Преди да се опитам да пресъздам това, което чух на концерта на Марта Аргерич, Евгени Божанов и Акане Сакай, със Софийската филхармония и Найден Тодоров бих искала да припомня как драматургът Питър Шафър описва музика на Моцарт през устата на полуделия Салиери в пиесата/филма “Амадеус”: “И тогава, изведнъж от високо се появява обой – една единствена нота, увиснала там… И не трепна, докато не я поде кларинетът и я превърна в омайна фраза, изпълнена с толкова копнеж, толкова неосъществен копнеж…” Припомням си тази реплика, само когато реалността ми дава шанс за това. В различен контекст подобна взаимност между два инструмента, която довежда до “омайване” изпълни виртуалното пространство на излъчения в интернет концерт на тримата пианисти на 25 март. В него имаше и Моцарт, имаше и Пуленк с реплики на/към Моцарт…имаше осенено музициране, което изнесе същността на музиката и като изкуство на възможния екстаз. Имаше и два рояла “Шигеру Каваи”, явно доставени специално за концерта – немаловажен факт.
Съвсем очаквано доминираща в това събитие бе легендарната Аргерич. Очакването се оказа в огромен недостиг пред случилото се. Въпреки записите й, въпреки видео документите за живите й изпълнения като солист и камерист в нейния дългогодишен проект “Марта Аргерич и приятели”, въпреки че съм я слушала преди няколко десетилетия в Мексико, шокът се състоя. Шокът от чудовищната органика на тази велика дама на клавирното изкуство в контакта й с инструмента, в маниера й на музициране, в поведението й на музикант и в неизменното хипнотично въздействие върху слушателя със специфичния и в същото време необятен звуков ресурс, с който го зашеметява. Не само ръцете и слухът й, най-вече тялото й вади, ражда този звук (тази констатация е на близка личност, която често дефинира съвсем точно същности в изкуствата, включително и музиката). Той е в нея, а ръцете й са благословеният инструмент, който го изтръгва и изнася в пространството. Мощно, единствено клавирно и надклавирно присъствие! Енергията на мисълта й, концентрацията и контролът й върху всичко, който тя извършва през музикалното ставане не подлежат на описание. Контрол и игра! Наглед странно съчетание, но тя го притежава, осъществява като роден, дарен импровизатор. В същото време излъчва толерантност и взаимност към тези, които изпитват и възторга, и страданието да й партнират, и някаква озареност, в общо сдържаното си клавирно поведение. Изразява я с бегла усмивка, която, пробягвайки през красивата й глава, отказала всякакъв атрибут на суетата, изведнъж я променя и като че ли донася неочакван бонус върху самостойното музикално възприятие. В цялата косвеност на акустичното преживяване имаше един изключително щастлив момент – камерата следеше неотклонно ръцете на пианистите върху клавиатурата и ни даваше възможност да видим, да си представим, да се опитаме да отключим вратата към магическата трансформация на звука, която Аргерич произвежда през ръцете си, подчинени на душата и главата й.
Естествено в този процес тя не бе сама. Заедно с нея свириха Евгени Божанов и японката Акане Сакай – част от приятелския кръг на Аргерич. Допускам, че Божанов е в основата на това историческо гостуване в София на една от най-големите в клавирното изкуство от десетилетия насам. Програмата бе изрядно подбрана за клавирни дуа – с Двойния концерт на Моцарт (Сакай-Божанов), Карнавал на животните от Сен-Санс (Аргерич-Сакай), Концерт за две пиана от Пуленк (Аргерич-Божанов). И бонус към нея – Валс из балета “Пепеляшка” от Прокофиев (Сакай-Божанов) и Сонатата за две пиана от Моцарт (Божанов-Аргерич). Имената в скобите са подредени според начина, по който свириха – първо и второ пиано.
В Двойния клавирен концерт на Моцарт, който е много популярен, инструментите имат равностойни партии и ако някои от изследователите възприемат текста им и намеренията на композитора като един вид клавирно състезание между двамата изпълнители, това е доста повърхностно определение. По-стойностното сочи към активния диалог между двамата пианисти, в който репликите могат да се произнасят с една и съща интонация, но във всяка една от тях може да се внася различна конотация, с различен тип нюансиране, което драматургически напластява, усложнява значението на текста. Още повече, че оркестърът тук е доста прибран, на него му е определена ролята на свидетел, не на определящ характера на разговора фактор, със спорадични намеси в него, като, например, великолепното соло на обоя във втората част, изпято подобаващо. Божанов и Сакай са различен тип интерпретатори. Слушам Сакай за първи път; тя е инструменталист, който е в парадигмата на съвременното общоприето разбиране за стила Моцарт – със съответстващите фраза, щрих, с нон легато-стакато провеждането на гамовидните пасажи, с умереност в динамическата амплитуда. Без да рискува, без да провокира, така, праволинейно. Природата на Божанов не търпи конвенции – и въпреки че отговорите му според текста кореспондираха на първото пиано, в тях се чуваха много различни неща – придихания в протичането на фразата, придружени с фина нюансировка, различен тип натоварване в кратките обаждания-коментари към партньора…по плътно, по-прозирно, по-светло или по-матово, което донася в драматургията още пластове, неподозирани преди това и фокусиране върху възможните настроения, които се получават. Тази тенденция се узакони в Анданте-то, където отговорите му на подаваните реплики от Акай разширяваха възможностите на текста. Разликата бе не само в щрих, в различните форшлази, трилери, но най-вече в звуковия пълнеж, който определя разказа. Рондото затвърди този подход, този маниер на отношения между роялите-персонажи на двамата. Традиционният жизнен рондо-тонус бе застъпен от Сакай, докато в ръцете на Божанов фактурата зазвуча в контрастен режим – изведнъж произведението става двузначно. И може би още по моцартовско – по-комплицирано като напуска чистата игра, създава усложнена, трудно разгадаема, да не кажа енигматична, психологизирана територия.
Как се партнира на Марта Аргерич на нейния инструмент? В “Карнавал на животните” Сакай бе щастливо подчинена на торпилиращата фантазия на Аргерич. Всяка картина, всяка маска предизвикваха сякаш взривен ефект във въображението на Аргерич, който се отразяваше у Сакай. Брилянтно тоноизвличане, луда щрихова изобретателност – понякога слухът изпуска някои от нейните вълшебства, (магии) …но долавя финото чувство за хумор, с което Аргерич изпъстри музикалното шествие на Сен-Санс. И ръцете й, изпънати върху клавиатурата, които сграбчват от нея скоростно и гъвкаво точно колкото им се повелява. Имахме възможност да чуем много страни на прочутия звук на Аргерич, която е в абсолютна форма и чиято грамадна музикантска същност просто надвисва по различен начин като канара над всички – и над партньори, и над оркестър. Всеки дъх, който произвеждаше на клавиатурата тежеше с колорита и фантазията на изображението. Сакай й партнираше самоотвержено, естествено в границите на личното си клавирно пространство.
В Концерта от Пуленк и в подарената на публиката Соната за две пиана от Моцарт Божанов партнираше на Аргерич. И това партньорство бе интересно за наблюдение и за размишление.Защото и звуковият ресурс на Божанов не е за подценяване. Мисля си, че двамата с Марта Аргерич имат сходна звукова естетика и сходен слух за звука, който произвеждат. И играят с него без предел, за което творбата на Пуленк с известната противоречивост и опърничавост по отношение на форма и характер в трите си части им даде много благодатна възможност. Не може да се възпроизведе всичко – летящите стакати, бравурната акордика, много добре съчетана с оркестъра, обемните ниски регистри и над всичко – триумфален звуков парад. Получаваш добавена стойност към всичките си възможни представи от партитурата, от изпълненията, които си слушал. Тук разкритията бяха толкова много, Ларгетото (втората част) бе спиращо дъха откровение, което сюблимира в Моцартовата тема и в начина, по който двамата я отиграха – Аргерич с цялата простота, която излъчват тези няколко тона, а Божанов отговори с леко придихание, сякаш колебание. Наистина с Аргерич са от една звукова фамилия…С близко отношение към функцията на звука, към същността и характера на тонообразуването…Калейдоскопът се завъртя отново с провокативна, смела агогика, с изпипано въображение в провеждането на темата, с леко шаржиране, с красива недоизказаност – все аргументи на прочита, които правят много интензивен контакта със слушателя.
В брилянтна клавирна игра със специфичната Моцартова бравурност премина Двойната соната. Прозвуча като комбинация между дисциплина на фразата и постоянна импровизация в играта със звука, определила същността на разговора им. Бе смайващо взаимно. Бях свидетел на висш звуков пилотаж в откровението, което създадоха с темата на втората част, красиво, поетично, емоционално фокусирано в пълноценното разтваряне на нейната изразителност. Контрастното по характер рондо възстанови живата игра, удивлението от възможните движения в нея, които Аргерич и Божанов предлагаха, с идеи, сякаш родени в момента. Изкуството на тяхната съвместност трудно се дефинира, в него откриваш все повече детайли, свързани и със съвършения щрих, с мобилното, предизвикано от репликата на партньора фразиране, с нюансираната светлина в поднасянето на повтарящите се мотиви, с настояването върху скоростта, която допринасяше за допълнителната интензивност на прочита. И оставаш да мислиш за необятните им възможности.