В своя втори сезонен панел Софийската филхармония отново излъчи концерт само с музика от Бетовен. И с музиканти, чиито имена обещават сериозно естетическо преживяване. Диригентът Георги Димитров и цигуларката Лия Петрова са от различни поколения, израснали в различни пояси на времето, всеки с определен възглед за Бетовеновата модерност (А. Букурещлиев) и със звуковия й аналог. (Концертът им предизвика в съзнанието ми тъкмо това, отправено към перспективата на бъдещето определение на големия композитор, пианист и музиколог Андрей Букурещлиев, което разкрепостява догматичната затвореност на идеята “Бетовенов стил”.) Срещата им на класическа територия (за първи път ги слушах в съвместна изява) носеше някакъв заряд на очакване за извънредност в творческото им съглашение. Не бях слушала Лия Петрова две години – от великолепното й представяне с диригента Йорма Панула в юбилейния сезон на филхармонията – с първия концерт на Прокофиев. Откакто преди доста време имах възможността да я чуя заедно с Минчо Минчев в Концертоне за две цигулки на Моцарт, когато (по онова време) тийнейджърката ми направи силно впечатление, Лия Петрова дава все по-категорични доказателства не само за огромния си талант, но и за високия стандарт, който постига и налага в развитието на своята инструментална култура. Днес 30-годишната цигуларка е вече част от европейския концертен живот, спечели първи награди на авторитетни музикални конкурси, свири с Марта Аргерич, Юри Башмет и Миша Майски, Рено и Готие Капюсон. Доколкото имам информация всекидневието й на концертен артист е разумно наситено; очевидно е, че до този момент тя не се поддава на изкушенията на всяко предложение, а прави своя избор въз основа на личните си творчески предпочитания.
Програмата на софийския концерт започна с Бетовеновия концерт за цигулка. Още във въведението Димитров подготви публиката за по-различен прочит на творбата с една по-мека, разпята звучност, с по-спокойно контрастно съотношение, с активно, в нарастването на динамиката, фразиране, без стандартните ограничения на “традицията Бетовен”. С влизането си Лия Петрова наложи необичайна звукова лирика, излъчвайки една рафинирана чувствителност, която беляза нейния личен прочит на концерта. Преди да продължа с отликите, бих искала да отбележа съвършения инструментален апарат на цигуларката и великолепния звук, чието качествено равнище се отстоява консеквентно във всеки сегмент от фактурата, във всяка позиция и разновидност във фразирането – абсолютно неотклонна стабилност в тонопроизводството и в индивидуалния звуков квалитет – обем, интензитет, динамична гъвкавост, щрихова култура и логически аргументирана, перфектна агогика. Концертът излъчи извънредно, спрямо повечето интерпретации, латентно лирическо послание, едно друго богатство на смисъла, което ни най-малко не изневери на Бетовеновия стил, само добави допълнителна субстанция към него. В този личен бонус към експресивните възможности на творбата тя имаше идеален съмишленик в лицето на майстора на пулта, който бе укротил, в най-добрия смисъл на думата и изчистил възможния излишък в звуковата енергия на оркестъра, за да го направи пълноценен партньор на солистката в постигането на различното образно качество на творбата. И така, 200 години след рождението й, да разкрие още от потенциала на модерниста Бетовен. Възражение породи у мен единствено каденцата, написана от композитора за клавирната версия на концерта и транскрибирана за цигулка от големия в миналото австрийски цигулар Волфганг Шнайдерхан, която Лия Петрова предпочете. Самият характер на каденцата някак опонираше на всичко, което Петрова ни бе разказала до този момент в своята много красива лирико-романтична визия за творбата – с виртуозното си изобилие, с не съвсем логичното “нахвърляне” на инструментални “хватки”, които не винаги се съчетаваха органично с мотиви от първата част на концерта. Бе дадена роля и на тимпана, който припомняше началото на творбата, и на кратки пицикато-реплики на струнните. Цялата тази щедрост на импровизационната мисъл, разбира се увеличи времетраенето на каденцата до 5 минути. В изповедната втора част бе изключително удоволствие да се констатира актът на пълно сливане между оркестър и солист, акт на великолепно единомислие, в което диригентът бе разположил оркестровата тъкан около самотния, изстрадан глас на цигулката – един емоционален отговор, който донесе различното, трепетно въздействие на музиката, излъчена с диханията на солистката, нанесли се в оркестровите пицикати в незабравима, удържана интимност на произнасянето. Лия Петрова демонстрира колосална звукова дисциплина и особено търпение в извайването на фразата, присъщо на избраните в тази невероятна професия. Има огромен ресурс да удовлетвори идеите си и го използва като удържа висока култура в тоновото слово. Което при нея е произнесено ясно, релефно, в магическия разказ, който тя е създала в своя прочит. (Една чувствителна и точна в определенията си личност го определи като красива любовна история, разказана от жена).
Очевидно е, че Лия не се подвежда от изкушенията на бързата популярност, гради своя музикален дом с последователност и запазване на вечни стойности. И в третата част съглашението й с оркестъра в инструменталната игра бе забележително в съвместното отстояване на разказа, чиято развръзка Петрова също изгради в съответствие с идеята си за смислово преобразяване. Когато предразсъдъците относно отстояването на стила липсват, тогава творбата изведнъж променя семантиката си в съвсем различна посока. И тук, в гласа на цигулката, всеки от публиката можеше да намери своя сюжет. Чийто отглас в оркестъра бе великолепно изграден от диригента. Няма поколенска разлика, когато се събират истински музиканти с принципни възгледи към възможните прочити на музикалния текст. Големият майстор на пулта винаги се провокира и стимулира от някакъв тип различност в изкуството на своя солист и тук Георги Димитров бе изцяло приел и изработил стабилната звукова опора на по-романтичната, по-лиричната трактовка на Лия Петрова, която ни напомни, че концертът е все пак рожба на деветнайсети век и че Бетовен може да звучи като себе си и през любовното откровение, не само през шеметно изградената архитектоника и смайващите контрасти.
Удоволствие бе да се чуе и Осмата, фа-мажорна симфония в прочита на диригента. Както винаги Георги Димитров бе преобразил оркестъра, бе произвел един прекрасен Бетовенов инструмент, особено ако трябва да го сравня с облика му в един друг концерт, за който писах неотдавна. Като всеки голям и много опитен диригент той знае къде да пипне, как да настрои този комплициран инструмент, за да служи пълноценно в музиката, която изпълнява. Оркестърът стои здраво върху основата си, ниския щрайх, който се чува точно, колкото е необходимо, за да изпълни и своята опорна функция. Прилича на стабилно и многофункционално здание, не е наклонен наляво, към високия щрайх, както често се чува с други люде на пулта, напуснал е драстичното несъответствие в звуковата емисия между щрайх и духачи. Звучи с изравнени ритмични фигури в отделните групи, леки , много ефектни колебания в агогиката, с неусетно добавяне и отнемане на динамика, с релефно откроени отлики в повторението на експозицията и осезаемо подчертаване особеностите на контраста – с по-дълбоки дъхове и по-ярки, леко ударени сфорцати, ярко динамическо изграждане в разработката до кулминацията. Тук преобразяването на оркестъра бе повече от чувствително – и в цивилизования звук, и в начина, по който се фразира, и в щрихите, и особено в силните динамики: в динамика три пъти форте, като един добре смазан апарат съставът не загуби красотата на своя звук, нямаше груби встъпвания, провиквания и ужасно нелогични акценти – всичко бе в измерението на една завидна оркестрова култура. Тъкмо този тип концерти би трябвало да се прослушват от оркестъра и да се използват като звуков еталон-марка, като стандарт на самия състав. Стакато щрихът във втората, скерцозна част бе абсолютно изравнен и този тип “механизация” допринесе за извайването на пародията, с която германецът Бетовен поздравява своя сънародник Мелцел, изобретателя на метронома, като акцент в музикалната драматургия. Всеки глас се открояваше, всеки цвят добавяше необходимото значение в извайването на параметрите на формата. Третата част, която е в темпо на менует съдържа едно двусмислие по отношение на танцовата си принадлежност, което се изрази в умишлено по-тежкото мелодическо движение. Триото винаги ми напомня мнението на Рихард Вагнер за леко по-бавното темпо и начина, по който трябва да се открояват триолите във виолончелите, прибавяйки по този начин друга пулсация и цвят към мелодичното поведение на валдхорните. Разбира се, всеки диригент с логика в прочита го провежда в тази посока, както прозвуча и в интерпретацията на Димитров – много леко и елегантно. Финалът на симфонията бе обобщение не само на симфоничната форма, но и на прецизно изваяната диригентска концепция – с енергията на общото удовлетворение от високото равнище на музикантския акт.