Катарзис

February 16, 2021

Поредният концерт-шедьовър в сезона на Софийската филхармония създаде катарзисно преживяване за публиката в зала “България”.  И този път, то се дължеше не само на необозримото изкуство на цигуларя Максим Венгеров, но също и на всички музиканти в оркестъра, както и на диригента Найден Тодоров. Бе силно, в хуманността си, послание, което сграбчи властно публиката,  нагнети емоционално пространството, в което откънтяваше единствено тежкият, драматичен музикален разказ на Дмитрий Шостакович. Много рядко се е случвало в последните години, в тази зала да не се чува дори дъхът на присъстващите. Бяха като омагьосани от музикалното слово, което идваше от сцената, от невероятния прочит на два от шедьоврите на класика на ХХ век.

Венгеров не за първи път гостува в София. Но, струва ми се, за първи път, като солист, тук той получи необходимото и в смисъла си, и във въздействието му партньорство, което направи паметно изпълнението на Първия цигулков концерт на Шостакович. Също за първи път, слушайки какво става на сцената, си помислих, че великият Давид Ойстрах, който беше първият изпълнител на концерта и който, за мен, остана незаменим в звуковата трансформация на музикалния текст на творбата най-после получи своя наследник в израза на безпощадния трагизъм, който тя носи в себе си. За тези, които не познават историята на концерта е достатъчно да спомена само, че е писан в много страшно за композитора време – това на партийното постановление от 1948 г., което определя Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясковски, Шебалин и др. като формалисти, чужди на единствената правилна идеология. Последствията: унижения, забрана за музиката им, Шостакович е освободен като преподавател по композиция заради “професионална непригодност и вредно влияние”. Концертът е изстрадан, автентичен разказ на твореца за тези събития.

Зловещата бавност на тъмното начало на творбата – не случайно първата част композиторът назовава “Ноктюрно” – дефинира драматургията на концерта; в него са заложени основните ядра в развитието му. Солиращата цигулка встъпва няколко такта след началото, поверено на ниския щрайх, започва личната изповед на композитора. Венгеров засвири с една особена напрегнатост в звука, а в същото време разположи фразата с широко дихание, с динамическа сдържаност. Разгръщаше темата неусетно, изповедно, с болезнена съкровеност – никакви ефекти, само субстанция, разговор със самия себе си, размисъл, който напусна пределите на сцената и завладя залата. Тук Тодоров прибави оркестъра като близък, усещащ неповторимостта на момента, партньор, коментиращ словото на цигулката като тембрираше пестеливо гласа й – музикантите реагираха внимателно, точно, с рядкото чувство, че всеки тембър трябва да бъде добавен внимателно, за да не накърни въздействието на разказа – например челестата към солото във висок регистър. А разказът на Венгеров бе смайващ: цигуларят извая трагическия лиризъм в своята партия неописуемо. Работата му със звука наистина не може да се опише – сякаш свиреше на няколко инструмента. Цигулката му мълвеше, стенеше, изплакваше, потъмняваше, не доизказваше, притихваше или изведнъж уплътняваше гласа си, подкрепен с отзивчивия коментар на оркестъра. Разтърсваща изповед в часовете на нощта! Скерцото раздра тишината с категорично внушение за вилнеещо зло. Венгеров смени звуковата бленда – използва всемогъщата си техника, за да накара инструмента си да звучи драстично, некрасиво, ужасяващо. Наистина демонично.”Звукът е истина, а истината не винаги е красива”, ми напомни преди години Гидон Кремер. Не си даваш сметка, колко трудно технически за инструменталиста е това скерцо,  концентрираш се върху жестоката, физически осезаема картина, която и диригентът изтръгна от оркестъра в рядко ансамблово съглашение със солиста. Монограмът на композитора прозвучаваше, сякаш проклятие, в страхотно организираното звуково торнадо, в което не силата на звука, а специфичното му завихряне, в естетическа сплав с тоновите идеи на солиста помиташе всичко.

Третата част, пасакалията, започна с впечатляващо плътен изразителен хорал в духовите, който великолепно подготви влизането на цигулката, чийто монолог не мога да опиша. Впрочем Венгеров е давал майсторски клас в Кралската музикална академия в Лондон само върху тази част на концерта, която е неговата драматургична кулминация. В мъртвата тишина на залата музиката се изливаше и подсещаше, изискваше, настояваше всеки от залата да се разтърси в личен катарзис. Неописуемо преживяване, създадено от музиканти в абсолютно съглашение! Монологът-каденца, в който гласът на аз-а сякаш принуди оркестъра да замълчи, да се заслуша, да застине…Тежка, разтърсваща изповед сътвори Венгеров в тази каденца, изповед, която идваше от дълбините на душата. Финалната част – бурлеска, абсолютно заличи, не “провидя” фалшивото радостно усещане, което така ни беше внушавано преди години. Венгеров и Тодоров го превърнаха в недвусмислен, бесен dance macabre, логичен завършек на техния прочит.

Логично бисът на Венгеров бе музика от Бах. Съвсем не случайно този велик музикант бе избрал Сарабанда от втората партита за цигулка –  прозвуча като духовно възнесение и изпълнено с печал опрощение след жестоко реалистичния тонов разказ на Шостакович.

Последва още една творба-предупреждение от руския класик – Камерната симфония за струнни. Ввсъщност тя е оркестрация на Осмия струнен квартет на композитора, дело на Рудолф Баршай по предложение на германското издателство “Петерс”. И в този си вид е много популярна. Както в повечето опуси на композитора и тук има двусмисленост в посвещението: официалното е в памет на жертвите на фашизма и войната, а неофициалното Шостакович споделя в писмо до Исак Гликман: “На корицата би трябвало да се напише: “В памет на композитора на този квартет.” Да, музиката на Шостакович е паметник и предупреждение, че злото е многолико, а силата да му се противопоставиш и отстраниш се кове и съхранява в ограниченото ни битие и тази сила дефинира вътрешната свобода на човека. И неговата способност да създава. Тук собствените си инициали Шостакович нарича лайтмотив на творбата. С тях тя започва и още от първото им провеждане се чу един невероятен,  пепеляв звук, силно концентриран във всяка нота, означаващ високата трагедийност на посланието. Също като в цигулковия концерт и тук началото, както образованият човек знае, е бавно, протяжно, замислено, предчувстващо горчиви, тежки събития. Как се чува, когато оркестърът е в една обща линия на емоционална напрегнатост, дълбоко звучащ инструмент, с плътна, тъмна тонова бленда. Тодоров леко разтегли, удължи заключителните тактове на бавната част, така че почти прекъсването й от бесния танц на ужаса постигна още по-въздействащ контраст. Тук звуците не търсеха отчетливата, подредена артикулация, а се завихряха като торнадо в смъртоносна настъпателност. Епиграфът-лайтмотив, предписан предимно във високия регистър на струнните виеше в някакъв ужасен звуков гърч, за да стигне до пълно развилняване. Много силен ефект на неистовост и…по-дълъг, фиксиран от диригента дъх, който бе абсолютно необходим за маркиране на следващия зловещ образ, в изкривената семантика на валса. Солото на концертмайсторката Калина Христова, излъчващо някаква особено красота в този преминал ужас, прозвуча като самотен вик за помощ, а Иван Лалев, в своето соло – чело във висок регистър, направо изразяваше състояние на предсмъртност. Имаше едно, особено и рядко за нашата оркестрова практика, излъчване на отдаденост от целия оркестър и диригента му, на желание да се получи този радикален жест на всецяло потъване в мрачното откровение на Шостакович. Някаква неистова преданост към музиката му идваше от сцената. Всеки звук, всяка линия се открояваше в общото послание. Артикулирано, изработено, направлявано, обединено от мисълта в прочита на Тодоров. В който и преходът към четвъртата част бе също означен от личните идеи на диригента, от внимателно пипнатите движения във фразите. При всяко леко “преместване” на звуковата тежест, при всеки нюанс в оцветяването на тоновата емисия, словото на Шостакович променя обема и значението на смисъла си. Тук имаше доста моменти, които, според мен, бяха белег на въздействащ и много добре изработен личен прочит. Прочит, лишен от излишни ефекти, обърнат навътре! И това очевидно бе някаква кауза за целия състав. Към финала движението-предупреждение към ударите, които Шостакович, според свидетелства на сина му,  е идентифицирал с нощните удари по вратите на хората, които е трябвало да бъдат прибрани и унищожени, бе съвсем леко задържано, което напрегна още повече ефектът от акордите, които следваха. А самият финал на творбата бе така изсвирен, че ми напомни думите на композитора в началото на неговите мемоари: “Поглеждайки назад не виждам нищо друго освен руини, само планини от трупове….Нека се опитам да кажа истината. Това е трудно” .