блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Безкомпромисни, автентични музиканти

November 20, 2026

Рядко ми се отдава възможност за подобно определение на български интерпретатори. Особено на ансамбъл. Мисля, че всеки, който чете блога е разбрал, че певците от камерния състав Cantanti dai monti verdi неведнъж са ме импулсирали да се потопя в същността на изкуството им, да се стремя да опиша, доколкото мога, качествата на тяхното музициране. Не бяха имали концерт в София от известно време и затова очаквах с нетърпение и с известен страх концерта им на 10 ноември. Защото за всеки от певците в ансамбъла, участието в него е по-скоро хоби – всички работят на други места и в свободното си време се събират за работа върху репертоара или поредната концертна програма, която са замислили. А на този концерт дори се представиха в разширен състав. Към постоянните участници в него – Анна Янкова (мецосопран), Константин Бейков (контратенор), Ивайло Донков (тенор), Северин Василев (тенор и диригент) и Георги Бейков (бас) са се присъединили Христина Трайкоска (сопран) и Николай Димов (баритон). Не знам дали са били необходими само за конкретната програма или ще бъдат постоянно в състава. Допускам, че добавянето на липсващите до този момент сопранов и баритонов глас/тембър ще бъде дълготрайно. Логично е да бъде, защото така се увеличават репертоарните възможности на ансамбъла. Променя се звукът по отношение на диапазон, плътност, вибрации, тембриране, на стилова автентичност. Но това, всъщност се преценява от тях и, разбира се, от Северин Василев, който е моторът в дейностите на ансамбъла и който очевидно притежава силата, волята и постоянството вече близо 10 години да удържа, заедно със своите колеги, високия стандарт на изкуството си, да продължава да търси своите идеи в огромния репертоар на ранните епохи и да представя концептуално свързващите линии в него, жанровите разновидности и звуковите паралели в огромното историческо тоново наследство.

И на този концерт на слушателя му се предложи възможност да се запознае с творби предимно от XVI век, но и православни песнопения от XVII век също. Бяха тематично обособени в няколко сегмента: Анонимни партеси и строчно многогласие, Богородични мотети и вилансико, Вилансико от испанския златен век и Мадригали, канцонети и виланели. Тази обширна панорама на ранното европейско тоново наследство великолепно демонстрира вокалните възможности, познанията и историческата информираност на музикантите от ансамбъла. Интригуващ е концептуалният замисъл на цялата програма, формулиран в подзаглавието „Испания и Италия между Ел Греко и Ил Греко“. Органичната страст на певците от ансамбъла да изследват образците от старите епохи, да правят паралели между тях и да ги показват на своите слушатели, често в контекста на някоя енигматична формула, като тази в настоящия концерт. Тук импулсът води слушателя до проверка на историческите факти за да разбере, че Ел Греко и Ил Греко са сънародници. И двамата са родени на остров Крит. Но Ил Греко е композиторът Франсиско Леонтаритис и за разлика от бунтовника-художник, който се задържа в Испания, неговият път го отвежда в Мюнхен. Но програмната концепция е много по-мащабна; проследява и съпоставя традициите на Изтока и Запада. Смело и дори авангардно, бих казала, началото й бе съсредоточено върху фигурата на Дева Мария – от старославянския распев до партесното пение, многогласно пеене, при което в творбата са включени партиите на тенор, баритон и бас, оттам и наименованието му. Тук прозвучаха два партеса от ХVII век – “Достойно есть” и “Христос раждается”. За първи път слушам „Кантанти…“-те в полето на православната сакрална музика. И промененият им саунд дори ме смути в началото, докато си дам сметка, че са се съобразили изцяло с традицията в маниера на изпяване на тези шедьоври на православието. Освежаваща гъвкавост бе заредила и променила изцяло блендата на звукоизвличането им при интерпретацията на Богородичната тема според западноевропейската практика – по-леко, малко по-затворено, но интензивно във вибрациите си с отново невероятното артикулиране на текста. Не мога да отмина този много важен сегмент, основен сегмент от изкуството на прекрасния ансамбъл. Това е формацията, която е осъзнала колко съществен за музикалната картина на творбата е пределно ясно поднесеният текст. Давам си сметка какъв вид допълнителна работа създава този изключително благоприятен, важен акцент върху цялостната тонова музикална картина, но те я извършват и дори си мисля, че някак се наслаждават на неочаквания фонетичен бонус, вграден в съответния мотет или мадригал, или канцонета. Пеят с една въздействаща, в същото време необходима вътрешна сила, пеят естествено като забележително природно явление. Излъчват информираното разбиране за социалната барокова модерност от края на ХVI в. Имат съвсем ясна идея какъв и колко звук трябва да премине отсреща, в залата. Мислят акустично и в тази посока вокализират без излишък, но с безпогрешно хоризонтално и вертикално гласово разположение. С много вкус разнообразяват звуковата емисия в някои от мадригалите, вилансикос или канцонетите. Въобще в светската част на програмата се чувства по-дълготрайната практика в освободеното вокално поведение, абсолютната увереност във взаимното допълване, в баланса, в заедността в артикулирането на текста и в естетското извеждане на съществени детайли от него. И дори когато са най-раздвижени, най-решени да разиграят вокално и пластически някои от пиесите, в нито един момент не преминават границата на добрия вкус, излъчват добродетелна скромност (това определение дори вече не се прилага – то почти няма и къде) и с цялото си вокално и артистично поведение демонстрират единствено желанието да служат. Да служат на музиката. Може би именно фактът на трудното им битие като „Cantanti dai monti verdi” е причината за радостта, ентусиазма и чистотата, които вдъхват и на своите почитатели, сред които съм и аз.