На 22 януари се състоя първата ми българска концертна лайв-среща с немския диригент Йоханес Калицке и австрийската пианистка от български произход Донка Ангъчева. Музицираха заедно със Софийската филхармония, като за целта бяха избрали 23-ия клавирен концерт на Моцарт и поемата „Пелеас и Мелизанда“, оп. 5 на Арнолд Шьонберг.
Трагично събитие дефинира този ден! Съвсем без време, само 54-годишен почина великолепният виолончелист Иван Лалев, който от 2016 година бе водач на виолончеловата група на филхармонията. Бе от мълчаливите в социалните си контакти, но когато засвиреше казваше всичко, което е необходимо. Неговите колеги почетоха паметта му – и с цветята, положени до виолончелото му на стола, на който Лалев музицира толкова години в оркестъра, и с Адажиото на Барбър за струнни, което изсвириха сами преди концерта и което отекна в залата с абсолютна безутешност.
Концертът продължи по обявения ред с творбата на Моцарт и соловата изява на Донка Ангъчева, която е родена в Пловдив, но от десетилетия живее и прави кариера във Виена. Артистичната й биография респектира с многостранност в музикалната дейност – концерти, записи, представителство на роялите Бьозендорфер, президент на Международното Шопеново общество – Виена, златен почетен знак за заслуги към Република Австрия… Всяка описана стъпка от известната пианистка съвсем логично води към заслужения успех. Затова очаквах с интерес нейния прочит на един от най-известните Моцартови клавирни концерти. Състоя се – правилен, съобразно общоприетата традиция, с необходимата енергия във фразирането, с изрядна пасажна артикулация, с щрихова бистрота, с желаната доза прочувственост в бавната част. Сякаш всичко бе на място, по рецепта, дори гарнирано в известна степен с онази виенска претенция за автентичност, когато става дума за фигурата и музиката на Моцарт. Това, което някак ми убягна бе по-чувствителния драматургичен синтез между семплата структурна логика на крайните части и извънредното усещане за безнадеждност във втората част, не случайно написана във фа диез минор – една тоналност, която Моцарт ползва за първи път в композицията. Именно този, наглед ясен контраст, предизвиква необходимостта от разкриване на латентните емоционални състояния, които могат да се дефинират чрез един по-прозорлив, малко по-комплициран прочит. Подобно бе усещането ми и за нейния подход към Шопеновото Ноктюрно в до диез минор – изпълнено с трогателно подкупваща предвидимост.
Йоханес Калицке е много известен немски композитор и диригент. Гостува на Софийската филхармония преди 2 години заедно с Лия Петрова. Като всеки европейски диригент с кариера, Калицке е с много широк репертоарен обхват и с определени заслуги към съвременната музика. Неговият интерес към музиката на ХХ и ХХI век води до много успешното представяне на опери от Дьорд Куртаг, Олга Нойвирт, Хая (Кая) Черновин, а самият той неотдавна представи в Шветцинген своята опера „Библиотеката на капитан Немо“.
Неговият изкусен професионализъм се прояви великолепно в прочита му на извънредно сложната партитура на ранната композиция на Арнолд Шьонберг, симфоничната поема „Пелеас и Мелизанда“, която се свири твърде рядко в България. Тук за последно тя прозвуча под палката на Емил Табаков със Симфоничния оркестър на БНР преди 16 години, а по-подробна справка ми подсказва, че това е първото й изпълнение от филхармонията. Късмет е за оркестъра, че се запознава с това произведение под палката на Калицке, който е отлично запознат с композиционния маниер на ранния Шьонберг, както и с начина да се реализира сюжетната дисциплина на композицията по литературната драма на Метерлинк, която импулсира редица музикални творци да пресъздадат нейния свят на мрачна, експресивна символика. Сред тях са Дебюси и Форе, Сибелиус – също. В своята композиция Шьонберг следва най-вече лайтмотивния принцип на Вагнер, организиран в четири дяла според Албан Берг. Калицке въведе веднага характера на музикалното изложение, с ясна тонална ориентираност и онзи формален принцип, който един от сериозните изследователи на Шьонберг Матиас Ханзен дефинира като единство между тоналност и развиваща се вариационност. Калицке водеше оркестъра уверено, с ясно изразена целенасоченост и последователност в разказа. Той не е диригентът на ефектните, красиви жестове, но мога да го определя като прозорлив, дълбок, информиран музикант с пристрастие към тембровия декаданс и възможностите за развитие, които са провокирани от тази, късно романтична звукова конструкция. В прочита на Калицке съвсем органично се редуват необходимите кулминации в благородно форте, култивиран звук, без груби сегменти и провокативни сривове, ефектните пресечки в драматургичното развитие, тембровите предизвикателства в ниския оркестров регистър, заедно с изразителните солови реплики от различните инструменти и групи, които в концепцията на диригента полифонизираха развитието в известния трагичен сюжет. В този смисъл поемата бе успешен дебют за оркестъра, под опитната палка на Йоханес Калицке.