Този разговор с композитора и педагога проф. Димитър Тъпков е по случай неговата 70-годишнина. Искам да припомня тази личност – голяма, определяща не само в българската музика, но и в българската култура. Тъпков бе цялостен, принципно обусловен човек. Нямаше пукнатина във възгледите му, в поведението му, в маниера му да общува…във всичко! Монолит! Но не мислете, че беше скучен и предвидим. В неговата цялостна същност чувството за хумор и иронията, както и изненадващите реплики и разсъждения бяха неотделими, преобладаващи.
Проф. Тъпков бе мой учител и, осмелявам се да кажа, близък човек. И не защото сме били на маса често. Но в критични за мен моменти ми е оказвал сериозна подкрепа. Един само пример бих дала, когато той и неговата съпруга Елена Кутева подслониха мен и семейството ми в тяхно жилище – без шум, без декларации, без каквото и да е разгласяване. В продължение на 10 години! Това не се забравя до живот.
Проф. Тъпков бе човек от сой. И френски възпитаник. Това съчетание си личеше в поведението му, в маниерите му, в навиците му, в начина, по който организираше делата – неговите и на другите…Принципите му наистина бяха железни, непоклатими. Сигурно е имал своите грешки, но за мен той остана някакъв образец на човек, който трудно може да стъпи накриво.
Музиката му прилича на него – и в нея той говори лаконично, много съдържателно, много емоционално (но трябва да се слуша внимателно). Музика с изграден стил! И с един изящен вкус в играта с тембрите, в структурирането на формата, в личните си открития в ансамбловата звучност. Впрочем преди да бъде професор по композиция Тъпков преподаваше симфонична оркестрация. Благодарение на него, още като студентка видях партитури, които нямаше иначе къде да намеря. Не само на мен, на всички по-схватливи и работливи свои студенти той даде много. Беше учител по наследство и призвание – той обичаше да го припомня.
Липсва ми. Липсва не само на мен. Липсва и на тези, които не са го познавали. Ще го разберат един ден. Всеки ден потвърждава, че тук, в родната ми България, необходимостта от хора, способни да променят пошлия контекст се чувства все по-жестоко. Но те все си отиват. Тъпков си отиде преди цели десет години. Отиват си и надеждите за една различна реалност с хора с друго възпитание, морал, вкус и култура.
Вслушайте се в един честен глас!
– Мислили ли сте някога да напишете мемоари?
– Право да си кажа, не. От време на време са ми подхвърляли тази идея, но като гледам напоследък, че всички се заловиха да пишат такива неща, ако съм имал такива намерения, те просто изстинаха.
– Защо? Гледате да сте оригинален, по-различен от другите?
– Не, гледам, че това, което са писали, и това, което се говори, в една или друга степен като че ли ще се покрива. От друга страна има неща, които може би са интересни, но пък са твърде интимни за хората… Някои от тях може би ще се счетат като много субективни оценки, ще се огорчат хора от това, което ще кажа, може би… затова напоследък тази идея съвсем така ми се изпари.
– Отношението ви към публиката – как стои тя във вашето съзнание, като пишете, когато създавате… Има ли изобщо такъв момент?
– Конкретно не, защото, ако имаше, то особено в някои години, доста трудни за творчество у нас, сигурно бих се съобразявал: или да почна да пиша в духа на постановлението на 1948-ма година – казано най-грубо, или пък обратното – да се отдам на това, което особено в шейсетте години се считаше: че ако не пишеш по съвременен, авангарден начин, ти не си никакъв композитор, ти си просто изостанал. Затова и често съм бил между чука и наковалнята, т.е. нито с едните, нито с другите…
– Не попаднахте в нито един от тези два композиторски полюса – нито про-, нито контраавангарда. И въпреки това никой не ви считаше нито за авангардист, нито за изостанал… Как съумяхте да запазите това?
– По-точното е, че изостаналите ме числяха към авангардистите, а авангардистите ме числяха към изостаналите, но това е и въпрос на характер. Аз съм малко това, което наричат вълк-единак. Ще ви дам този пример. Аз никога през живота си в никаква политическа партия не съм членувал: нито преди 9 септември, нито след 9 септември, нито сега. Въобще този така колективен начин на мислене ми е чужд. Сигурно и в творчеството ми е така.
– Това говори за една дистанция, която вие се стремите първо да изградите и после да запазите.
– Да, това е вярно!
– Може би тя ви помага да гледате на нещата отдалеч или… отвисоко?
– Не, по-скоро отдалеч. Аз не бих казал, че гледам отвисоко. Поне… се старая да не създавам такова впечатление.
– И все пак този ваш стремеж към запазване на дистанция или към това да не сте в колектив не ви попречи толкова години да сте непрекъснато в някаква обществена позиция и да сте фигура, която ръководи или организира нещо в една или друга сфера на музикалния ни живот.
– Всяка игра си има правила. Баскетболът се играе с ръце, футболът се играе с крака. Административно-организационните неща се правят по един начин, творчеството – по друг начин. Така че това никак не би трябвало да ви учудва. Защото тогава, когато трябва да организираш нещо, когато трябва да си, да го кажем в предните редици на някаква цел, взаимоотношенията на хората трябва да са едни… А тогава, когато се отнася за твоето лично творчество, тогава вече може да си дистанциран от тях, за да можеш и да се самовглъбиш, и да можеш да направиш това, което считаш за най-добро и за най-правилно.
– Много е интересно отношението ви към традицията. Кога осъзнахте, че винаги ще поглеждате към нея, когато творите. Това вътрешна необходимост ли е било или все пак е имало някакъв момент на логично стигане до този момент?
– За това ми помогнаха няколко души. Единият е моят пряк учител по композиция Марин Големинов и вторият – човекът, с когото много съм общувал – Филип Кутев. Просто, пак наблюдавайки ги от дистанция, както казвате, просто си дадох сметка, че би трябвало все пак някъде минимално като зрънце да има нещо индивидуално и лично, но също и това, което те заобикаля наоколо. Да го наречем музикален ген, който все пак трябва да си намери своето място.
– Впрочем вие как усвоихте фолклора, как се запознахте с него – от академията, сам ли или чрез общуването с такива хора като Филип Кутев?
– Определено чрез общуването. Аз не съм… никога не съм ходил на терени да записвам песни. По-скоро е била чисто интелектуалната страна на въпроса чрез разлистване на сборници, чрез слушане на записи, чрез общуване с хора.
– Не се ли страхувахте, че… творчеството ви може да стане в някаква степен локално?
– Не съм се замислял дали творчеството ми е с локално или пък световно значение. Имал съм необходимост да пиша, а оттам нататък – както казва Толстой: “Прави каквото трябва, да става каквото ще.”
– Няма нищо ново да кажа с това, че във всичките ви композиции най-напред се налага една изключително фина работа с тембъра – един от сериозните мотиви на модерността във вашата музика. Този слух към тембъра и към съчетанието на тембрите изобщо… към структурирането на една форма много пъти чрез тембъра възпитава ли се според вас, или човек го има?
– Мисля, че човек го има, просто това е една, бих казал, нагласа, както един има повече, да кажем, нагласа към полифоничното водене, което също ме влече повече, отколкото вертикала, и второ – човек стига до заключенията, че една музика може да бъде относително да не кажем съвременна, но лична, тогава когато потърси нещо, което да е малко по-различно. А тембърът и линеарното мислене дават по-големи възможности отколкото вертикалът – поне според мен. Така че бих ги градирал така: хоризонталът и тембърът – повече отколкото вертикалът.
– Как пишете?
– Първо пиша мъчно, без пиано. Много малко си служа с пиано, защото понякога то ми пречи. И това, което се старая да внуша на моите ученици е: процесът да върви от главата към ръцете, а не от ръцете към главата. Защото в дългата си педагогическа практика установих, че много често добри пианисти и добри музиканти се подвеждат именно по този обратен процес. Ръцете вървят бързо, техниката е добра и… всичкото това някак си се наглася – стои на краката си на пръв поглед добре, но вътре няма нищо.
– Тази мъка на писането – имало ли е случай да ви накара да си помислите, че трябва да я зарежете тая работа.
– О, да. Много пъти! Много пъти! Това е редовно явление и мисля, че то не се случва само на повърхностните хора.
– Всеки ден ли пишете?
– Не!
– …По едно и също време ли пишете?
– Не! Много отдавна се мъча да го внедря това нещо, но не ми се удава, поради това, че винаги имам някакви други задължения – педагогически, организационни. Важно е не само да имаш свободното време, а да ти е свободна мисълта.
– Как се заражда у вас идеята за някакво произведение?
– Много ми е трудно да ви отговоря. Най-различно. Някога може да бъде някой изпълнител или състав… Някой път някакво стихотворение или сюжет… А някой път просто си задаваш задача да го наречем или цел, да направиш някаква форма…
– Казвали сте, че в момента, в който напишете едно произведение, спирате да се интересувате от него?
– Да, вярно е това, да. Аз имам и вкъщи поне още четири-пет неща, които така седят, ако някой ги поиска, поиска ги, ако не ги поиска…
– За да ги поиска, трябва да знае, че съществуват.
– Ами… знаете, някога някъде нещо кажеш… Вярно е, че в годините имах шанса да имам един приятел диригент, какъвто беше Васил Стефанов, който идваше и питаше: “Какво си написал?” Но аз самият чувствам известно неудобство да занеса партитура на изпълнител. Някак си винаги имам чувството, че натрапвам това, което съм написал.
– В творчеството ви се вижда едно определено отношение към историята. Откъде идва у вас това? От вашия род или от усещането ви за принадлежност?
– Може би и едното, и другото. Като говорим за род… особено по бащина линия, това са били все учители, все хора, които са милеели и са се борили за националното, за българското. От една страна е вродено, от друга страна е така възприето като теза, като основоположна идея в творчеството.
– Вашата музика е много емоционална, но емоцията излиза чак след време, след нееднократно слушане. Това не носи ли някакъв риск по отношение на слушателя?
– Носи риск. Разбира се, че носи риск. Но… Това е рискът на произведенията, които са по-задълбочени, а не като тези, които на повърхността само се вижда какво става. Това при мене е направо търсено. Аз не държа веднага да се афиширам и то с лесни средства, по лесен начин да се възприеме това, което искам да кажа. А който не го възприема, не го възприема. Не ме е вълнувало това, че… не съм сред авторите, които се изпълняват непрекъснато или за които непрекъснато се говори. Това са различни неща. Аз и затова нямам особено интерес вече към едно произведение когато го напиша. Защото то е излязло от мен. Каквото съм имал да кажа, съм го казал, който може да го разбере, да го разбере, ако не – да мине покрай него и да се свърши.
– Какво, според вас, означава да отстояваш модерен възглед за музиката?
– Аз не бих казал, че отстоявам модерен възглед за музиката. Аз претендирам, че отстоявам мой възглед за музиката, независимо от това какви са модерните течения в момента.
– Един път се импулсирате от историята, друг път – от личности – Васил Стефанов, Александър Танев. Държите ли да изразявате вярност към хора или това са мигновени единични импулси?
– Има хора, които уважавам, на които държа… Има хора, които както казваше един – отдалеч мислиш, че е човек, приближиш се, окаже се, че е пън, минеш покрай него, даже можеш и да се облекчиш.
– Сигурно има и определени автори, чието творчество следите, защото ви интересуват?
– Естествено, трябва да се види какво пишат и другите. Както казва Рабле: “Човек трябва да си трие главата в главата на другите.”
– Мислите ли, че композиторът има някаква мисия?
– Всички хора имат някаква мисия на този свят, така че и композиторът има някаква мисия. В България той е един самодеец, който се мъчи да внесе нещо в целия духовен свят. Мисля, че в това отношение мисията му е доста ограничена, поне засега.
– А оптимист ли сте за бъдещето?
– Човек винаги трябва да бъде поне малко оптимист, такъв съм и аз. Защото ако приеме всичко само в черни краски, като че ли и губи смисъл да твори, пък даже и да живее.
– Имате ли добро усещане за бъдещето на вашите ученици?
– Не! Защото възможностите те да се изявяват са твърде малки. Затова по-рано, докато все още бях професор в Софийската държавна академия, се мъчех да правя, макар и със собствени сили, концерти, на които поне част от тези млади хора да могат да се изявят, но много са малко възможностите и за съжаление за много от тях се опасявам, че преди още да разцъфнат, ще увяхнат.
– Добре, но вие не се отказахте от композирането.
– Аз се надявам, че и те няма да се откажат. Единственото, с което се мъча, е да могат да намерят някаква работа, някаква дейност, която, от една страна, да им осигури хляба, а от друга – да им даде възможност да продължат да творят.
– Имате ли изпълнители, които си спомняте особено, споменахте вече Васил Стефанов…
– Ако е от диригентите, може би тук трябва да сложим Пламен Джуров, с когото и със “Софийски солисти” особено в последните години доста така тесни връзки имахме… Тъй като аз не крия, че една от слабостите ми в това е струнният оркестър, който е с много големи възможности и понякога даже е ненужно да му се “бъркат” духови инструменти… Инак с други изпълнители така много тесни контакти постоянни не съм имал. С голяма част от тях, както и с голяма част от моите близки хора се виждаме без може би да общуваме много тясно…
– А като споменахте “Софийски солисти” и веднага възникна у мен въпросът: в последните години прави впечатление, че изказът ви става по-концентриран, по-сгъстен, кратък по отношение на времето. Това целенасочено ли е в този период?
– Мисля, че е моят тип мислене. Даже едно време, още като студент, професор Големинов ме упрекваше за това: “Ти много афористично мислиш.” Това е малко въпрос на характер, на начин на изложение. После аз винаги се опасявам едно произведение да не е дълго и предпочитам да се каже: “Ех, ако имаше още малко, колко по-хубаво щеше да бъде!”, отколкото: “А бе, много е брадато, не можеше ли по-рано да свърши?” А и определено считам, че съвременната музика, която е много по-концентрирана като съдържание, трябва да бъде значително по-кратка. Разбира се, една съвременна симфония може да има добри образци, като произведенията на Шостакович и т.н., които да са по петдесет, шейсет или повече минути, но, общо взето, съвременната музика не търпи големи дължини според мен.
– Добре, как виждате Димитър Тъпков в следващите 10 години?
– Много труден въпрос. Това, което бих искал да бъда, дали ще са следващите 10 години, дали ще са следващите пет, четири, три, две, едно, десет, двайсет… е да бъда в кондиция и по-малко да старея в главата и в мозъка.
В. “Култура” , брой 29, 23 юли, 1999