Не съм особено голям привърженик на така наречените гала концерти с известни оперни артисти. И в това няма нищо чудно, когато става дума за професионален слушател с десетилетна практика. Тази практика предполага достатъчно много гала концерти на “звезди” (не обичам тази дума), по-голямата част от които си приличат във вкусовете е разбиранията за подобни “ивенти”, повтарят един и същ репертоар, по-често са слабо издържани като драматургична конструкция, защото грижата за някаква интригуваща и същевременно смислена и стилно разположена репертоарна схема често отсъства – нерядко някои така наречени звезди просто струпват най-удобните им арии, между тях се разполагат две-три увертюри или интермедии и концертът е готов. Меломаните, колкото и да ги величаят, че много разбират, не винаги са критични. Всъщност има една категория оперна публика, която знае всичко наизуст и иска, търси да чуе, да открие мечтаната артикулация на фраза, необходимото легато, дъха там, където трябва да бъде. Но това не е публиката, която посещава масово гала концерти. Гала концертите са за друг вид публика – с много пари и малко оперни знания, обхващащи няколкото най-популярни арии. За голяма част е по-важно да се съобщи фактът, че е присъствала на поредната “гала”.
Разбира се, че и на концерта на Роберто Аланя и Александра Кужак (26. 05) я имаше тази категория. Но имаше и много хора, които знаеха, че няма да могат да ги чуят в спектакъл “на живо” и бяха решили на всяка цена “да ги вкусят” в зала 1 на НДК. Мен Аланя ме спечели преди много години в “Тоска” и особено в “Бохеми” – все с Георгиу. Наскоро имах възможност да чуя “Влюбеният Пучини” (Puccini in Love) – съвместен компактдиск на Аланя и Кужак, която му е съпруга. Бях силно заинтригувана, впечатлена от маниера на пеене на полското сопрано и от много специалния начин, по който си партнират – винаги остава нещо, което слушателят трябва да си доразвие в представите – сякаш нещо недоизказано, недоизпято. Съкровено. Spotify предлага тази възможност. Тогава си помислих, че двамата сериозно се събират естетически, музикално, емоционално. И въпреки този опит идеята за тази гала не ме въодушевяваше. Отидох, защото никак не съм сигурна, че скоро ще мога да ги чуя някъде навън. За Софийската опера дори не си и мисля.
На човек винаги му е даден шансът да се самозаблуди. Концертът изобщо не бе от вида, който описах по-горе. Бе преживяване, музикантска съвместност на двамата известни, но и големи певци със Софийската филхармония и диригента Найден Тодоров. Нямаше празен ход, нито формален момент в партньорството на българските музиканти, който да те кара да усетиш горчивия вкус от набързо приготвена програма. И от недостатъчност. Вярно е, че вокалната и музикална харизма на солистите им бе реална, завладяваща, а изпълненията им като че ли бяха за последно – толкова артистично, всеотдайно, с внимание към всеки знак на партитурата и всяка възможност да се изрази, да се изгради сцената или арията, които бяха избрани за публиката. Програмата им най-общо може да се определи като Пучини и веризмът – програма, необичайна за такъв род представяния, плътна, наситена с драматични сцени, която разкри пълноценно гласовото обаяние на Аланя и много привлекателния тип музициране на Кужак. И вокално-актьорския им капацитет. Още първият дует от “Манон Леско” – Tu, tu, amore? Tu?, с който откриха концерта, наложи извънредния стандарт на тяхното музициране – наситено преди всичко с щедра емоция, с изразност и онова вокално превъплъщение, което мигновено фиксира и гради характера на съответния откъс. И двамата отдавна са се отдалечили от етапа, в който демонстрацията на сила и обем на гласа е цел в представянето им. И двамата са във великолепна форма, но опитът вече им е поставил много по-сложни изисквания към самите себе си – за тембриране, за леки агогически смени, дори в рамките на един такт, за подчертаване на важен за настроението дъх, който става отправна точка, за нова фаза в протичането на музиката. В създаването на атмосфера. Не може да се опише всичко, но съвкупността от тези малки и много важни в подвижността си елементи на вокалното им изкуство белязаха музиката, която бяха предпочели с единствено сякаш звучене. Като в дуета на Чо-Чо-Сан и Пинкертон из първо действие на “Мадам Бътерфлай”. Като слушах как Кужак отговаря на началните реплики на Аланя, в много внимателно изградената тонова аура от Найден Тодоров, съзнанието ми повика маниера на пеене, на реакция на партньора, на фразиране и бавен завършек на фразата-отговор, на изразност на Мирела Френи. Мисля, че това сравнение дава представа за качествата на Кужак. За тозди, който още не я е слушал. Вокално присъствие, което те грабва с изключителната си спонтанност и вокална техника, която не се демонстрира самоцелно, а се подразбира когато слушаш нюансираната й емисия, загатнатото или излятото медза воче, много тихите, но интензивни тонови промълвяния. И как изгради финалния епизод – от страх към любовен копнеж, към изповед, в която нотките на обреченост се уплътняваха и от зова “Vieni, vieni” на партньора. Тук се налага да вметна голямото си удовлетворение от деликатното, но интензивно сътрудничество на филхармонията с изваяните наистина, красиви линии, с внимателното присъединяване на всяка група, на всеки тембър. Целият оркестър, не само диригентът, слушаше солистите; не гледаше само към диригентския пулт и това се регистрира веднага от публиката. Тогава всеки детайл от партитурата влиза в точния баланс с останалите, сякаш няма нужда от диригентско напомняне. Беше взаимен музикантски акт!
Драматичните сцени из опери включиха също и финалния дует между Мадалена и Шение из операта “Андре Шение” – впрочем твърде тежка сцена, както и дуетът на Сантуца и Туриду из “Селска чест” – големи откъси, които изискват различен вокален подход и различен артистичен прочит. Двамата са великолепен тандем – и гласов, и емоционален, и естетически. Какво да добавя към всичко, което е изписано за Аланя, чиято кариера продължава да е все така забележителна. Той е все същият Аланя, когото познаваме, може би още по-интересен с боите в гласа си, със светлите и тъмни тонове, с леките, много леки, изкусителни глисанди във фразирането, които се различават от “катеренето”, което е друга работа. Не чух никакво усилие във вокалната му емисия – освен това да отговори по най-красивия и стилен начин на прекрасната си, много музикална партньорка. В дуета от “Селска чест” (Сантуца, Туриду) емисията на Кужак бе неузнаваема – тя използваше тук повече гръдно пеене, за да изостри веризмо-ефекта в сцената с по-земния, по-реалния в болезнеността си звук. Аланя от своя страна великолепно изигра гласово двусмислието на персонажа си в тази сцена. Не мога да не спомена и отделните арии, които чухме – Елеазар (“Еврейката”), Тоска, Канио, Адриана Лекуврьор, както и рядко по своята деликатност звучене на Софийската филхармония в интермеците из “Манон Леско”, “Палячи”, “Селска чест”.
След тежката програма, Роберто Аланя и Александра Кужак бяха много щедри към публиката с бисовете, които припомниха и “Веселата вдовица”, и мексиканската много популярна песен “Cielito lindo”, разбира се наздравицата от “Травиата”, та до неаполитанската “Фуникули Фуникула”. Сигурно пропускам някой. Но това не е толкова съществено. Същественото е, че двама големи вокални артисти заедно с филхармонията, под диригентството на Найден Тодоров, в абсолютна заедност правиха музика.