В своя седмичен коментар във вестник “Галерия” (бр. 52 от т.г.) със заглавие “Стига театрална халтура, от която те хваща срам” уважаваният от мен журналист Явор Дачков, както винаги страстно и с жар, се спира на предложението на кмета на Перник Станислав Владимиров за реорганизация на културата в града с цел „Перник да стане един от градовете с най-богат културен живот”. Единственото предложение на кмета за реализиране на тази цел, цитирано в текста на Дачков, е да се закрие театърът в Перник. В статията на Дачков е цитиран и сайтът zapernik.com, който съобщава: “Пернишкият театър “Боян Дановски” е лидер по източване на парите за култура на перничани. Темата с реформата в културата е актуална в нашия град в момента. Издръжката на театър “Боян Дановски” била 269 000 лева годишно, но в замяна перничани не получават нищо. Защото от 2016 г. пернишкият театър няма нито една нова авторска постановка. Основното перо разход на театъра обаче са заплати. Над 200 000 лева годишно отиват за заплати на персонал, който не работи. Общински драматичен театър “Боян Дановски” издържа цели 18 души на щат… Има спектакъл – няма спектакъл, те си получават заплатите всеки месец от данъците на перничани. От тези 18 човека на щат само трима били актьори. Останалото е администрация и сценични работници.”
Не съм театрален човек, не познавам работата на пернишкия театър и сигурно в тези факти има истина. Обикновено Дачков си проверява източниците на информация. Поводът да реагирам обаче са идеите, които е породил у него конкретният случай. Защото нататък Дачков, който изцяло подкрепя Владимиров, предлага да се закрие не само театърът в Перник. “Няма смисъл от театри, опери, оперети, симфониети и оркестри, които работят на самодейно ниво с претенциите за незаменимост, изключителност и духовност, а всъщност бълват халтура, от която те хваща срам. В София е пълно с излишни театри и всяка зажадняла по театъра душа на Перник – продължава Дачков – може да запали колата и за 45 минути да отиде в Народния театър, за да аплодира на крака преживяването си…”
Така.
Откакто съм в тази професия и особено в последните десетилетия, когато взимам отношение по някакъв проблем с радикално предложение, винаги се оглеждам за контекста, в който това предложение ще се прочете, приеме, подеме, осъществи и т. н. Контекстът в сценичните изкуства (под шапката на тези две думи влизат точно обектите, които Дачков е взел на прицел) на нашата държава, която, откакто се помня, винаги има славно минало, светло бъдеще и абсолютно неорганизирано, неподредено и нечистоплътно настояще, е създаден от славната Рашидова реформа, която, за съжаление, има поддръжници, макар и малко, и сред т. нар. творческа интелигенция. В този контекст се /из/роди и съдържанието, субстанцията на изкуството, което много от тези институции предлагат на своята публика. И когато по-големият процент от публиката от десетилетия е облъчена от убийствена простотия – убийствена за сърце, ум, за възпитание, съчувствие, човешко поведение, настроение, толерантност, инспирации, развитие…. – от доста електронни медии, от “мероприятия” по селски и градски площади, от кръчми, че и ресторанти с претенции, и от всякакви други локации за развлечение на масите – ако се изпълни и въжделението на Дачков, просто не ми се мисли в какъв вид ще се превърне българският човек. За какво мечтае Дачков: “за състоянието на днешна България, пък и за вчерашната – два-три театъра, един симфоничен оркестър и една опера са предостатъчни”. Ама как звучи само! И когато предлагаш нещо такова, е хубаво да си представиш, че то вече е факт. Да погледнеш”днешна България” така, сякаш вече твоето предложение е станало реалност. Мен лично тръпки ме побиват от картинката, която би се задала.
Ако не познавах Дачков, щях да си помисля, че се е прегърнал с Вежди Рашидов и иска да довърши недовършеното от него. Знам, че не е така. Просто може би е забравил, че за да се стигне до масови халтури и до тежки репертоарни компромиси, най-голяма заслуга има именно този човек, който е толкова доволен от себе си, че просто “еша си няма”. Когато поставиш на колене пред масовия вкус творческия състав на драматичен, оперен или оперетен театър, когато отрежеш почти половината от един оркестър и го лишиш от целия репертоар от последните два века и половина (така Рашидов създаде Симфониетите във Видин, Враца и Шумен, в Разград), когато Министерството на културата „играе” непрекъснато с бюджета на институтите, на които е патрон, за каква висока култура, за какви иновации може да се говори. Като прибавим към това и “високата култура и изискан вкус” на новобогаташите ни, които за 30 години обиколиха света, но само една негова част. Останалата, която би могла да ги ограмоти малко, да ги подтикне да станат меценати – те не я познават, не искат да я познават. Не познават и старите български благодетели, останали пак в славното минало, разбира се. В това отношение тази прослойка е като политическата класа, с която често си разменят явно или тайно местата. Как да знаят какво е качествена драматургия, какво е концерт, какво е опера или класическа оперета на ниво, когато те не знаят къде се намират сградите, в които се работи изкуство. На много ниска цена, впрочем!!!
Така качествена култура без халтура не се прави. Няма такова място в Европейския съюз, в което бюджетът за култура да е по-малко от 0.5 процента. Независимо от непрекъснатите хвалби за милионите, които са “отпуснати”. (Потръпвам от тази дума – навремето така “отпускаха” банани и портокали по Нова година). За общинските културни институти не ми се мисли. Защото те са в страхотна зависимост от общинските съвети и кметовете. Сигурно и други, след пернишкия кмет, ще решат да направят реформа като неговата. Реформата обаче не означава да кажеш: “Има театър – има проблем. Няма театър – няма проблем”. Реформата е процес, който трябва да осигури подходящо финансирани професионалисти, работливи, ако може, които знаят как да раздвижат един театър, една опера или филхармония.
Затова много настойчиво и с най-добро чувство моля Явор Дачков да укроти гнева си и да не разперва огнени криле над почти всички културни институти в България. Както е тръгнала работата, без да искам да влизам в антиутопични сюжети, един ден няма да има и кой да прочете твоите текстове, Яворе. Повечето няма да могат, а останалите ще четат тъпи вицове и комикси. Няма да знаят, че има и друго. Това не е песимизъм. Страхувам се, че думата е друга. Много се страхувам.
P.S. А изречението, което с удивление открих в текста на Явор Дачков – “Културата е естествен процес, облагороден от човека, каквото е и земеделието, откъдето идва тази дума”, е шедьовър, който днес не съм в състояние да коментирам. Искам да запазя известна сдържаност.