И до днес Марек Яновски продължава да е сериозна фигура в европейския музикален живот. От сезона 2019/20 той се завръща в Дрезденската филхармония като неин главен диригент. За страни като Германия възрастта на един диригент е само преимущество за тези, които работят с него и имат възможност да черпят от знанията и опита му. Яновски е изключително сериозен музикант и човек, има специфична харизма, а на пулта е респектираща и авторитетна фигура – и за оркестъра, който ръководи и за публиката. По време на фестивала Музикфест в Берлин през 2012 година имах възможност да се срещна и да говоря с него. Тогава Яновски ме допусна да бъда свидетел на неговата “черна работа” със Симфоничния радиооркестър в Берлин, който ръководеше. Безценен опит за критика е да присъства на репетициите на диригент, който знае, може и непрекъснато раздава опита си на своя оркестър. Така се гради оркестър, така оркестровото дело на една страна се развива и обогатява традицията, която е създадена и в Германия вече се измерва във векове.
Фигури като Яновски са все по-голяма рядкост в съвременната музикална действителност. Публикувам разговора си с него, който бе отпечатан във вестник “Култура” – полезно е да помним тези имена,, да търсим техните записи, да си създаваме критерии. И не защото в България няма диригенти с визия за музикален прочит, а защото те се появявяват вече рядко на концертния подиум. Поради манталитетната специфика на родния музикален мениджмънт. Продължавам да мисля, че тези хора трябва да се канят активно докато могат. За извънредната категория артисти е валидна мисълта, че артистът не се пенсионира. той създава докато е жив.
Марек Яновски (1939) е диригент, който излъчва най-доброто, най-стабилното внушение за човек от тази професия. В Берлин работи от 10 години със Симфоничния радиооркестър на Берлин (RSB – преди падането на стената това е Симфоничният оркестър на Радиото в ГДР). Яновски е всепризнат Маестро, но въпреки че определя концертния живот на Берлин паралелно с Даниел Баренбойм и Саймън Ратъл, той не обича „звездния диригентски статус”. Бил е ръководител на Оркестър „Гюрцених” в Кьолн, на Филхармоничния оркестър на Радио Франс (днес Нов филхармоничен оркестър), главен диригент на Филхармоничния оркестър на Монте Карло, на Дрезденската филхармония, както и на Питсбъргския симфоничен оркестър. Поста си на шеф-диригент на RSB съчетава със същата позиция в Оркестъра на Романска Швейцария. Той е търсен и за оперни постановки по света. Яновски има много записи, работи с различни звукозаписни фирми. Срещата с него уговорих още от София. Покани ме на репетиция с оркестъра за концерта си в Музикфест Берлин заедно с пианиста Николай Лугански – цялата репетиция бе посветена на Третия концерт на Рахманинов. Работи делово, без излишни ефекти, опитът му е огромен и това се вижда веднага. Точна ръка, която стриктно отразява движението на музиката, говори малко, повече работи с палката и с ръцете. Оркестърът е извънредно концентриран, реагира светкавично, не се губи време в приказване. Тук дисциплината е на почит. На почит е и огромното познание, което раздава диригентът. Истински лидер, музикант с голям опит. Въпреки че е на 72 години, той излъчва властна увереност и мощ.
Разговорът ни започва след репетицията.
– Господин Яновски, благодаря, че ми дадохте възможност да присъствам на репетицията ви. Вие сте диригент с колосален опит и практика, как бихте определили развитието на диригентската професия днес? Как виждате младите диригенти?
– Дирижирането не е толкова стар занаят. През ХIХ век все още е било възможно концертмайсторът да ръководи оркестър от своето място. Когато репертоарът се прави вече за голям оркестър – повече струнни и духови, както и ударни, разстоянията между музикантите налагат разполагане върху по-голямо пространство, така че координацията без диригент вече не е възможна. Защото звукът на цигулките, например, стига до браса доста по-късно и е необходима обединяваща фигура. Така че дирижирането стана необходимост. И позволи да се създават огромни пиеси, като „Гуре-лидер” от Шьонберг или Осмата симфония на Малер.
Още Тосканини казва, че на концерта диригентът не би трябвало да се вижда. И че слушателят би трябвало да се съсредоточи най-вече върху това, което чува; той не би трябвало да бъде безпокоен от движението на ръцете и тялото на диригента. В днешно време, с екстремното развитие на културата на визуализацията, изкушението за младите диригенти е да „продават” на публиката това, което мислят, че трябва да е музиката – не като го пресъздават и правят с оркестъра, а като се концентрират върху личната си жестикулация. Всъщност, нищо в музиката не се е развило толкова през последните 30-40 години, както равнището на оркестрите. Благодарение на радиото и на звукозаписа, има повече чувствителност в свиренето им. Днес е по-лесно – знам за какво говоря, защото съм в този бизнес почти 50 години. Беше много по-комплицирано преди 30-40 години да направиш с нормален оркестър сложна съвременна пиеса, тоест, да сте заедно. Така че, чувството за заедност на музикантите е много по-развито в сравнение с близкото минало. Това прави нещата по-лесни за диригентите, които могат да си позволят шоу-поведение, без да се изгубят или да им се случи оркестърът да спре. Това е едно от нещата. Другото е, че с тази визуализация и грижата за нея все по-малко се отделя внимание на звуковия баланс, на оркестровия баланс, което е вторият по важност фактор в музиката – фразирането, отделянето на водещите фрази. Това е жалко, но ситуацията е такава. Аз, като диригент, който принадлежи на по-старото поколение, на друга школа, считам, че не съм способен да правя шоу с ръцете си. Предпочитам да насоча вниманието към цялостния музикален резултат, който за мен, естествено, е по-важен, отколкото да изигравам с жестове музиката. Ние с моя оркестър се стараем да служим на композитора и на творбата. Това е, което аз изповядвам като диригент.
– Гледам програмата ви за сезона и виждам, че сте поканили много млади диригенти. Не тези, фаворитите, които обикалят навсякъде. Как получавате информация за тях, как преценявате тези млади хора?
– Ние не сме оркестър № 1 в Берлин. За нас, например, е трудно да имаме някои от гост-диригентите, които има Берлинската филхармония редовно. Освен това, самите агенции нареждат на по-младите артисти, че и на по-възрастните – когато отивате в Берлин, трябва да дирижирате само Берлинската филхармония, нищо друго. Това прави живота на другите оркестри доста труден. Бих искал от време на време да имам „големия удар”, някое много голямо име, но за нашата администрация е много трудно да ангажира тези хора. Ние работехме с тях, преди да станат толкова известни. Например, в Берлин Андрис Нелсонс започна с моя оркестър. Канадецът Незе-Сеген (главен диригент във Филаделфия) започна с моя оркестър. Тези момчета – и аз мога да ги разбера добре, след това, когато получат покана от Берлинската филхармония, отиват там и не се връщат тук. Това е нормално. Така че, за да превърнем една лоша тенденция в по-добра, ние трябва винаги да се оглеждаме за млади и добри, обещаващи диригенти. Това става с информация, която не рядко подвежда, но понякога слуховете за дадена личност се потвърждават. Както преди няколко години стана с Нелсонс, с Кристиян Ярви също, с Незе-Сеген – те не бяха известни, но слуховете, че са талантливи момчета, дойдоха до мен. И ако те наистина покажат, че са добри, те идват отново, а по-късно вече дирижират и Берлинската филхармония.
– Вече сте десет години заедно с този оркестър… И, както разбирам, ще бъдете още дълго време. Как поддържате отношенията с оркестъра?
– Аз имам много проста теория: не трябва да се говори много по време на репетиция, не трябва да се прахосва времето. Всеки музикант, ако е професионалист, би трябвало да има съзнание за натоварването по време на репетиция, така че тя да завърши и малко по-рано, но да е пълноценна. Има диригенти, които искат всичко да обяснят в музиката. Често диригентът обича да губи време в излишни приказки и така отегчава по-голямата част от оркестъра. Резултатът е, че когато спреш оркестъра, за да му кажеш нещо наистина важно, музикантите вече не те слушат, дремят. Това не е работещ похват. Моят е следният: спирам, когато не са заедно, когато няма добър баланс, казвам им кого да слушат и как да свирят, за да се получи балансът. Аз мразя тези разказвания на сюжети, описания на природни картини и пр. Покажи с ръката си как искаш да бъде фразата, как да върви музиката, кажи го любезно, но твърдо как точно да бъде постигнато. Този оркестър е работил все по този начин и резултатът е, че е много бърз. Мисля, че това е добър подход да поддържаш интереса на оркестрантите и към това, което казва диригента, а и към възможностите за растеж, за развитие. Преди десет години този оркестър беше никой в града, а сега е много респектиращ състав и хората му отреждат достойно място сред останалите берлински оркестри. Не бих искал да го казвам, но ние знаем какво можем и го постигаме, защото си имаме доверие. И тук точно е важна репетицията за професионалното ни равнище.
– Видях вашите програми за този сезон. Те покриват твърде широка репертоарна територия. Имате ли предвид останалите симфонични оркестри в Берлин и техните програми, когато планирате сезона?
– Не, защото не е необходимо. Берлин е много голям град и различните оркестри са доказали, че са способни да оцеляват в състезанието. Има много интересуващи се от музика в този град. Разбира се, ако един оркестър в сезона решава да прави симфониите на Хенце, а друг иска да направи същото, тогава да, трябва да се съобразяваме. Но ако ние правим Бетовенов цикъл и Щаатскапеле на Баренбойм направи същото, но с други дати, или Берлинските филхармоници с Ратъл – това абсолютно не е от значение. Дори мисля, че не само няма да отегчи публиката, а напротив – има достатъчно хора в този град, които биха отишли и на трите серии с Бетовен, за да направят сравнение. За щастие, в Берлин е така, същото е в Мюнхен – има достатъчно интересуващи се от музика и достатъчно население. И, разбира се, огромното количество туристи през цялата година, което стимулира концертния живот. Много от тях се интересуват от култура и ходят на концерти. Ние основно сме част от програми, които мога да нарека „Екстраваганца” – заради творби от съвременната музика… Така че, не се грижа какво правят другите.
– Споменахте съвременната музика. Вие сте радиооркестър. Имате ли мисията и задължението да свирите съвременна немска музика, както и съвсем нови произведения, и да ги записвате?
– Ние сме много внимателни, когато даваме поръчки на композитори. Това се случва от време на време. По-често се интересувам от качествата на съответното произведение, малко съм предпазлив и затова скромно заявявам, че в Берлин има по-млади диригенти, на които оставям тази задача. Въпреки това, ние също имаме такова задължение и го правим. Но не като изключително важно нещо.
– Разбира се, аз нямам предвид само вас, но институцията радио изобщо. Но като говорим за програми и за съвременна музика, как стоят нещата с публиката? Вие правите ли специални програми за привличане на публика с образователна цел?
– Това е много труден въпрос – тази организация засяга всичките четири състава, които сме в едно обединение – и нашия оркестър, и Германския симфоничен оркестър, и Камерния хор „Риас”, и Радиохора. Има много събития, свързани с музиката на днешния ден и трябва да призная, че има действително хора, които са много заинтересовани от нея. И го правим. Например, днес вие бяхте на репетицията с концерта на Рахманинов заедно с Шестата симфония на Хенце – това е искане от Берлинския фестивал. И причината, поради която залата на филхармонията няма да бъде пълна, е, че в програмата присъства симфонията на Хенце. Ние обаче трябва да покажем на тези, които ни дават парите – това е Дойчланд Радио, федералната република, заместник-министъра, отговарящ за културата, града Берлин и т. н. – че не винаги свирим пред зала, която е празна, че имаме публика. Когато свирим класическа музика, винаги сме с пълна зала. Когато има нещо по-тежко като тази Шеста симфония на Хенце, която при това е писана в края на 60-те години на миналия век – много комплицирана творба и трябва да положиш изключителни лични усилия, за да харесаш този стил на композиране, не всички идват. Така е в Берлин, а в Мюнхен е и по-зле. Така че ние се опитваме да правим нещо за съвременните композитори, но по начин, който да не ни превръща в най-важния инструмент на съвременната музика. Правим го, но контролирано.
– На заглавната страница на фирмата „Пентатон” има четири ваши компактдиска – два с произведения на Вагнер и два с творби на Брукнер. Вагнер сте записали с този оркестър, а Брукнер – с оркестъра на Романска Швейцария. Направили сте много записи. Но имате и много интензивно програмиране – през март 2013 са „Зигфрид” и” Залезът на боговете”, на 22 ноември 2012 правите „Рейнско злато”, а два дни след това – „Валкюра”. Как може да стане това?
– Въпрос на подготовка и организация. Аз исках да представя през няколко дни целия цикъл „Пръстенът на нибелунга” – концертно. След „Валкюра” да дойде „ Зигфрид”, а съвсем в началото на декември и „Залезът на боговете”. Това не беше възможно поради заетостта на залата на Филхармонията. Защото за този Вагнеров проект имаме нужда от повече репетиции, не само от една генерална. И понякога е трудно да се вземат необходимите дати. Затова ние трябваше да разделим „Пръстенът…” по този начин. И понеже това е симфоничен оркестър, не оперен, той се нуждае от повече подготовка. Но всички музиканти обичат много тази музика и ние ще го направим.
– Но през това време другите програми вървят...
– Да, разбира се.
– Имате ли следващ проект за записи след Вагнер, Брукнер и Хенце?
– Засега не! Звукозаписната компания „Пентатон” много израсна, разви се, има много идеи и предложения, но след тези изключително тежки интеграли, аз казах „Стоп!” на моите лични записи. Ще видим след време. На хората от „Пентатон” не им се е удало все още да ме убедят да направя нещо друго. Има много материал, записан с мен.
– Правите ли други студийни записи като част от работата на радиооркестъра?
– Продукцията е част от нашата работа също, но във фестивала „Ултрашал”, например, имаме достатъчно задължения за записи, за да се излъчат по радиото. Нашата продукция от Хенце-симфонии също е част от този вид задължения. Тази продукция беше организирана от Дойчланд Радио заедно с издателствата „Шот” и „Верго”. През сезона 2012-2013 трябва да завършим този интеграл. Това е изискване, нареждане на Дойчланд Радио. А серията Вагнер бе моя идея – не много оригинална, но много успешна за концертно изпълнение.
– Колко концерта имате с оркестъра на сезон и за вас достатъчни ли са?
– Трудно е да ви отговоря, всеки път е различно. И зависи от турнетата. Някой път стигат до 70 концерта. Бих казал така – между 45 и 65-70.
– Приемате ли често да гостувате на други оркестри?
– Аз и досега съм шеф на оркестъра на Романска Швейцария и между тези две отговорности доста редуцирах многобройните гостувания, които имах по-рано, защото вече съм по-възрастен, но някои задържах, както и някои американски оркестри, където ходя 1-2 пъти на сезон. Когато приключа с Романска Швейцария, ще имам малко повече време да бъда по-интензивно с някои други европейски оркестри, на които съм гостувал по-често. Но все още съм твърде зает.
Берлин – София
Вестник “Култура”, брой 43, 14 декември 2012