чувството за отговорност, по-скоро за срам или в духа на горното – за „базова реалност‛. Защото аз го знам и по мои собствени концерти… когато след концерт излизаш въодушевен, а после слушаш записа и изпадаш в много тежко, но все пак оздравително отчаяние. Не знам, мисля, че все пак човек, за да продължи по някакъв начин да съществува и да действа в тази ситуация, трябва да намери среден път. Това, което гласи известната формула, не знам от кого изречена: да продължаваш, да не се отчайваш, но без да се надяваш. Да, точно това изглежда е формулата, която аз спазвам и ми помага да намеря равновесие, достатъчно, за да продължа да работя. Въпреки че тази формула може да е кредо и на маниак-графоман, който е изпъден от прага на поредната редакция.
-Много често чуваме израза, че няма пари…Аз си мисля, че пари за култура в тази държава има, но някак доста особено се разпределят. Малко на принципа на всеки по паничка, което пилее всъщност средствата. Имаш ли такова усещане?
– Аз не съм запознат точно с механизмите за разпределение на пари в България и не мисля, че парите са все пак решаващото за нещастието на българската музикална култура. Аз считам, това е наивен поглед, че прекаленото дисциплиниране на музиката и музикалния живот под пазарни и въобще комерсиални критерии, т.е. под критериите на някаква икономическа ефективност, може би не е най-доброто. Икономическа ефективност, разбира се, може да се постигне – това е прекомерното, макар и на хартия или пък на приказки, рационализиране на дейността на институциите. Не знам, вероятно това е възторгът на младите капиталисти, които искат да намерят един максвеберовски принцип в цялата тази работа с пределната рационалност. Първо, мисля, че в България това много трудно ще се организира и ще се получи, и второ, аз следвам това, което Лазар Николов навремето беше казал по един чист и трогателен начин, че музиката има решаващо въздействие върху живота на хората, но те често не си дават сметка за това. Това, което ме тревожи, наблюдавайки музикалния живот в няколко града, с които имам по-регулярни контакти като музикант, е едно пределно обуржоазяване на вкуса. Един много странен демарш от Шостакович, от Лазар Николов, от Прокофиев и Стравински, да не забравя Хайдн, Моцарт и Бетховен, към оперети, към галаконцерти, балове, към…
– Гювеч-програми!
– Да. И странното е, че това става под лозунга: хората го харесват. Пак някакъв рецидив на опита за максимално рационализиране на нещата – това хората го искат. Аз не мога да говоря от името на този конструкт – „хората”. Аз познавам отделни хора, знам, че в един град като Пазарджик, например, а и във всеки един български град, има един, може би вече поизтънял, не толкова плътен пласт истински интелигентни и чувствителни личности, които имат нужда и от друго.
– Кое, според теб, е причината да изтънява слоят от слушатели, които не искат само да се забавляват с музиката, не искат да присъстват на тези карашък-програми?
– Не знам каква е причината. Вероятно трябва да започнем с петстотинте години. Защото тази прословута максима, че България за 50 години ще постигне това, което другите са постигнали за няколко века, не работи. Това се оказа невярно. Но аз наблюдавам много печална картина на хора, които по определение, по произход, по образование действително са чисти интелигенти и които постепенно отстъпват от тази позиция. Престават да четат/мислят, престават да поддържат духовна хигиена, предават се! Това е много печално. И една от първите жертви на това нещо е музиката. За мен е страшно неверен този възглед, за който още Георги Марков пише в “Задочни репортажи”: Доколкото битовият ми живот е ужасен, аз искам от изкуството да получа нещо друго. Но какво е това „друго”? И защо то винаги трябва да има характера на сапунка. Приятни звуци… Всеобщ колосален ambient. Хората някак си не искат да проникнат под повърхността, да изтръпнат…
– Т.е., те гледат на изкуството като на някаква компенсаторна територия, ниша, която компенсира всичките им загуби…
– Като на… как да кажа, лек и приятен алкохол, като духовен не, ами душевен ликьор, който да им балсамира битовите рани. Още навремето Веберн привежда като нещо, с което никак не е съгласен, една мисъл на Карл Краус, който писал, че музиката се плиска в бреговете на мисълта. И Веберн се удивлява как може един толкова проницателен, радикален и разбиращ човек да напише такова нещо. Това е ужасно. Действително музиката постоянно бива свеждана до това състояние, когато се плиска в бреговете на мисълта. Да не говорим за случаите,когато се плиска не в бреговете на мисълта, а в полегнали в плиткото масивни тела. И до този статут бива свеждана. Вероятно, когато държавата е слаба, а хората несигурни, музиката трябва да е много грандиозна, разкошна и мощна.
– Спомена за младите капиталисти, които искат да правят пазарни ниши от изкуството. Но има и такива, които се опитват чрез класическа музика да правят бизнес. През концертни цикли те вкарват големи имена отвън, но какво срещат тези имена тук, това също е въпрос. Големият музикант отвън свири с оркестър, който още не е станал такъв – работата е пълно разминаване, но всички казват: “Това е истината!”. Ние, музикантите, не клекнахме ли твърде, не се ли подчинихме на тези условия? Гилдията не се ли раздроби съвсем с цел да се спаси поединично?
– Тази интелигенция, която малко или много преди двайсетина години беше готова да скочи и за която Жельо Желев написа, че идва времето на интелигенцията, вече се пулверизира, тя се разпръсна и новото… защото не е възможно да съществува вакуум, новото събиране е по гилдии, тесни гилдии, които преследват някакъв, как да го нарека, някакъв профсъюзен модел или може би личен интерес.
– Но и едно време творческите съюзи сепарираха отделните изкуства… Новото гилдийно събиране рефлекс за оцеляване ли е?
– Вероятно… Аз май не съм най-подходящият човек да бъда питан, защото, казвал съм го и друг път, аз водя едно доста луксозно съществуване на музикант. Работя с един хор, с хора интелигентни, душевно фини, които идват да пеят при мен, вероятно привлечени по някакъв начин от моята личност и най-вече от музиката. И от спомена за един изключителен човек, който стоеше в основата на тоя хор – Васил Арнаудов. Аз мога да правя там каквото искам, да репетирам колкото искам… Важното е това, за което действително са дошли, да се случи – да не бъдат излъгани. Дирижирам ансамбъл “Музика нова” от най-добри български музиканти, повечето от които не питат за пари, не питат къде, какво, а са действително съпричастни към тая кауза – това е тъничка кауза, каузата на новата музика в България. Общо взето, мога да правя каквото си поискам и когато си поискам. Не съм завъртян в този професионален Betrieb – предприятие, което също върви… може да произвежда, а може и да не произвежда, но се движи там една машинария.
– Само че за това плащаш определена цена… Не искаш да караш определена кола, даже нямаш такава, не искаш да ходиш на еди-какъв си бал, на поредните снобски сбирки. Ти просто искаш да седиш и да си работиш, а това се плаща с по-малко парични знаци. Такова съществуване в България не обещава охолство.
– Е, та охолството не е прилично! (смях) Има периоди на финансово спокойствие, които се редуват с едни финансови лакуни. Но това е начинът на живот, който аз, да речем, съм избрал и който мен ме е избрал. Така съществувам, въобще не се оплаквам, не ми минава и през ума дори. Аз имам все пак гастроли в чужбина, имам поръчки от европейски радиостанции и институции, които, макар и нередовно, ми носят някакъв доход. Опитвам се с максимални отстъпки да поддържам едно, поне според мен, прилично ниво.
– Кога взе решението да съществуваш като музикант точно по този начин – да направиш състав, да работиш с хор в друг град, да се занимаваш и с научна работа в Института за изкуствознание, без да влизаш в „клопката” на едно само производство?
– Не съм вземал решение. Нещата се стекоха така и сега виждам, че правилно са се стекли. Не изпитвам дискомфорт от тази съдба, а напоследък не се и жалвам за нещо пропуснато. Волтерианец същи! Кандид Йосифов (смях). Приемам това, което правя, като награда. Но не знам за какво ми се дава тя.
– Спомена твоя хор, хора „Проф. Васил Арнаудов” в Русе. Това ме подсеща да те попитам какво се случи с тази грандиозна хорова територия, която някога беше България.?
– То беше една величествена хорова империя в България, която през 60-70-те години на ХХ в. служеше да устрашава другите хорове по конкурси и да показва, че тук си живеем, пеейки. До голяма степен това беше конструкт; реализираната идея на един човек – вероятно проф. Георги Димитров. Васил Арнаудов беше хоровият император в България, от когото нещата зависеха и който действително имаше капацитет и право да ги управлява. В основата на управлението му беше обичта, желанието да дава и получава обич плюс неописуемите му талант, вкус и харизма. Пресилено е да се каже, че той имаше контрол върху всичко, но даваше верния тон. Така да се каже – на хоровия хор в България той беше диригент. Всички други, дори и тези, които го мразеха, защото се оказа, че и такива е имало, и те се съобразяваха с него. Беше просто невъзможно да избегнеш фигурата на Васил Арнаудов. Но, колкото и да звучи тежко, болезнено, мисля, че нещата в България до голяма степен се нормализираха. Хорове от по 120-150 души вече са немислими. Защото начинът на живот и начинът на работа се смениха и хорът от един вид убежище се превърна в друг вид убежище. Известно е, че тогава държавата страшно много подпомагаше, но и контролираше самодейността. В “зрелия социализъм”, когато нещата бяха абсолютно хартиени и абсурдни, човек можеше да се спасява от работа, да отиде в чужбина, да прекара приятно два часа на репетиция с една изключителна или не толкова изключителна личност, да научи нещо ново, да общува в една добра среда. Сега се иска страхотна жертва от тези, които работят, да продължат да го правят. Това не означава обаче, че държавата не е абдикирала от хоровото дело. Бил съм на конкурси и ме е поразявало, да речем, в една много близка до нас, географски близка държава като Словения – там хоровото дело е национален приоритет. Там пеят от най-малки деца до най-възрастни хора. И то пеят добре, култивирано – не сватбарски.
– Говорим за самодейност…
– Поправям: за аматьори, любители. Но не съвсем. Защото когато едно дете започва да пее от двегодишно – на „Музика нова” имаше един такъв композитор, словенец с непроизносимо име, чиято биография започваше с това, че от двегодишен пее в детския радиохор. Ние тогава се смеехме, но това не е смешно. Те започват отначало по системата на Орф или по някаква друга система, с пляскане с ръце, с въртене, с пеене на един глас, с подражание. Но това е вече ангажимент, вкарване в тази хорова пътека. И постепенно детето започва да се обучава и на солфеж, на Stimmbildung, на всякакви хорови умения, на пеене в колектив, на дисциплина. Човек дори може да бъде научен да изпитва удоволствие от тази работа. И това се учи! Защото, когато влезе в подобен вид организация, грубостта се сваля като кир, тя, с пеенето в хор, започва да се чисти. Това също е процес. Ти не можеш да пееш мотет от Бах или Литургии от Месиен и да си същият онзи, който преди два часа е бил на работа с проблемите, скандалите, безсмислеността и т.н. Тези хора водят едно особено съществуване, двоен живот, което е удивително… И аз напълно си давам сметка за това и гледам да не пропилявам тази доброволно отдадена на мен част от живота им. Но в България това се превърна в занимание за луди. Обществената нагласа е, че тези хора са или безделници, или “старомомински напеви”, дето викаше Васил Арнаудов, или занимание за разведени, или за някакви неудачници… Аматьорското изкуство се ползва с високото презрение на профитата и – доколкото не е доходоносно – и на юпитата. Може и така да е, не знам, не смея да оспорвам общественото мнение… но в сегашната обстановка човек все едно плува в сярна киселина. Той плува, само че до края стига скелетът му. И това не е нормално. Онази – макар пропагандно и идеологически основана – подкрепа изчезна. Сега би трябвало да има подкрепа на държавата към хората, които нещо правят. Защото те правят не просто нещо, те правят много нещо. Те са граждански и естетически активни. Това занимание с хор иска душевно отдаване и страхотно напрежение. Имаме много сложни текстове, които трябва да се изпеят по определен начин. Значи, би трябвало да има някакво съчувствие от страна на институциите. Ако не на централно ниво, то поне от общините. И, слава Богу, на някои места това го има. Но то зависи от личности, които, ако утре ги сменят, всичко отива на гибел. В Хасково има хор, който е жив, в Пловдив има няколко хора, които не са фиктивни, както и в Русе, разбира се. Странното е, че българската хорова дейност протича повече извън България, отколкото тук. Взимаш награди от конкурси, канят хора да пее по фестивали. “Много хубаво, че сте пели в Саламанка. Кога ще ходите пак?”, казват… А пък, ако се изнесе концерт в самия град, или не идва публика, или пък идват хора, които са мили, страстни привърженици, които ни обичат, бивши хористи… А нали се казва „Hic Rhodos, hic salta” ! (Покажи тук какво можеш). Обаче: “Този успех не е достатъчно шумен, не е атрактивен, не ни служи” ;. А би могъл да й служи на държавата, халал да й е, но тя го е забравила. Държавата ни обича пожарникарската парадна култура, les pompiers.
– Михаил Големинов беше писал във вестник „Култура”, че вижда развитието на новата музика и на представянето й в едни малки общества, т.е. тъкмо в някакъв вид сепариране. Не съм съвсем съгласна с него, което не означава, че считам, че съм права. Ти как мислиш – ‛Звук и връзка”, ‛Трансарт”, „Амбул”, тези засега фестивали, а може би и други –разпиляна енергия ли са, или наистина това е пътят, който за нашето музикантско общество е по-перспективен поради особеностите на самото общество?
– Мисля, че несъгласието с този род разпиляване на идеята за реализиране на новата музика, за продуцирането й идва от носталгията по големия фестивал “Музика нова”, който беше все пак седмица или десет дена и който печално прекрати съществуването си.
– Моята лична носталгия дори не е по фестивала, колкото по Дружеството за нова музика, по създадения му до едно време авторитет сред колегите от другите страни; по онези сезони с по едно матине на месец, които създаваха, възпитаваха публика за съвременната музика – мисля, че това за нашите условия беше доста по-добро… дори от фестивала.
– Ти мислиш като моя приятел Марио Ангелов, великолепен пианист, един от най-можещите по отношение на съвременната музика (и не само), който казва: “Аз съм готов да се откажа от фестивал, готов съм да се откажа от хонорар, но да ги има тези концерти.” Защото това е процес. Пак в “Култура” бях писал, че културните усилия трябва да бъдат тихи и непрестанни. Когато един човек иска само бомби да хвърля по пътя си, това заприличва на дейността на бойните групи през войната. Бомба – тук, бомба – там, убит генерал тук, убит – там. И накрая всички умират. Та затова искам да кажа, и пак във връзка с хора… имаме и провали, имаме и успехи… но това върви и се държи на последователното правене, на един континуитет, който продължава и след теб, след нас… Много обичам да гледам назад в културната ни история и това ми дава доста голяма опора и едно приятно чувство, че не сме… дето казваше Симеон Пиронков, “добре, че сме произлезли от маймуна, не сме произлезли от нищото” – все пак не от въздуха, ами има нещо зад нас. Поглеждайки назад, установявам, че все пак българската музикална култура е култура на ексклузивитета, на ексклузивните неща, на един Добрин Петков, който се извисява не глави, ами не зная колко над общата маса, на личност изключителна и като дарба, и като характер, и като поведение като Константин Илиев… Има и обратният пример: Лазар Николов, чийто талант, дарба, бяха невероятни. Но той беше представител точно на другото: на тихите, непрекъснати, неотказващи се усилия. Той никога не се отказваше. Сто пъти можеше да предаде това, което съдбата е заложила в него като мисия. Но не го направи и не се отказа. Много от „ексклузивистите” са имали крачки встрани, крачки надолу, въпреки колосалните постижения… Докато такъв като Лазар, при него беше друго. Това е за мен образецът и много е трудно да се следва, невъзможно е, знам. Все пак човек трябва да има неговия жесток характер, неговата антична устойчивост… За мен това е по-вярното културно поведение.
– Споменаваш едни хора, които имаха, освен всичко друго, и способността да разговарят помежду си… Къде остана нашият музикантски разговор днес? Какъв е той? Имало ли го е въобще?
– Имало го е, макар че това е професия на егоизма все пак. Но тук е време да кажа, че съм съгласен с Мишо Големинов, че разговор между повече от трима души вече не е разговор. Разговор между повече от трима души вече става ареопаг. И когато се състави един такъв ареопаг, почва да мирише на държава, почва да мирише на институции… на присъди, на груповщина…
– … на колектив, кажи го!
– … Да, на колектив. Добре, съставя се едно ядро от трима души. Въпросът е отношенията му с другото ядро от трима души да не бъдат агонални, т.е. да не се води борба кой кого, а някак си да си дават сметка, че макар и да са по различни пътища, тези пътища от Луковит и от Ловеч, все пак, могат да се съединят и да тръгнат към Варна. Т.е., неизбежно в един момент усилията трябва да се слеят. И когато дойде този момент усилията да се слеят, да не започнат скандалите.
– Те започват най-напред като естетически и завършват като чисто битови. Съумяхте ли вече да примирите естетики и вкусове и да вървите по някакъв път, който ще помогне и на новата музика тук, в България?
– Аз не мисля, че трябва да се примиряват естетическите възгледи, напротив, нека всеки вее своето знаме, добре е обаче всеки по някакъв начин да почита вътре в себе си това, което другият прави. Например, има някои композиции на Мишо, които ме оставят в дълбоко недоумение, признавам си. Други ми харесват. Има неща на Георги Арнаудов, които чертаят път, който е съвършено различен от моя, съвършено! Обичам силно музиката на Андриан Первазов – мрачна, експресивна, иронична, но и тя е много различна от моята. Това са все високо талантливи и интересни хора. Има, разбира се, и непоправими идиоти. Има зона, която хората действително трябва да запазят за нормални контакти. Има неща, които трябва да бъдат премълчавани в името на добрия тон, на това, че не може да моделираш хората. И в хора е така: не можеш да моделираш хората и не трябва; може в определен момент да ги събереш в един фасет и след това всеки си отива в своята посока, а аз – в моята. Така че аз съм дълбоко убеден, че някои неща човек трябва да ги запази за себе си. Да си ги отгледа в своята самота.
– Говоря и за нещо друго. Всички, които работим в някаква област от музиката днес, виждаме какво се случва: тъкмо тези, които работят, бива ги, знаят какво значи да копаеш в професията, се затварят в себе си, просто нямат време. Докато има едни други, които са доста бързи, доста гъвкави и по-лесно произвеждащи… и пяната излиза нагоре…
– Не мога никого да нарека пяна. Дори тези, чиито прояви са ми крайно несимпатични, начинът им на действие е неморален, според най-общоприетото, винаги съм смятал, че те биха могли да бъдат коригирани. Сигурно съм малко последовател на Песталоци, но смятам, че с един такъв човек, стига да не е рецидивист, би могло да се говори. Винаги може в един спокоен разговор да му се каже: “Виж, аз смятам, че ти не работиш, не репетираш, това, което правиш, не е добре. Опасно влияеш върху другите. Развращаваш. И не само аз го виждам….”. Хубаво преживяване ми се случи в Пазарджик с един оркестър, който още пази спомена за Иван Спасов. Там усетих – защото моята практика с оркестър е малка – че правенето на музика, това е преди всичко процес на общуване, който не приключва с репетицията или концерта… Не трябва да мислиш, че сега ще смаеш и тях, и публиката. Може една вярна и прочувствена фраза да си извлякъл, някой елегантен щрих… Аз поначало смятам, че музикантът отива в оркестъра, за да направи нещо добро. Но постепенно се натрупва: лошо, лошо, лошо, фалшиво, тормоз, скандал, фалшификация, липса на време…Музицирането иска време – и спокойствие, за да порасне музиката. А време няма и се случват музикални аборти непрекъснато. И човек постепенно започва да свиква с тези работи. Тук аз мисля, че на входа на всяка една зала, в която репетира оркестър, трябва да стои един от двата варианта на категорическия императив на Кант, особено вторият: винаги и единствено се отнасяй към човека като към цел и никога като към средство. Това трябва да стои. Или пък другото: “Постъпвай така, че твоята постъпка да стане основа на един всеобщ морален закон.” Звучи снобски, нали, сега Кант ще слагаме в концертните зали… Но това нещо човек трябва да си го чете и да си го спомня…
– Хубаво е да се помни Кант, но тук се питам дали въобще всекидневието на нашите оркестри е обзето от мисълта за изкуство, не говоря за изкуството като всеобщ морален закон?
– Общо взето не.
– И на какво се дължи това, според теб?
– Мисля си, че който диригент съумее да събуди мисълта за изкуството като човешко взаимодействие у оркестрите, той е Диригентът. Той е този, който е успял. Защото тази мисъл присъства… латентно. Не мога да скрия, че има хора в оркестрите, които напомнят оня виц, дето концертмайсторът свирел прекрасно, а пък непрекъснато правел физиономии; и когато диригентът го попитал защо ги прави, той отговорил, че не може да понася музиката от малък. Има и такива хора. Аз наблюдавам в музикални училища младежи, които действително не са предназначени за тази работа. Влизат в оркестри, влизат с калните си обувки, мъчат себе си, мъчат диригенти, измъчват музиката… Не са мнозинство, слава Богу. Има ги и изключенията, които са точно на обратния полюс. Те са хора, които слушат вкъщи музика, мислят музиката като радост, обичат сечивата си. Те са толкова потопени, че са просто извън света, извън този оркестров свят, който… Малко или много, оркестърът си е един затворен в себе си свят. Пак идвам до мисълта за тази изисквана ефективност на оркестрите. От тях се иска да произвеждат. Какво – пари прим ли? Музиката в крайна сметка не е производство. Човек произвежда звуци, но този продукт, нетленен и обърнат към душите на хората, не може да бъде вследствие на постоянен натиск. Известно е, че в Германия и по цял свят има така наречените Dienst-ове. (репетиция или концерт). Те са разумни. Те са така съобразени, че все пак работата да не те освобождава и от живота ти. Не! Или в Америка – там всеки има право да вземе година или две творчески отпуск, за да може да се огледа: какъв човек съм аз, как съм с инструмента си, жив ли съм, станал ли съм механизъм вече или не. Докато у нас, вероятно от този нов капиталистически камшик, който се размахва, хората започват да губят две неща. Започват да губят критерий – какво точно правят; това, което правят, добро ли е; съответства ли на внушаваното им от самоотвержени учители в музикални училища, в Музикална академия, в часовете, когато са оставали сами със себе си и музиката; отговаря ли на предназначението им, или не. Това започва да се губи и то се губи много лесно. И второто нещо е, че започват да губят свян. Булез казва в една статия: “За да се занимаваш с музика, се изисква известна доза невинност.” Той го казва по повод възприемането на музиката. Но този израз много ми хареса и може да се отнесе и към свиренето, към професионалните занимания с музика. Тези две неща като изчезнат, значи действително мисълта за музиката като изкуство автоматически изчезва. Хората започват да се чувстват като този кон, който чака да го убият, понеже е уморен. У нас, както е известно, липсва култура на раздялата; липсва и култура на контакта вътре в самия оркестър. Самото говорене, тая невинна недисциплинираност, която пълзи като болест в съставите, това не е неуважение към диригента. Това е неуважение към самите тях. Това е една такава гибел, която те помежду си сеят. Не знам, пак може да ми се смееш, но считам, че в един оркестър, понеже това е един свят, трябва да действа морален закон. Печално е, че у нас музикантите нямат условия да се зарадват на музиката.
– Слушайки това, което говориш за оркестрите, за уморените коне, се питам дали това не се дължи на изключително стеснения, търкан от десетилетия, консервативен и вече станал банален репертоар. Липсата на композиции дори от края на ХХ век, оправдавана с отсъствието на пари за авторски права, не е ли много удобен претекст за утвърждаването на консервативната гледна точка. Защото развитието на оркестъра вече все повече зависи от различната фактура, различната звукова материя, с която трябва да се среща. Нашите оркестри в това отношение са много, много назад…
– Не знам дали думата „консервативен” е подходяща за репертоара от ХХ век. Например изпълнението на Три малки литургии от Месиен – една теологично основана и обоснована композиция, си е чисто консервативен акт…
– Да, но Месиен плаши, защото на всичкото отгоре не го и познават – нито интенданти, нито директори, нито диригенти. Аз говоря за музика, която ние не познаваме, ама вече и не искаме да познаваме.
– Това действително е така. Грехът на диригентите и музикантите е, че нямат любопитство. А то е много силен механизъм, съвсем естествен, човешки… Човек е любопитен до последния момент, той даже и в последния си момент е любопитен какво ще стане… там, отвъд. Когато бях в четвърти клас, ми купиха пиано. Аз имах седмични пари за ноти. Във Варна имаше великолепна книжарница, която сега е магазин за дрехи втора употреба. И всяка седмица си купувах ноти – купувах си всичко. Примерно, сега намирам в архива си ноти за духови инструменти, за цигулка, контрабас, партитури на Ян Ряатс, от Шнитке ноти, Хренников дори (смях). А при походи в София имаше вече специални разходи – съвсем малък съм си купувал скъпи оркестрови партитури на Драгостинов и т. н. И сядах на пианото, колкото мога, аз тогава нищо не можех, но с един пръст всеки ден поне две композиции трябваше да опитам да изсвиря, да разбера. Да се опитам този звук да ми хареса, да ме насити, да разбера какво е това нещо. И това не съм го изоставил като практика. Сега, слава Богу, пак имам пиано и пак така се занимавам, когато ги няма децата ми… Говоря за всичко… Например за Бетовен-сонати, бях ги изгубил, Андриан Первазов ми ги даде. И сядам да разгледам Хамерклавир соната от Бетовен. Не мога да разбера, при положение, че има такова чудо, такава загадка, като тази соната, с какви глупости се занимават музикантите. Ето защо смятам, че трябва да има някаква общност, една общност пред тази действително удивителна и загадъчна страхотна стена ли, пирамида ли, чудо, каквото е музиката. Това е този род духовна дисциплина, която винаги ми стои пред погледа и която ще бъде последното, което ще изоставя. Не говоря само за нова музика. Нима оркестрите в България свирят и се опитват да постигнат Моцарт и Хайдн? Не, не го правят.
– Казват, че е трудно. Как няма да е трудно, като оркестрите получават само гост-диригенти и няма с кого да работят… Но преди това ти разправи как си купувал ноти от варненската нотна книжарница. Би ли посъветвал любопитния млад музикант откъде да си купи сега ноти в европейския столичен град София?
– Няма откъде, трябва да ги преснимат.
– Как ти се вижда в 2009 година столицата да е без магазин за ноти?
– Безумно! Интересно, вече има няколко магазина за компактдискове. Продават се забележително хубави неща. Но това пак подсказва, че всичко е насочено към културата на хедонизма, на потреблението – като се върнеш вкъщи, да си пуснеш лъскавия диск… Но ти да направиш усилие – тук вече говоря за музикантите – да вземеш нотите?…Защото много често изпълнението, което получаваш, е една версия, която може би твоят музикален ген отхвърля. Симптоматично е, че няма магазин за ноти, а има магазини за дискове. Това говори, че може би след време публиката ще стане виртуална, ще стане публика, на която концертна зала й е холът. Публики някакви ще има, макар и много пулверизирани, много разпръснати. Но няма да има изпълнители. Аз съвсем сериозно мисля по този въпрос. Дали ще го доживея, не знам, но мисля, че в близките 20-30 години просто няма да има кой да прави музика в България… Наистина! Заниманието се обезсмисля, вече няма фундамент… и скоро няма да има и дума, с която то да се обозначи. И властимащите правят всичко възможно това да стои върху въздух. Да се отсече коренът. Има журналисти, които са добре ориентирани в своята област, интелигентни хора; те говорят за класическата музика като за някакъв раритет. Примерно зъб от динозавър, който е намерен някъде в Тибет. В Русе се качвам на такси до Дома на културата и шофьорът ме пита: “Ама той съществува ли още? Мартенски музикални дни – ама има ли още?”. Сякаш живеят в друга реалност. Един много близък мой приятел, ученик, великолепен цигулар, който беше страшно насочен в областта на новата музика, престана да се занимава с цигулка, с музика. (Слава Богу, надарен е в много области и сега прави пак успешна кариера.) Та той ми каза: “Говоря с хора от сегашното ми обкръжение. И им говоря за Бетовен, споделям им нещо, което е било в предишния ми живот, да чуем това, да им покажа нещо. Мен ме ужасява, че за тях това не означава абсолютно нищо.” Аз също, слава Богу, вероятно не съм излязъл от този приятен облак, в който живея, и все още смятам, че музиката е важна за всички хора. Оказва се, че това е най-страшното – че реално музиката, литература някаква по-висока, всичките борби за съвременно изобразително изкуство не са нужни на много хора. Те живеят в пълен отлив от това. Животът им успява да мине абсолютно встрани от всяко изкуство, сериозно изкуство. При всички поражения, които това нанася върху душата им, върху цялостния им живот. Но очевидно това не ги плаши. Ето това е действително много… много интересно и даже отказвам да мисля по този въпрос повече.
В. Култура, брой 11, 20 март 2009