Закъснях с текста, но въпреки това реших да го напиша, защото концерти като този (29. 06.), за който ще разкажа, не се чуват често. Емил Табаков водеше Софийската филхармония, Националния и Детския филхармонични хорови състави както и сопрана Пламена Гиргинова, тенора Андрей Найденов и баритона Иво Йорданов. В една композиция – Кармина Бурана на Карл Орф.
Пълна бе зала “България” и това бе очаквано. От една страна публиката отдавна следва Табаков като диригент и музикант-интерпретатор – логичен резултат от колосалния му път, от отдадеността му на изкуството, в което работи от десетилетия. И продължи отглеждането на слушателя-класик. А “Кармина Бурана” – от друга страна – е творба, която също отдавна е припозната от българската публика като предпочитана с атрактивното си звучене и специфичната атмосфера, която създава. Тя действително е своеобразен бестселър (както сполучливо я определя във великолепния си текст към програмата за концерта Янина Богданова) не само у нас, но и по света. Самият Табаков е дирижирал периодично “Кармина Бурана” в Анкара, в София, в Измир, Русе, Варна, Пловдив. Аз преживях първата си среща с негов прочит на творбата на 19 януари, 2007 година, със съставите на Българското национално радио. И тогава преживяването беше зашеметяващо, така го и отразих във вестник “Култура” (брой 4 от 1 февруари 2007), а именитият ни диригент бе шеф-диригент на Симфоничния оркестър “Билкент” в Анкара. Затова и в заглавието на рецензията ми бях сложила един ред от текста на кантатата – Veni, veni, venias (Ела, ти, ела), защото тогава мисълта, че този диригент редовно го слушат и следят в друга столица, а не в София бе доста болезнена. По-късно Табаков, като главен диригент на радиооркестъра, отново се върна към шедьовъра на Орф – на 5 октомври, 2012. Сега, след 11 години софийската публика за трети път има възможност да чуе какво е продължил да мисли диригентът (а и композиторът) в тази мащабна, около 70-минутна, творба.
Очаквах хубаво преживяване, но концертът надмина очакването. Един голям диригент в зряла възраст, натрупал опит и преминал през десетки музикални текстове би могъл да се опре на много успешната си биография, на безценните си познания и да посегне към дирижирана от него композиция, без да се поддава на т. нар. изследователско безпокойство, а просто да представи творбата като конституиран вече от него самия естетически обект. За Табаков такъв подход не съществува като възможност. И тук, за пореден път той пристъпва към нотния текст сякаш за първи път. Проглежда отново за смисъла и характера на композицията, за възможностите в нейното разчленяване и събиране, за съотношенията между частите, за постигането на още по-интензивната, подвижна, действена звукова амалгама между оркестъра и хора. Чува се всяка нота, всеки детайл от партитурата; няма знак, който да не се очертава блестящо – така артикулирано, релефно, сякаш партитурата е пред очите ти, четеш я и я чуваш изсвирена и изпята съвършено. (Не използвам често тази дума.) Изпълнението играе с изкусителните земни радости с вакхическа страст, влиза забележително в тази наглед проста фактура, в безхитростно разкрилата се структура на композицията, абсолютно осъзнало колко трудно се реализират простия наглед диатоничен мелос, ритмичните формули, семплата тонална схема. Оголени са, около тях няма разсейващи вниманието, прикриващи ги мелодични и хармонични движения – всичко е пределно ясно и изисква пределна чистота от всеки в хора, оркестъра и солистите. Най-вече изисква диригентът да знае как да я постигне. Този диригент знае. Ръцете му изискват всичко, без маниерничене, без самоцелни жестове. Разказват музиката на своите изпълнители точно и цялостно, през всеки елемент. Не пропускат нищо. При това той отново дирижира наизуст. Много пъти е подчертавал, че когато знае наизуст партитурата, може да следи всеки елемент от изпълнението. Когато знаеш нотите, а и музиката по този начин идва и вдъхновението от възможността да си свободен. Вдъхновение и контрол. Може би в тези две думи е разковничето на въздействието, което диригентът има върху оркестър и публика. Бих добавила някои детайли, свързани с културата, вкуса, мярката на Табаков – винаги добре произнесена фраза, а тук, в “Кармина Бурана” перфектно маркатно звучене, отривисто, но не грубо, с точна амплитуда между полярните динамики, с фантастично изработени щрихи във всяка група, с необходимата звукова интензивност, с динамично и темброво съглашение между хор и оркестър за постигане на специфичния “езически” характер на тази музика, която, така свързана със земните радости и удоволствия, в такава интерпретация изстрелва нависоко и изпълнителите, и публиката.
Ще добавя няколко думи за хора – рядко дисциплиниран и вдъхновен. Вперили очи в диригента певците сякаш се наслаждаваха на ансамбъла си, на звуковите трансформации, които постигаха. Ето още няколко от бележките ми: великолепен контраст между неудържимия хоров епизод Swaz hie gat umbe и прелъстителния приласкаващ, нежен момичешки зов в средния дял Chume, chum, geselle min (Ела, ела, мой мили), заедно със солото на флейтата. (Впрочем първата флейтистка Гергана Иванова “изпя” забележително и солото си в танца от Uf dem anger). Очарователно бе характерното соло на фагота (Иванка Фордиани) и тромбоните в Olim lacus colueram. Тук много ярък беше тенорът Андрей Найденов – в пародиен захлас изпълни куплетите на печения лебед. Не мога да не спомена изрядната емисия на мъжкия хор в In taberna quando sumus и неудържимият емоционален подем заедно с оркестъра в изграждането на цялата част. След него кристалната звучност на детския хор в контрастното настроение на Cour d’amours се открои още по-въздействащо с чистите, бели гласове. И тембровата хармония между тях и сопрана Пламена Гиргинова – просто изваяно звуково творение. Добавям и перкусионистите Димо Димов, Йордан Кедиков, Стоян Павлов, Румяна Михайлова и Чарли Милов – основен фактор в звученето на кантатата.
Разбира се за невероятно автентичното преживяване категорично се произнесе солистичният състав. Баритонът ИвоЙорданов сякаш се бе вградил в тази монументална пиеса. Още с първата си поява в Omnia sol temperat той предпочете да е колоритна част от общото, с гъвкавост при великолепното съчетание между изнесен и събран звук, с наистина цветно вокално присъствие – доизвайваше точния характер на музиката. В пеенето му имаше всичко – наслада, атавистична радост, копнеж… въплътено земно удоволствие, една първичност, изключително подходяща за характера на тази музика. Играе си с музикалното време, създава го заедно с диригента, разполага се в него, после го променя в новото настроение, което внушава. Изключително органичен певец и музикант! В частта “В кръчмата” пееше със смайващо отдаване – наистина понесен “като кораб без кормчия” както гласи песента му. Демонстрира перфектна техника на звукоизвличане, ансамблова чувствителност и забележителен артистизъм – в Dies, nox et omnia гласът му бе и светъл, и здрачен – сменяше цветовете с много бърз рефлекс и виртуозност в каденцовите моменти. Тук не мога да не отбележа съчетанието с Гиргинова, която също пееше, сякаш омагьосана от дадената й възможност – с такова удоволствие. А комбинацията между Йорданов и мъжкия хор разшири сферата на музикалното, за да добави плътна театрална изразност в динамиката, в скоростта на диалога им и да подготви завладяващата част Veni, veni, venias, с токатния ритъм в хора. В In Truitina сопранът внесе обаятелно, девиче настроение, което бе промълвено и от съпровождащия я оркестър – в красива, удобно разположена във времето фраза, подготвяща драстичния контраст със страстния кипеж на следващата част, където Йорданов запали аудиторията със своето Oh, oh, oh, totus floreo…, а в смяната на темпоритъма хорът и оркестърът избухваха неудържимо и след всеки куплет, започващ в бавно, но загатващо предстоящото ачелерандо темпо, тази еуфория нарастваше неудържимо. До ефектната, но и трудна каденца на сопрана, която Гиргинова изтръгна от себе си във великолепно легато и с кристална колоратура. Финалът не само рамкира творбата, но увенча в забележителна със свободно разгърнатата експресия компактност изградената от Табаков форма. Този майстор винаги внушава и на изпълнителите пред себе си, и на публиката в залата перманентната сигурност, че във всяка нота, всеки знак от партитурата ще открият, ще почувстват вдъхновеното превъплъщение, разкрито с неподозирана дълбочина. И когато си мислиш, че знаеш какво ще чуеш, той ти дава прекрасната възможност да се изненадаш, защото слушаш музиката така организирана за първи път. Слушаш различния му разказ за това, какво изисква Орфовата музика. И на този, завършващ сезона, концерт на филхармонията Табаков отново превърна своя индивидуален, много мощен прочит в събитие, което продължава да звучи в съзнанието. Помни се. Дълго се помни – с благодарност от всеки, който го е преживял.