На 28 декември почина професор Паул-Хайнц Дитрих – немски композитор, педагог и общественик. Почина на 90 години след дълго боледуване. Един от много важните музикални творци на Германия и Европа напусна този свят, оставяйки колосално творчество, което e обект на интереса на избрана част от публика, музиканти, музикални изследователи, критици и журналисти. Думата “избрана” идва да подчертае, че Дитрих беше “труден” композитор: труден за изпълнителите, за слушателите, за колегите си дори. И безкомпромисен в избрания от него начин на изразяване. Неговият музикален език е пределно сгъстен, комплициран, изискващ изключителна отдаденост от изпълнителя и, разбира се, много високо качество изпълнители. Бе майстор в създаването на звукови материи – където основен двигател бе неговото специфично слухово въображение по отношение на тембрирането в избраната от него специфична полифонизация на формата. Не случайно го изпълняваха само големи музиканти с капацитет за възможностите, които неговата музика откриваше по отношение на звука и тембъра и на сложната ритмична комбинаторика – като флейтиста Орел Николе, виолончелиста Хайнрих Шиф, пианистите Бруно Канино, Франк Гутшмит, обоиста Буркхард Глетцнер, певицата Зигуне фон Остен…известни ансамбли за съвременна музика, диригенти, както и радиооркестрите на Кьолн, Варшава, Берлин, Баден Баден и много други, разбира се.
Голяма страст на композитора и интелектуалеца Дитрих (да, беше страстна, нервна, неспокойна, полемизираща личност) беше работата му със словото на избрани от него поети и писатели, което той познаваше дълбоко и пространно. (Неговата библиотека е невероятно богата, книгите, които има в нея свидетелстват за интересите и необикновената ерудиция на своя притежател – цял един индивидуален университет). Инспирираше го словото на Кафка и Бекет, на Целан и Хьолдерлин, на Гьоте, Джойс и Брехт, на Аполинер и Новалис, на Бодлер, Манделщам и Ахматова, на Есенин, на Хайнер Мюлер, Херман Брох и Елиът, на Маларме, Шар и Елюар…Не случайно първото интервю на Дитрих в България в още социалистическата 1983 г. бе озаглавено “Искам да чуя поета”. Там той заяви своя личен подход към поетичното слово: “Обикновено стихотворенията не се създават за да бъдат съчетани с музика. В музикалното произведение текстът придобива вече друга функция. Но защо трябва в музикалната творба с текст да търсим семантиката на текста, а не семантиката на музикалната композиция? Ако искаме да разберем непременно целия текст, според мен трябва да прочетем именно него, а не да слушаме произведението. Ако в музикалната композиция прозодията на текста е спазена, той ще се разбира по-добре. Но ако текстът е подчинен на особеностите на музикалното движение, тогава е важно композиторът да транспонира в своята творба един основен жест – нещо специфично, характерна форма на движение в поетичната мисъл – и той ще осъществи връзката с текста, а не следването на стиха дума по дума. Извличал съм в определени случаи само фонетичен материал и съм правил това, защото самият литературен текст го е допускал. Това е поезия, в която произнесената фонема, произнесената гласна или произнесената сричка носят толкова ясно изразени музикални амбиции.” Като една консеквентна творческа личност той отстоява това свое кредо до края на живота си. Не “омузикаляваше” поетичния текст, а го превръщаше в структурен материал, ядро и импулс за развитието на музикалната форма. Понякога помагаше на изпълнителя, изписвайки в началото на партитурата откъс от текста, който е станал основа, кръвоносна система на композицията му.
Обичаше да твори в цикли. В цикъла “Клавирна музика” с десет отделни пиеси (поне толкова са ми известни, защото Дитрих пишеше непрекъснато, докато здравето му позволяваше) са вградени поетики на Паул Целан, Хайнер Мюлер, Стефан Маларме, Самюъл Бекет, на Стария завет….В цикъла “Камерна музика” с 18 творби се откриват фантастични темброви констелации, енигматични инструментални трансформации и отново потъване в сложния свят на поетите и писателите, които го вълнуват – кръгът е постоянен; Дитрих им остана верен до края на своя дълъг и богат на различни премеждия живот. Забележителен е и цикълът Concert avec plusieurs instruments. С избраното заглавие Дитрих напомня за Бранденбургските концерти на Бах. Това са 9 концерта за различни инструментални състави. (Имах шанса да присъствам на световната премиера на Четвъртия – за пиано и оркестър, създаден по творбата Курт Швитерс Ursonate. Състоя се на “Варшавска есен” 1984. Дирижираше Дитрих, а солист беше Бруно Канино. Той е солист и в студийния запис на композицията.). Преди тази творба беше написал своята сценична камерна музика по “Преображението” на Кафка. Предстоеше премиерата във Франция. От тогава, от началото на 80-те години на миналия век, датира нашето приятелство, датира и началото на моето удивление от подобна отдаденост, когато слушах този човек как описва, как анализира и как се вживява в “случая Кафка”.
Финалните редове ще бъдат по-лични. Българският период на Дитрих започна с брака му с музиковедката Маргарита Кеворкян преди 38 години. А с нея сме заедно от студентските години. Създадоха се приятелства, които продължиха докрай. И продължават. Макар и спорадично той участваше в българския музикален живот след 1989 г. – с концерти в София, организирани с помощта на Гьоте-институт, също и в Русе – на фестивала “Мартенски музикални дни”. Там той проведе и майсторски класУчаства в журито на конкурса за композиция за състава “Софийски солисти”, поканен от Пламен Джуров, създател на конкурса. Беше отзивчив гост в радиопредаването “Контрапункт”, което водехме заедно с Маня Попова. Остави следи с интервюта и във вестник “Култура”. Паул харесваше да е в България. Българските му изпълнители не бяха много; партитурите на Дитрих изискваха изключително посвещение. И много висок професионализъм. През 2010 година в Студио 1 на Българското национално радио ансамбъл “Музика нова” под ръководството на Драгомир Йосифов изпълни неговия Четвърти концерт за пиано от цикъла “Avec pluisiers instruments”със солист, немския пианист Франк Гутшмит, който няколко пъти представи клавирни творби на Дитрих в България.
И накрая – съвсем лично. Дължа много на Паул-Хайнц – знания, преживявания, професионални ангажименти, опит, култура. Доста часове живот съм попивала безценности от него. Беше сложен човек, много емоционален, можеше да бъде много гневен, можеше да се смее като дете. Имаше таланта да е неповторим събеседник, който увлича, спори, неочакван в разсъжденията си и реакциите си – това съм преживявала и с музиката му. Помня разговорите ни, дано ги помня по-дълго; помня как насред разговора Паул ще произнесе някакво име и ще се отклони заради мен в тази посока, за да обърне внимание на личността и творчеството му, за да ме образова – независимо дали е музикант, писател, поет или философ. Този свят му беше близък и много познат. А и той беше щедър в раздаването на знанията, които има. Когато той и съпругата му работеха, книгите и партитурите в дома им бяха на мое разположение. Приятелството ни остава завинаги като една, изпълнена със смисъл, вселена в моя живот. Остава и музиката, която той създаваше непрекъснато, с любов, с отдаденост. Остава и той в трайния спомен на българските му приятели и съмишленици. Тази категория хора не са смъртни, те просто тръгват по друг път към други светове. А аз ще трябва да приема факта, че с Паул-Хайнц Дитрих ще общувам вече чрез мислите си. И ще търся отговори на въпросите си в музиката му. Сигурна съм, че много от последните му неизпълнявани опуси тепърва ще се откриват пред света.