Поредната солистична промяна в афиша на Софийската филхармония, поради ковид-ситуацията, постави скоростно виолончелиста Атанас Кръстев на мястото на цигуларя Огюстен Дюме, чието заболяване се е случило в последния момент. Кръстев е реагирал колегиално, толерантно и е поел риска да изсвири концерт по желание на литовската диригентка (някак все още не ми звучи наименованието на тази професия в женски род, въпреки активната й феминизация) Адрия Чепайте, която е предпочела концерта на Шуман.
Адрия Чепайте, както се вижда от нейната биография, е посветена повече на хоровото изкуство със специализация в църковната музика. Тя е един от основателите на вокалния ансамбъл Graces & Voices, който е специализиран в изпълнението на грегорианско пеене и съвременна полифонична музика. Чепайте е млада, красива, ефектна жена, стои на пулта като много подвижна статуетка. В диригентската й изява не успях да съзра друго освен усърдие и прилежност. Което, ако в Менделсоновата симфония, с добронамерено усилие бих могла да открия донякъде кореспонденция с възторжено-юношеското излъчване на творбата на 15-годишния композитор, то в концерта от Шуман този неин натюрел изобщо не можа да въздигне, да извиси изумителната късна творба на композитора. Въпреки че разполагаше със солист, който е наясно с настроението на композицията и го въведе с основната, доминираща в произведението тема – в изваяно и нюансирано легато, промълвено с точното внушение за споделеност. Но тихата болезненост на това откровение остана самотно звучаща като отделен свят в композицията. Като изключим стремежа на диригентката да удържа някакъв синхрон между солиращото чело и оркестъра друг тип музикантско партньорство не можах да установя. Оркестърът правеше възможното, в рамките на това, което се изискваше от него. Което не беше много. В първата част това особено силно се чувстваше, поради начина, по който темата минава от солиста към оркестъра – а от там нямаше съответстваща реакция, чуваше се по доста различен начин – и като смисъл, и като отговор на челото, и като боя, която да отговори, да довърши намеренията на солиста. Дирижирането на Чепайте ми напомняше началните опити на решилия на всяка цена да упражнява тази професия, които обикновено се провеждат с помощта на някакъв запис. Най-дразнещо се получи в бавната част на творбата: когато солистът изрази, изпя въздействащо цялата интимност на темата, но като изключим пицикатите на щрайха, по-нататък той не получи съответстващ в чувствителността отговор от диригента, респективно оркестъра. И в диалога между челото и оркестъра дървените духови отговаряха с различна емоционалност и динамика (доста силно) – нещо, което при повторенията Чепайте дори не се опита с жест да коригира, да напомни, за да подчертае настроението в прочита на Кръстев. Настроение, което той запази в цялата част – за мен тя се превърна в кулминация на неговата изява с дълбокия звук, с изваяното легато, с цялостното мислене за частта, въпреки че диригентката, в желанието си да е много прецизна, заради което подаваше повече от необходимото, насичаше фразата. Разсейваше! Стремежът й предимно към точен, акуратен ансамбъл й погоди лоша шега; просто разчлени, раздроби драматургичната цялост на композицията. И в третата част партньорството между солист и оркестър се ограничи до накъсани реплики, което се отрази на цялостната картина. За съжаление този тип диригентско поведение се отрази в третата част и на солиста, без необходимата звукова кореспонденция, без същностен диалог. Макар и доминиращ, той също бе уязвен от липсата на качествен баланс, на съвместност. Но за начина, по който удържа цялостната си изява Атанас Кръстев заслужава адмирации.
На нивото на следващ академичната специалност “дирижиране от партитура” премина и Менделсоновата Първа симфония – също така неподредена, непремислена от дамата на пулта. Както и в Шуман-концерта тук липсваше диригентско внушение за специфичния смисъл на симфонията, липсваше израстването, изграждането на нейната архитектоника, да не говорим за някакъв личен прочит. Старание на начинаещ, съчетано с някаква особена боязън – това идваше от пулта. След диригентите, с които нашият национален оркестър се среща, това присъствие изненадва. А оркестърът просто изсвири симфонията, това не му беше проблемът. И концертът завърши.