Фестивалът „Софийски музикални седмици“ и в 57-то си издание продължава личната си традиция, създадена в годините на т. нар. пазарна икономика, да показва различни аспекти на българското изпълнителско изкуство, да дава възможност на публиката да сравнява български оркестри и, това, което намирам за най-ценно, да подрежда интересни образци на съвременно творчество най-вече в камерен концертен формат. Огромно количество музика излъчва фестивалът и един бегъл преглед на традиционния фестивален музикален лист „Prestissimo” отчита спасителното мото на „Седмиците“ „Произведено в България 2“ и насочва към разновидностите на специфичната му рубрика „На фокус“, в която са включени композитори, инструменти, жанрове, ансамбли, артисти и държави. Фестивалният мениджър, проф. д-р Момчил Георгиев, следва и някои наследени практики като присъединяването към сезона на филхармонията, както и непрекъснатото издирване на нови имена на композитори и изпълнители, които да се представят на фестивалния подиум. Представят се и редица световни премиери на български композитори, както и български премиери на чуждестранни автори.
Най-напред успях да чуя интересната композиция на Асен Аврамов Ad Solem (Към слънцето) за духов квинтет и пиано, чиято световна премиера бе реализирана. от гръцките изпълнители – квинтета „Тесалоники“ и пианиста Клаудио Струнга на 26 май. Композиторът отдавна успява да се дистанцира от театралната музика, с която стана известен и да „прехвърли“ така да се каже тежестта на творческия си интерес върху по-различната драматургична форма в случая за духов квинтет и пиано. Не можах да чуя обясненията на композитора, но мисля, че образността на самата музика ориентира донякъде. Бавното начало на пиесата постепенно променя скоростта си в атрактивно движение и съвсем неочаквано, а в същото време и някак логично завършва определен сегмент, за да тръгне отново от едно импресионистично-съзерцателно мелодико-хармонично изложение, което въвежда тип нирванен вакуум в бавно възходящо движение, което води до звукова напрегнатост, която се дължи най-вече на бавното движение на тембрите. Не омаловажавам оригиналността на композитора, но в един момент в протяжното напрежение на кларинетния монолог някак се очерта едно решение а ла Енио Мориконе, въпреки че похватът е в съвсем друг музикален контекст. Преплитането на отделните тембри и сгъстяването и уплътняването им с ефектни вибрации очертаха интригуващо плазмено пространство, заредено с бушуващи енергии, чиято кулминация се отля в заплашително тихите гласове във финала. Това е творба, която се движи между автономния тонов изказ и изкушението му да добави повече образност в развитието си, написана със стабилна професионална логика, която не нарушава ефекта от диалогично изложената темброва обагреност в ансамбъла.
Няма да има хронология на концертите в този текст, защото концертите са много, а на пишещата й се наложи известно прекъсване. Така че ще се водя по различни акценти от няколкото камерни концерта, които успях да посетя. От Асен Аврамов имах възможност да чуя и клавирния квартет „През полетата на времето“ на концерта на квартет „Арденца“ в състав: Галина Койчева – цигулка, Огнян Константинов – виола, Ромен Гариу – виолончело и Даниела Дикова – пиано (12 юни).
„Винаги съм се стремял музиката ми да не се състои от музикални пластове, а по-скоро да се състои от звукови пластове“ каза Аврамов преди изпълнението на творбата му. Звук и музика – дълга тема, обръщана през годините, което тук няма да правя. Нататък допълни, че е имал визията за събирането на един робот (пиано) и хората (струнното трио). Възможността за диалог между тези два свята, който вече се състои с изкуствения интелект занимава композитора, който в звуковото си въображение допуска „очовечаване“ на робота, а в края на пиесата се стига до идеята-образ на утопичния земен рай, който завършва с края на човешкия живот. Това си е чиста програма, въпреки че композиторът отрича да пише програмна музика. Творбата стои много по-близко до театралния опит на Аврамов, в което няма нищо лошо, още повече, че дори и без обясненията на композитора ролите на отделните инструменти са толкова ясно и релефно очертани, че с малко въображение слушателят може да достигне до желаната от него образност.
Този концерт, на 12 юни бе твърде интересен и поднесе три световни премиери от Михаил Пеков (1941-2022), Георги Арнаудов (1957) и Пламен Джуров (1949) и една българска – от Ценко Минкин. Ще добавя, че от двайсетина години ансамбъл „Арденца“ в различни конфигурации – най-често като клавирно трио, е посветил творческите си търсения и на съвременната българска музика. На триото често гостуват музиканти-съмишленици, като в този случай „гостува“ виолистът Огнян Константинов, а френският виолончелист Ромен Гариу в последно време често работи с Даниела Дикова и с Галина Койчева. Това са много добри и опитни музиканти, които отдавна са се наложили в българската концертна практика не само като ансамбъл, но и като експерти в търсенето и подбора на непознати произведения, най-вече от български композитори. Така Вторият клавирен квартет е открит от Даниела Дикова в архива на композитора и сега бе изпълнен за първи път. Почеркът на Пеков винаги се е отличавал с инструментална бистрота, с класическа строгост и стройност и раздвижено тонално мислене. Движението на гласовете е инкрустирано в традиционна структурна логика, с емоционално откровение и едно привлекателно романтично излъчване. След щедрата екстровертна изповедност на това произведение прозвуча следващата световна премиера – на композитора Георги Арнаудов „Каталог на басни, ветрове и други странни истории“. След „Седем и една нощи“ (Каталог на кошмари, поезия, слепота, будизъм, кабала) от 2021, след „Каталог на устройства, ветрове и усещания“ (2016-2021) и „Каталог с приказки, ветрове и други странни истории“ (2023), този е четвъртият каталог на композитора. Клавирният квартет на Арнаудов въвежда слушателя в коренно противоположен на предишната композиция свят. Всеки, който познава творчеството му не би бил изненадан от тайнствената, мистично застинала атмосфера, която притегля съзнанието му. Минималистичният почерк на Арнаудов се развива с рядка интензивност. Творбата е съставена от пет пиеси и в някои от тях успях да доловя нюанси от предишни „креативни навици“ на композитора. Най-ясно се очерта поредното свързване с поезията на Яна Букова. Трябваше все пак да попитам автора, който ми писа буквално следното: „Втората част със соло виолончелото е свързана с фрагмент от един неин текст от много ранните й текстове от книгата й „Дворците на Диоклециан“, който пък е нейна реплика на 56-и фрагмент от Сафо – „По-високо майстори, покрива вдигнете“.“ Допускам, че текстът, вграден от композитора в звуци е от „Лятото на моя съновник“ и ми се струва, че той отразява и рефренно повтарящото се словосложение в поезията на голямата поетеса. Понякога ми се струва, че стиховете й раждат тонове, които Арнаудов чува и изписва, подрежда в определена структура с определена темброва характеристика. Ценя много възможността да мисля за древността, благодарение на музиката на Арнаудов, в която мистичното минало и съвремието се държат в здрава прегръдка. Държат и съзнанието ми, не го пускат, водят го и въпреки че очаквам определени ходове, продължава да ми е интересно накъде ще ме поведе по-нататък. Ако не знаеш нищо за този майстор на застиналите звукови плоскости и чуеш и този Каталог, въпреки любовния, но и сакрален диалог с миналото, много важни похвати в строежа на неговото музикално слово налагат категорично убеждението, че слушаш съвременно творение.
В тази забързана рефлексия стигам до цикъла от три пиеси за цигулка, виола и пиано от Пламен Джуров – също световна премиера. Преди изпълнението им композиторът каза: „Те са посветени на Минчо Минчев. Защото с него имаме десетилетия съвместна работа.“ Пиесите имат заглавия: „Спомен“, „Морето“, „Футбол“, които насочват до известна степен към съдържанието им – закачка-напомняне на композитора за страстите на големия цигулар, наред с музикантското му битие – морето и футбола. И тук редица образи изплуват от фактурата на творбата – като парафрази на преживяна съвместна музика. Естествено главен инструментален герой в триото е цигулката, а виолата и пианото са гласовете, които поддържат доминиращите инкрустирани мотиви, провокиращи съзнанието с ярки следи от „Севдана“ на Черкин или „Песен“ на Владигеров. Поне аз това можах да разчета. Лиричната пасторалност на „Морето“ изненадва, но тематичният материал, който отново подсказва известни цигулкови концерти-шлагери, идва естествено, неусетно с майсторски преплитащи се мотиви в два далечни и затова самостойно открояващи се регистъра в цигулката, виолата и пианото – през популярно тоново съзидание, свързано с идеята за морето. Третата пиеса е бърза, шеговита, в същото време носи леко носталгичен характер – въведението, с което започва преминава в токатно движение – остинато в пианото, покрито от цигулката и виолата, което става все по-бързо, синкопирано, напомни за регтайм-увлеченията на Минчо а великолепното инкрустиране на “We are the Champions” във взаимодействието на ансамбловите гласове – за съвместните с Пламен Джуров и „Софийски солисти“ дълги странствания из Европа, Азия и Америка… Чудесни пиеси, разтвориха се в прочита на Койчева, Дикова и Константинов. Звукова компресия на цял един съвместен музикантски живот. Какъв живот, при това!
Така завършвам този текст. В неговата втора част ще припомня авторския концерт на непрежалимия за мен Драгомир Йосифов, рецитала на чудесната фаготистка Мария Черноокова и едно матине, назовано „Форми на съзерцанието“, в което се срещат певицата Анна Янкова, флейтистът Мартин Павлов, виолончелистът Атанас Кръстев и пианистът Мирослав Георгиев – все концерти, които създават желание за словесното им продължение.